LXXII част

И заваля. След толкова прогнози и предупреждения, времето взе, че се засрами и реши да покаже, че понякога хората не грешат. Аз безкрайно се радвам на "куневските" дни. Така реших да наричам тези два дена, които не знам защо не бяха включени в заповедта на министъра, която е издадена преди началото на учебната година. Не ми стигнаха другите дни от ваканцията - бумащината, с която трябваше да се справя беше в такива количества, че писах, писах, писах... и на 31-ви и на 1-ви, ден след ден. Не съм работила по цял ден, но в никакъв случай по-малко от 3 часа на ден. Удоволствието от цялата работа е, че по всяко време можех да стана от компютъра, да затворя листите и да се изнеса на двора, или някъде из къщата. 

Иначе днес, благодарна на подарената отпуска, реших да се погрижа за животните - занесох слама да им е меко и сухо, укрепих с разни подръчни материали помещението на кокошките да не им духа и вее. Спряха да снасят, сигурно защото им е студено. Така казват тук. Съветът, който ми дават е да им давам по малко люто. Като се замисля, и аз се изпотявам, когато хапвам люта чушка, особено ако е от петровите. Не знам дали споделяте на усещането ми, но има едни чушки, които даже миришат на люто. Отрови.
Печката бумти зад гърба ми, а аз отворих малко прозореца, за да проветря. Толкова е тихо, че чувам как снегът вали. Не се беше разтопил предния, а новият го затрупа. Хубаво. Не искам да мисля за транспорта си до работа. Имам още цели дни, в които този проблем да не ме тревожи. Единственото, което ми разваля удоволствието от това да живея на село, е транспорта до работа. Вече и в сняг карах. Но съм силно зависима от това дали нашата французойка ще реши да ме придружи. Мечтая си за кола, която пали и в студ. Ще трябва да намерим начин. Пък и нали е нова година, може и да намерим начин да се случат нещата. За сега ми изглежда нереално, но не ми пречи да мечтая. А вече знам, че мога да случвам мечтите си.