И пак синьото рено мина по моста. И пак влакът влезе в гарата и след това потегли. Дали ще е за последен път? "Малко остана, Радо, ще си дойдеш!" Тези думи на Краси, изречени преди малко повече от година ми останаха като завет, с който понасях и студа, и дъжда, и жегата, и закъсненията на влаковете, и пътуването в коридора, и багажите, и хорската простащина, и... Вчера стана 1 година, откакто загина нелепо Краси. 1 година не е между нас, а неговите думи продължават да ми дават сили да се справям с всичкото, което е извън идилията на нещото, наречено селски живот. Не знам дали си личи от написаното, че животът на село е само "птички и тревички". Има не малка доза превиване на гръб, носене на тежести, неприятни миризми и буболечки. Покрай хапването на " истински продукти", както казва една приятелка на майка, има достатъчно работа, че дори и да не си помислям за фитнес или спорт, защото не отдавам значение на килограмите си, но държа фигурата ми да е стегната.
Миналата седмица не писах в блога. Синът ми си беше дошъл за 6 дни и пътувахме заедно към Варна, а напоследък покрай несвършващата работа по двора, единственото време за писане остава във влака. Не писах, ама така се зарадвах, че синът ми намери време и за Посабина. Замина си за Англия на рождения ми ден, а утре му е първият работен ден като програмист. Нещата се подреждат и при него, както и в нашия селски двор. Вече берем тиквички, патисони, краставици, люти чушки, по малко малини, доматите и патладжаните едреят, картофите и лука взеха да пожълтяват, прибрахме граха, а днес варих конфитюр от круши - любимият на племеника ми. Разказва ми се играта от плевене, ръцете ми стават на бразди, на тена ми би завидял всеки провинциалист (тук намигвам ала Хемингуейски), но не се оплаквам. Странна е идеята, че някъде там в мислите и усещанията ми, Краси, татко, баба и баба Стефана (живяла в къщата) ни наблюдават и следят как се справяме. Да, да знам. "Всичко ще се нареди!".
Няма коментари:
Публикуване на коментар