LIV част

Болката, която изпитвам, когато Петър ме остави с багажа на гарата и тръгне обратно към къщи, е нещо което не минава вече година. Седя до стълбите и търся погледа му в огледалото за обратно виждане, докато храстите скрият колата. После хуквам по стълбите нагоре и се спирам пред гарата, за да видя отдалечаващото се рено по моста. На фона на залеза. И за пореден път си давам сметка, че не само реното и денят си отиват. Понякога се срамувам от влагата в погледа ми, затова бързо започвам да си правя равносметка за свършеното през уикенда, за приятните моменти с животните. Наближават 12 месеца, откакто отглеждаме Пепа. С усмивка си спомням колко неопитни бяхме тогава, когато поискахме да гледаме и животни и Краси ни даде кураж. Сега, година по-късно имаме и зайка, и две квачки с малки пиленца. Цветята в двора са много повече и по-разнообразни, а за зеленчуците да не говорим...
Пътувам сега във влака, попротягам крака от време на време, защото са натежали и уморени, не смея да се облегна много, защото гърбът ми е изгорял, с притеснение поглеждам ръцете си, от които не можах да скрия следите на земеделския труд и през мислите ми хвърчат задачите за следващата работна седмица. А в сряда ме чака радост - синът ми си идва за 6 дена, преди да започне работа по специалността си в   Англия.
Дано до есента и аз намеря начин да не се налага всяка седмица да гледам отдалечаващата се кола с познат силует в посока залеза.