Разгара на лятото е. Щурците ни надвикват, персеидите падали, след малко ще стана да ги проверя. Не искам да си мисля, че след две седмици по това време ще бъда с автобуса към Звездица... Хайде да не го мисля сега.
Животът си е тук. Днес гледах някакво предаване по телевизията, повторение на 120 минути, та там стана въпрос, че бедата ни е, че сме отдалечили от земята. Тази земя, която прави ръцете ми черни, тая земя, която влиза под ноктите ми, тази земя обаче, която дава храната ми. Няма как да обясня усещането за вкус. Поглеждам си ръцете. И разбирам вкуса. Богата съм.
Уча се, уча се да бъда селянка. Знам, че е нещо, което нося в себе си. Така се отнасям и към земеделската работа. Гладам максимално да се вслушвам в природата. До колкото мога да я чуя. Вярно е, че много чета. Не ме питайте как намирам време. Чета и даскалските новости, даже и разпределението си направих за пети клас, чета и земеделски литератури. Не се смятам за веща, правя и грешки. Но отказвам да изпълнявам, че еди кои си семенца трябва да ги хвърля наесен или напролет, ако самото растение ги хвърля сега. Мисля, че природата е най-добрият учител.
Ако доматите или краставиците, или еди кое си има болни листа и плодове, просто обхождам насажденията и отстранявам всяко заболяло плодче или листо. Не се копаело, растенията не обичат да ги безпокоят сега - а как да оставя поветицата да ги задуши. Та такива едни селски работи.
Това лято нямам време за писане. Нещо много бързо заминава лятото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар