Мъглата така се разля, че вече втори ден не виждам края на двора. Не мога да кажа, че ме е затиснала, по-скоро ми харесва да поглеждам през запотения прозорец и да си представям едва видимите силуети на дърветата. Дали заради нея или удоволствието от изпълнение на внезапно породилото се в мен желание, не излязох на двора. Знам, че имам работа там, но някак времето навън предполагаше да се задействам и да замирише в къщи на печени сладки с ябълки и канела, на карамелизирана захар и топъл хляб. Като се добави към тях пилешката супа с няколко люти чушлета от бидона, идилията сякаш изпълва не само духовните усещания, но и чисто физическите.
След кратка следобедна почивка, почукването на кълвача по стъблото на ябълката ме накара да си сложа якето и да изляза на двора. Събрах последните окапали ябълки за прасетата, изрязах три туби, за да покрия розите - идват студени дни, а аз не искам да ги погубя. Заслах на кокошките много нова слама, за да им е мекичко и топло, а те пощуряха да я ровят. Говореха си нещо на техния кокоши език и видимо бяха доволни. Пренесох изсушена коприва и трева на зайката - тя най-добре знае кое за какво да използва. През цялото време котката Джиджа ме гледаше от една греда от сайванта и ме дебнеше да остана неподвижна, за да се метне на гърба ми. Създадох ѝ достатъчните условия и тя не изпусна момента. Така се гушна в мен и замърка, че въпреки мократа от мъглата козина, я приютих под якето. Ходихме си така известно време, а след това й омръзна и хукна да дебне да хване я някое мишле, я някое врабче. Често влиза при кокошките, защото там идват врабчета. Идея нямам как котешкия й акъл прави разлика между малките пиленца и врабчетата.
След кратка следобедна почивка, почукването на кълвача по стъблото на ябълката ме накара да си сложа якето и да изляза на двора. Събрах последните окапали ябълки за прасетата, изрязах три туби, за да покрия розите - идват студени дни, а аз не искам да ги погубя. Заслах на кокошките много нова слама, за да им е мекичко и топло, а те пощуряха да я ровят. Говореха си нещо на техния кокоши език и видимо бяха доволни. Пренесох изсушена коприва и трева на зайката - тя най-добре знае кое за какво да използва. През цялото време котката Джиджа ме гледаше от една греда от сайванта и ме дебнеше да остана неподвижна, за да се метне на гърба ми. Създадох ѝ достатъчните условия и тя не изпусна момента. Така се гушна в мен и замърка, че въпреки мократа от мъглата козина, я приютих под якето. Ходихме си така известно време, а след това й омръзна и хукна да дебне да хване я някое мишле, я някое врабче. Често влиза при кокошките, защото там идват врабчета. Идея нямам как котешкия й акъл прави разлика между малките пиленца и врабчетата.
Утре ще набера малко димитровчета, за да им се радвам в стаята. Една от най-тъжните за мен гледки е тази на измръзналите цъфнали цветя. Посях много пролетни цветя и вече се надявам на богата пролетна градина. Докато се щурах по двора с мотиката и един търмък си мислех, как животът ми се сведе до това да посявам семенца, да се грижа за крехките растения, които поникват, дори и в главичките на учениците ми и да се надявам, че един ден те ще разцъфтят. Няма как да не съм благодарна на живота си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар