Понякога човек се налага да прави избори в живота си, които коренно го променят. Рискът, колкото и да го пресмяташ, колкото пъти да премяташ "плюсове" и "минуси", няма как да разбереш дали следващата крачка е вярна или погрешна, преди да я направиш. Така беше и с мен преди малко по-малко от две години. Горе-долу по това време видях в интернет нашата къща и я поисках. Имаше озадачени погледи на близки и приятели, имаше предупреждения, имаше въпроси. Те не ни отказаха, а и ние самите имахме въпроси, които си задавахме. Идея нямахме какво ни чака, но това важи за всяка ситуация, независимо дали предприемаш скок в живота си. Просто решаваш и скачаш или си оставяш на мястото и ти остава едно стягащо дъха усещане от засилването.
Няма да престана да се хваля с нашето решение. То ми донесе това, което ми липсваше. Даде ми чувството, че живея като на игра. Игра, в която се учим да бъдем селяни. Спомням си емоциите от времето, когато бях ученичка. Винаги ми е било интересно да науча нещо ново, предизвикателството от поредната задача в сборника. Така е и със селския ми живот. Някои неща попиваме от комшии и познати, с други се блъскаме сами и се учим от грешките си. Всеки ден е един урок за нас. В тези зимни дни си правим равносметки колко неща сме подценили, а е трябвало да ги направим, планираме пролетта, лятото, есента. Подреждаме си идните дни, седмици и месеци. Нещо, което градският живот го подрежда сам. Играем си на селяни и тази игра ни харесва. Снежните преспи ме накараха да меся, за да осигуря хляба на масата. А ароматът на току-що опеченият хляб, изпотената коричка, вечно бълбукащата с нещо тенджера на печката са подправки, които те карат да искаш. Да искаш да живееш, да искаш можеш, да искаш да знаеш. Дават ти свободата да го постигнеш. Дават ти вярата в собствените сили. Дават ти радостта от това да даваш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар