LVI част

Вече шести ден съм в Посабина. Започна дългоочакваната отпуска. И да си призная нямам никакво време за писане. Така ме награби животът, че дори вечер ми се ще да седнем под асмата и да не виждам монитора на компютъра. Попаднах си в рая, онзи рай, в който не си търсиш работа, тя не те търси, просто се срещате във всеки момент. Дали ще са берат курнишони, а след това консервират, дали ще се берат тиквички, за които следва дълго висене пред котлона преди поставянето им във фризера, дали ще се съберат крушите, за да станат на конфитюр, дали ще се оберат лютите чушлета, за да поемат към бурканите. Не ми се споменава плевенето - то е по избор, според слънцето - има къде да се плеви до обяд и къде след обяд. Не, че се работи само на сянка. То и затова тенът ми се задълбочава. Удобното на село е, че спокойно можеш да си нсиш полата с ластик като рокля, без да се притесняваш, че някой може да те види и какво би си помислил. Всъщност за последното не си давам сметка. 

Цветята много ме радват. Градинката ми започва да прилича точно на такава, каквато харесвам - пълен хаос от цветове, сякаш се надпреварват един с друг за вниманието ти. Погледнеш под друг ъгъл и откриваш нещо ново и неочаквано.

Иначе седмицата започна с едно добро дело на Петър - отдавна се канехме и най-накрая му дойде редът. Става въпрос за табелката на пътя към селото. Посабина е крайно село и за да стигнеш до тук, трябва да се отбиеш малко след центъра на Медовина. Буквите бяха избледнели и само на фантазия се четеше "Посабина". Вече не е така. Затова, ако имате път насам, с една идея по-лесно ще ни намерите. 

Днес помагахме на Дора да прибере девет тона отсевки. Не ме питайте какво е това, някакви семенца клечици и сламчици, които се пълнят в чували, а прахът полепва полепва по тялото ти,влиза ти в носа, слънцето те пече, а вятърът вдига още повече прахоляк. Удоволствието е пълно, но не за него исках да пиша. Запознах се с цигането Юмер. Беше завършил първи клас, но не знаеше нищо, освен неговата буква, която наричаше О. Докато похапвахме сладолед,ми направи впечатление, че от хилядите интересни неща покрай него, той хвана книжките и започна да ги разглежда. После взе едно сметало, без да знае какво е това с топчетата. Накарах да преброи топчетата на един ред. Можеше да брои до 10. В рамките на 5 минути му обясних как се събира до 5. Запомни логиката. Стана му интересно и очите му взеха да бляскат. После продължихме да работим. Юмер къде помагаше, къде си играеше, къде ядеше сливи, но ни дебнеше с Петър, за да му обясняваме още математика. От време на време казваше, че се е изморил, а после пак намираше някаква задачка. Попитах го защо не е научил тези неща в училище а Дора ми обясни, че учителката му в началото на април му казала да не ходи повече в училище, че така и така нищо не научавал, а щял да мине във втори клас. Ами такива са ни законите... А Юмер след два-три часа в нашата компания правеше изводи, че ако 1 хляб струва 1 лев, то 2 хляба ще са два лева. Когато приключихме с отсевките, малкият ме пита: "Сега ще учим ли пак?". И очите му блестяха.