Днес мъжете в къщата се изпокриха пред компютрите си. Мен ме захапа нервата - работен ден е, а аз не съм на работа. Проверих личния и служебния мейл - прецених, че няма как да съм полезна служебно и... излязох на двора. Не намерих голямата лопата, задоволих се с малката - оная домакинската. Мятах сняг, а той валеше, аз пак мятах, той пак натрупваше - идилия. По едно време ми идваше да хвърля и якето. Хич не е студено. Малко е мокро, особено като гумените бутуши са около три пъти по-ниски от нивото на снега. Ама пустата сила, все пак си е женска. В началото бях като багерче, чак аз се радвах на порива си, ама малко по малко спрях на 2/3 от планираното. Проведох разследване - бях решила, че размерът на лопатата ми пречи и проведох щателно и ползотворно разследване и намерих лопатата. Успях да поизрина снега, за да изляза на пътя.
Номерът на колата се показа, за да се уверя, че е нашата. Но пък пътеката ми помогна по-късно да отида да съвремения вариант на едновремешната седянка. Не плетяхме. Дори и клюки. Ама си хапнахме и пийнахме в Себито.
После се снимахме:
Направих група във Фейсбук на селото. Не знам какво ще се получи, ама ми се иска да популяризираме селото и нашия живот. Пък дано!
Докато картофите се варяха на печката, започнах да чета Закона за предучилищното и училищното образование. В края на крайщата, това че останах някъде тук, непредвидено цяла седмица, не означава, че ще забравя учителстването. Надявам се да успея да направя една презентация за разликите между стария Закон за народната просвета и този, новият. Дължа го на колегите и на директора си. Не намерих друг начин да им благодаря.
За сега.
Няма коментари:
Публикуване на коментар