LXII част

Е, сериозно поразредих писането. Не, че няма какво да кажа. Просто се страхувам, че започвам да се повтарям. Започнах да си драскам тази история, за да можем ние двамата да си я припомняме, като започнем да я забравяме. То и тази година на няколко пъти прочитам миналогодишните драсканици, за да си припомня едно или друго събитие. А какво ще стане, когато годините не са една, а станат 10, например? А защо не и повече.

От друга страна пиша тези неща, за да остане някакъв спомен за нас. Знам ли, може пък някой мой внук или внук на Петър да се заинтересуват от нашия живот. Тогава вместо устни предания, ще може да седне и да прочете в нета. Може в онзи бъдещ свят даже да не се налага да чете, знам ли.

Мисля си тези дни какви щастливи егоисти сме с Петър. Зарязахме големия град и се заселихме в най-обикновено селско село. Защото искаме такъв живот. Все още сме сравнително млади, в смисъл, че добре се грижим за самите себе си, но неизбежно ще дойде момент, в който нещата ще се променят. Докато и двамата сме живи, все ще се подкрепяме, но все единият ще изпревари, а другият ще продължава да остарява сам. И двете ни деца са такива, че няма да ни оставят, но тогава ще им тежим и вероятно ще трябва останалият жив от нас да напусне Посабина. Изградихме тук дом. Но този дом едва ли ще остане такъв за идните ни поколения. Просто чисто егоистично си направихме дом за нашите души, както се казваше един стар български филм.

Доставя ни голямо удоволствие и изграждането на нашето малко стопанство. Душите ни ликуват, когато напълним торбичка на гостенина, който ни е посетил - така де - от село не се тръгва с празни ръце. За съжаление и синът ми, и дъщерята на Петър са достатъчно далеко, за да не могат да се ползват от продукцията ни. Но пък идват приятели, близки и далечни роднини и се радваме, че имаме какво да им дадем. 

Идва есента и отпуската ми свърши. Замина си още едно лято, изпълнено със слънце и труд, с вечери под шатрата... снощи например. Имахме гости. Направихме салата, наредихме масата, въпреки сгъстяващите се облаци над нас. Наляхме ракията и се започна. Град като грах. Силен вятър. Дъжд. При всеки порив на вятъра и аха - шатрата ще литне. И в един момент тя тръгна. Скочихме четиримата, всеки в единия й ъгъл, държим колчетата, вятърът духа, дъждът вали. Не масата, ние станахме мокри до кости. Изчакахме да поспре и се пренесохме вътре. Не ми разрешиха да сменям ракии и салати, нищо че ракията беше разредена, а салата с много сос.

Е, как да не го опиша, нали трябва да се помни!?!

LXI част

Едри капки зачукаха по листата на ябълката и асмата. Дъжд. Чакан дъжд, както се пееше в една песен от близкото (за мен) минало. Небето едва-едва просветлява, петлетата в цялото село се поздравяват с настъпващия ден. Козите на Исмет го привикват, хлопките на кравите на Дора подрънкват. От някъде се обажда куче. Хорът на дневните птички се смесва със звука на дъждовните капки - сигурен знак, че земята отново ще остане суха. Все по-ясно изплуват от тъмното нивите и баирите отсреща. И настава утро.

Станах и включих кафеварката. Докато си направя сутрешния тоалет, изпия хапчетата, сложа задължителния крем на лицето, тъмната течност ще е готова да я налея в чашата и да седна под шатрата. Нека само още малко дъждовните капки да част от звуковия фон около мен. 

Колата на Тихомир дойде и ей сега ще пуснат агрегатите, за да издоят кравите. Ето идва и камионът за млякото. Два къси клаксона и веселото подсвиркване на шофьора. Кучетата на Дора залайват приятелски и Радо отива да провери дали всичко е наред. Пепа погрухва радостно, че започва още един ден. Зайката Бори подскача в клетката си, за да извести на всички присъствието си. 

Някъде далеко блеят овце. Кокошките започнаха да се обждат и те, а гъсокът Доналд проплясква с криле. Ясно се виждат вече тичинките на космосите и ароматът на цъфналата хоста се разнася, провокиран от лекия дъждец. Към аромата се прибавя и уханието на мокрия здравец и джоджен.

Погледът ми се спира върху натежалите от плод домати. Знам, че някъде зад тях са пипера и патладжана. Краставиците отново молят за вода, а картофите и лука са вече прибрани. Лекият ветрец, който излезе ще разгони облаците и ще мога да се хвана за мотиката за сутрешното си раздвижване. 

Денят започна, кафето е почти изпито. Време е за работа. Още повече, че чакам гости - любими гости!

LX част

Разгара на лятото е. Щурците ни надвикват, персеидите падали, след малко ще стана да ги проверя. Не искам да си мисля, че след две седмици по това време ще бъда с автобуса към Звездица... Хайде да не го мисля сега.

Животът си е тук. Днес гледах някакво предаване по телевизията, повторение на 120 минути, та там стана въпрос, че бедата ни е, че сме отдалечили от земята. Тази земя, която прави ръцете ми черни, тая земя, която влиза под ноктите ми, тази земя обаче, която дава храната ми. Няма как да обясня усещането за вкус. Поглеждам си ръцете. И разбирам вкуса. Богата съм. 

Уча се, уча се да бъда селянка. Знам, че е нещо, което нося в себе си. Така се отнасям и към земеделската работа. Гладам максимално да се вслушвам в природата. До колкото мога да я чуя. Вярно е, че много чета. Не ме питайте как намирам време. Чета и даскалските новости, даже и разпределението си направих за пети клас, чета и земеделски литератури. Не се смятам за веща, правя и грешки. Но отказвам да изпълнявам, че еди кои си семенца трябва да ги хвърля наесен или напролет, ако самото растение ги хвърля сега. Мисля, че природата е най-добрият учител. 

Ако доматите или краставиците, или еди кое си има болни листа и плодове, просто обхождам насажденията и отстранявам всяко заболяло  плодче или листо. Не се копаело, растенията не обичат да ги безпокоят сега - а как да оставя поветицата да ги задуши. Та такива едни селски работи. 

Това лято нямам време за писане. Нещо много бързо заминава лятото.