LXXV част

Мисля си днес за пустеещите български села. Вярно, на тези мисли ме наведе едно предаване по Канал 1 - България от край до край. 

След предаването се разхождахме в покрайнините на Посабина и не, че мислите ми са велики, но имам нужда да си ги напиша. 

В предаването ставаше въпрос за село, което се намира в източни Родопи и в него живеят 17 човека.

Нашата Посабина е значително по-оживена - живеем тук постоянно поне 100 човека. Мисля, че никой не е в състояние да каже точната бройка. Според избирателния списък сме над 200. 

Селото се намира на десетина километра от общинския град и на четиридесет от областния център. На горе-долу толкова от други два областни центъра и на два пъти повече от четвърти. Централна България. Чиста природа. Крайно село, в смисъл, че през него не минава път за друго населено място. 

През тези зимни дни, единственото средство, с което мога да отида на работа е личния автомобил. Аз, сама жена, трудно бих се справила. Макар, че съседката го прави.

Както и да е. Говоря с разни хора, които казват, че не искат да живеят на село, защото няма работа. Може би е въпрос на жителя на малкото населено място. Защото някакви десетина километра от единия край на Варна до друга част от града, на никой не прави впечатление. Обаче тук има проблем - липса на транспорт. А транспортът липсва, защото няма кой да го ползва. И така... един омагьосан кръг. 

Не приемам, че липсата на работни места е причината. Във Варна пътувах 40 минути, за да стигна на работа. При нормални условия. Тук пътувам 20 минути. При нормални условия. 

В днешния свят на комуникации, не се чувствам изолирана. Имам интернет, телевизия, ток, вода, телефон. Вярно е, не ходя често по заведения, но това беше така и докато живеех в големия град. На театър ходих два-три пъти годишно. Не ми пречи нищо и сега да го правя. На кино не съм ходила сигурно от над 10 години. 

Единственото, което ми липсва е транспортът. А той няма как да е по-регулярен, докато сме единици. Тези, които избрахме чистия въздух, чистите продукти, произведени от нас, спокойствието, широтата. Продължавам да се усмихвам на табелата Посабина, когато влизам в селото.
А тук е и красиво...