Едно от нещата, за които тайно се надявах, че ще се случат, като направих този блог, беше, че ще намеря някои далечни роднини, за които не знам, че съществуват. Явно с годините се засилва необходимостта ми от възвръщане на родовата памет.
Днес цял ден бяхме на двора - макар, че има сняг, хубавото време предполагаше да излезем навън - така и така има много работа по селскостопанските постройки - кът от имота, за който никога не остава време.
Когато влязох вътре, видях, че имам съобщение - този път дори телефонът си бях зарязала в къщи, а никът ми висеше забравен във фейсбук. Канеха ни на разходка до Горица, като погледнах часовника явно бяхме закъсняли и драснах едно извинение. За моя най-голяма радост, след кратка уговорка, д-р Лидия Керезова и съпругът й Георги, бяха в къщи, за да направим първата си разходка. Току-що се бяхме запознали, а се надпреварвахме да говорим - сякаш цял живот сме се познавали. Неусетно стигнахме до Горица. Ех, тази Горица... Още с влизане в селото, забравих, че съм с почти непознати хора и детските ми спомени нахлуха. Запознахме се с вуйчото на Лидия, а той се оказа втори братовчед на майка ми. Кръгът се затвори. Хубаво ми е.
Намерихме нови приятели. Не, те ни намериха. В разговорите ни с Лидия се връщат далечни спомени, сякаш съм в някакво археологическо проучване, но вместо артефакти за миналото на дадено селище, измъквам факти от миналото на рода ми - факти, за които някога съм чувала, но разчитайки, че ще има кой да ми ги преразкаже, съм ги забравяла на секундата. Сега, когато само майка ми остана, разбирам колко неща съм пропуснала да науча, да запомня, да знам. Но ето, че животът ми подава втора възможност, която съм сигурна, че няма да изпусна. Още повече, като имам за гид толкова мили хора.
Като се прибрахме Пепа ни посрещна с радостно грухтене, получи си вечерята, а след малко ще дойде и наш ред. Печката бумти, чайникът къкри на нея, а на мен ми е топло и на душата.
Плах опит за снимка на залеза над Горица:
Няма коментари:
Публикуване на коментар