Ами да започвам.
Денят е 7 септември 2016-та. Започвам работа в ОУ "Антон Страшимиров" - с. Светлен, община Попово. Колата спира пред оранжевата ограда на двора. Поглеждам зад нея и виждам между боровете и кестените боядисаната в топли цветове сграда на училището. Слънчево е не само около мен. На сърцето ми е слънчево, в душата ми е светло. Нямам обичайните притеснения от новото работно място. Бавно приближвам към сградата и виждам любопитните очи на бъдещите ми колеги зад прозореца на първия етаж. Всички знаят, че новата математичка днес ще дойде. Отварям входната врата и се потапям в сградата с високи тавани, целият коридор свети отново в жълто и оранжево. Няма как да не те стопли. В учителската стая се представям и колегите ме приемат сякаш цял живот съм работила с тях. Хубаво и спокойно ми е. В края на работния ден нямах усещането, че съм била на работа.
Настроението се запази и през следващите дни. Подготвяхме началото на учебната година така, както се прави във всяко българско училище. Трябваше да се направят покани за откриването, на следващия ден ги занесох.
Направих седмичното разписание (това е програмата, казано на популярен език). После направих и дневния режим (кой час кога започва и свършва). Работех по Образеца на училището, като ми оставаше време си пишех моите разпределения. Тези разпределения са описани всички часове, в които ще преподавам през учебната година. Описам кога ще преподавам съответния урок, неговата тема, какви задачи и цели си поставям, как ще ги постигна - абе голямо писане пада.
Дойде 14-ти септември и се събрахме на оперативка - за да си разпределим задълженията за следващия ден. Имало традиция в училището всички учители и гости да имат баджове. Ясно беше, че е моя работа. Като се прибрах в къщи, ги направих, а после с Петър хванахме ножиците.
И стана 15-ти септември. Ден, в който винаги се вълнувам. Колегите - всеки си имаше разни задачки, бягаше по тях, а аз хванах фотоапарата. Снимах, снимах.... Разни хлапета ме спираха и с блеснали очи ме питаха: "Госпожо, Вие ли сте новата ни госпожа по математика?", "Добра ли сте?"... Отговарях им нещо в духа, че ако те са добри, няма как аз да съм лоша към тях, но и няма как да ги оставя да правят каквото и когато си искат - разни такива трасиращи въпроси и отговори, които полагаха основите на правилата в отношенията ни. Мина тържеството, учебната година се смяташе за открита, а аз трябваше да измисля как ще протекат първите ми часове на следващия ден. Трябваше да измисля как да разбера нивото им на математически знания без да е прекалено сух часа и без да ги стресирам. От голямо значение за мен е да опозная максимално бързо децата и уменията им. Замислих им една игра. Подготвих им съвсем елементарни задачки, като търсех базови знания за съответния клас.
На 16-ти удари звънецът за начало на първия час. Влязох в стаята, поздравих, представих се, попитах ги дали имат въпроси относно моята персона. Извиних им се, че през следващите дни по сто пъти ще ги питам за имената им, за да ги запомня. После трябваше да минем към математиката. И като стане въпрос за тази наука, всичко започва от броенето. Затова ги накарах да се подредят в две редички пред дъската. Трябваше да броят, като спазват две правила - да броят само до три: едно, две, три, едно, две, три и всеки от тях да запомни числото, което е казал. След това седнаха - единиците в единия край на стаята, двойките - в другия, тройките в третия. На всяка група дадох по едно листче със задачки. На всеки получен отговор трябваше да съпоставят съответната буква от азбуката. Така към края на часа първата група беше получила буквите У, С, П, Е, Ш, Н, А, втората група - У, Ч, Е, Б, Н, А, а третата - Г, О, Д, И, Н, А. Изписах ги на дъската и им пожелах да бъде такава годината за всеки от тях. През целия час обикалях от група на група, помагах, ако имат нужда, а в същото време придобих първата си представа за всяко дете. Вече знаех какво ми предстои и как да организирам работата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар