Чудех се дали това, което се каня да пиша има място в този блог. После реших, че няма как да го отделя от моето днес. Още повече, че Посабина е съвсем близо до родното село на баща ми - Горица.
Всяка вечер, като изляза пред къщата ни виждам на един от отсрещните баири светлините на Горица и си мисля за него. Убедена съм, че неговите родители - баба Радка и дядо Борис, биха се радвали, че съм избрала да живея тук. Когато на два пъти ходих в Горица през лятото и есента, хората помнеха дядо и татко. Дядо Борис е бил атрактивна личност. Играл е няколко месеца в Народния театър в София, баба Радка му писала писма с химически молив, капели сълзите върху хартията и размазвали написаното. Дядо се прибрал в Горица и организирал местен театър, поставяли различни пиеси, по негово настояване татко три пъти в седмицата ходил в Попово на уроци по цигулка и солфеж. След седми клас заминал за Варна, за да учи в Музикалното училище. После дошло време за следване. Вече бил приет в Консерваторията, когато излезли резултатите от ВИТИЗ. През оная година трябвало да приемат трима в специалност режисура, а до последния изпит били допуснати само той и още един. Записал Консерватория...
Трудно прие решението ми да заживея тук. Все ме разпитваше, не му се вярваше, че засяхме двора, че загледахме животни, мислеше, че ще се откажем. През последната седмица изчете този блог. Тогава повярва. Тогава му се прииска да дойде и обеща, че ще го направи на лято. Чувахме се едва ли не всеки ден. Беше въодушивен. За последен път се чухме в неделя. Правех еклери преди да тръгна към Варна. Пита ме дали ще му направя и на него...
После, в понеделник, дойде обаждането...
Емоциите през тази седмица така се омесиха, че имам усещането, че съм попаднала в някаква кошмарна чувствомелачка... Докато научавах какво е станало през последните му минути, не разбирах защо реанимационният екип е извършвал действия, които се правят при инфаркт. А единственото му оплакване е било, че не може да диша. Сестра ми не посмяла да пита колегата си защо не е интубирала. Очакваният отговор и за двете ни е, че... не може. То не е като аз да се оправдая, че не съм научила учениците си да решават квадратни уравнения, защото не ги разбирам. Аз, обаче, ги уча.
Последната му снимка, която имаме със сестра ми. Такъв ще остане в спомените ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар