LXXI част

Така сме на село. Печката бумти, на нея се препичат филийки хляб, малко преди това се е сварил боба. Оцетът ни е в някакво случайно попаднало шише, но е истински винен. Има надпис, за да не го бъркаме с другия - ябълковия. Да, напук на всякакви диети и рецепти за здравословно хранене, замезваме с тънко нарязана сланина. Не пропускаме и лютите чушлета, приготвени през есента по различни начини - да има за всеки вкус. Неделният сладкиш изстива. Чайникът къкри на печката с билков чай, а през прозореца слънцето е напекло и осветява побелялата земя. Някъде далеко пуши комин - колкото да сме спокойни, че съседите са в къщи. Къщата е украсена, очаквайки наближаващите се празници. Тъжни ще са тези празници, защото къщата ни няма да се напълни с хора като миналата година, но пък от нас зависи какво ще ни бъде настроението. Зелето е готово, та ще има от прочутите петрови сармички, ще има разни нещица, само да сме живи и здрави.

До тогава има още една работна седмица. До преди малко си подготвях нещата за нея, след малко ще продължа. После ще нахраня животните, Петър ще донесе дърва, ще запали бойлера. А навън бавно ще мръква. Ще засияят сякаш изсипаните от кош звезди. Луната намалява, така както намаляват и дните от тази година. Хубава година беше. С много добри хора се запознах, много човещина срещах през нея. Опитвах се и аз да бъда добра и отзивчива. И сега ми е топло на душата.

LXX част

Нереален пейзаж. Колкото и да избягвам да снимам залези, този нямаше как да го пропусна. Свърши работната седмица. Е, работата не е, но друго е като няма да мисля как ще стигна до работа, колко хора ще ангажирам, за да стигна. Не знам, но дали размерите на големия град или заради нещо друго, но тук много повече усещам, че до мен има човеци. Не хора, а човеци. Не някаква тълпа, която минава покрай мен, без дори да забележа очите на отделните тела. Тук е друго. Тук, дори непознати хора ме поздравяват. Не само поздрав, а и обръщение - кой с "Раде", кой с "госпожо Касърова". Идея нямам как, кога и по какъв начин са ми научили името. 

Да оставим това.

Още миналата година, докато се принасяхме, забелязах и написах за начина, по който ни изпратиха съседите и този, който ни посрещнаха тук. Тази голяма разлика в отношението продължава да е част от ежедневието ми. Тези дни, нали Петър е в болница, бях сама. Вече не веднъж разказвах, че имаме проблеми с колата. Единият ден съседът Исмет ми свали акумулатора, принесе го в къщи да се зарежда, не намерихме зарядното, донесе неговото, сутринта стана и запали колата, защото тя пак се инатеше. На другия ден, вече сигурна в акумулатора си, реших, че ще се справя сама. За неопитен шофьор като мен, да вмъкна леко, че съм и жена, беше амбициозно решение. Не беше лесно - тя пак не запали. Бутах я през шофьорската врата, като отлепи, сядах зад волан. Не стана първия път, пак трябваше да изляза и да я бутна, и така три пъти. В крайна сметка запали и толкова хубаво вървеше, че й се радвах. Малко преди да стигна Светлен, селото, в което работя, колата взе да губи скорост, докато съвсем спря. Дето се казва, още не се бях обадила на шефката и тя дойде на помощ. Зарязахме колата, по-късно мъжете в училище я докараха пред него, въртяха се около нея, ходиха за бензин, за антифриз... днес продължи суетнята около колата на цялото училище. Шефката така трепери над мен, че нямам идея как мога да й се отблагодаря за човешкото отношение. Какво ми остава, освен да работя като за световно?
Мръкна вече навън, комшийката Дора мина да ме види, да си разкажем това-онова.  На тръгване, видяхме, че небето над планината е червено - значи сняг да чакаме, каза Дора. Печката бумти, изключих фурната, където бях метнала едно пиле, за да оправи въздуха и да замирише на дом. Сега ще стана да панирам едни печени пиперки, да подредя масата. След 10 минути ще пристигне влака, с който Петър си идва от София. Оня същият влак, който миналата година гонех и мразех, защото ме откарваше далеч от дома.

LXIX част

Дълго се чудих тази вечер къде да напиша това, което искам да разкажа. Вероятно тук му е мястото, защото все пак това е блог за селския живот на едни родени-граждани. Смея се на определението. Но все пак си бях гражданка 46+ години на фона на общото 48+. А за Петър пропорцията е още по-внушителна. 

Та заваля първият сняг и ние закъсахме с колата. Тя, нашата французойка, си е капризна. Винаги е правила проблем, когато й е студено. В случая, обаче, скъсахме ремък, до като я насилвахме все пак да запали. С много нерви, малко пари и точни приятели нещата се оправиха. Като черешка на торта се появи и алтернативен транспорт за работа. Все пак предпочитам да си ходя с колата на работа. Колкото и да не ми се вярваше - прав се оказа Петър - лесно се свиква на хубавото и личната кола наистина е блаженство.
Като казах Петър, бързам да си кажа, че той този месец на два пъти сериозно ме притесни. Без повод вдигна кръвно над 200 на еди колко си, при това два пъти. Като резултат от това утре ще влезе в болница в София. Днес го изпратих на гарата в Попово, прибрах се сама и тези дни ще си кукувам тук. Притеснено ми е за него. Съветвах се и със сестра ми - тя нали е кардиолог, макар и в Германия. Не искам да му правят коронарография, не се и налага, защото той няма симптоми, които да я налагат. Дано само той не стане част от онези пациенти, които са благодатна почва да се източва здравната каса. Каквото и да стане, нека да е най-доброто за него!

Прибрах се в къщи, имах за простиране, пуснах следваща пералня, храних животните, разтребвах тук-там и седнах да инсталирам новия училищен лаптоп. Не мина без проблеми, но даже нямам сили да ги описвам.

Важно е утре да нямам проблеми с колата. Даже смятам да й пусна една духалка към 5:30 ч., за да я стопля, докато стане време да я паля.
След тревогите по Радо през уикенда, днес той е неотлъчно до мен. Сега се е прострял и спи - видимо доволен, че сме в къщи, че печката приятно е стоплила и не само телата ни, но и душите ни са се размекнали. Въпреки притесненията.

XLVIII част

Мъглата така се разля, че вече втори ден не виждам края на двора. Не мога да кажа, че ме е затиснала, по-скоро ми харесва да поглеждам през запотения прозорец и да си представям едва видимите силуети на дърветата. Дали заради нея или удоволствието от изпълнение на внезапно породилото се в мен желание, не излязох на двора. Знам, че имам работа там, но някак времето навън предполагаше да се задействам и да замирише в къщи на печени сладки с ябълки и канела, на карамелизирана захар и топъл хляб. Като се добави към тях пилешката супа с няколко люти чушлета от бидона, идилията сякаш изпълва не само духовните усещания, но и чисто физическите.
След кратка следобедна почивка, почукването на кълвача по стъблото на ябълката ме накара да си сложа якето и да изляза на двора. Събрах последните окапали ябълки за прасетата, изрязах три туби, за да покрия розите - идват студени дни, а аз не искам да ги погубя. Заслах на кокошките много нова слама, за да им е мекичко и топло, а те пощуряха да я ровят. Говореха си нещо на техния кокоши език и видимо бяха доволни. Пренесох изсушена коприва и трева на зайката - тя най-добре знае кое за какво да използва. През цялото време котката Джиджа ме гледаше от една греда от сайванта и ме дебнеше да остана неподвижна, за да се метне на гърба ми. Създадох ѝ достатъчните условия и тя не изпусна момента. Така се гушна в мен и замърка, че въпреки мократа от мъглата козина, я приютих под якето. Ходихме си така известно време, а след това й омръзна и хукна да дебне да хване я някое мишле, я някое врабче. Често влиза при кокошките, защото там идват врабчета. Идея нямам как котешкия й акъл прави разлика между малките пиленца и врабчетата. 

Утре ще набера малко димитровчета, за да им се радвам в стаята. Една от най-тъжните за мен гледки е тази на измръзналите цъфнали цветя. Посях много пролетни цветя и вече се надявам на богата пролетна градина. Докато се щурах по двора с мотиката и един търмък си мислех, как животът ми се сведе до това да посявам семенца, да се грижа за крехките растения, които поникват, дори и в главичките на учениците ми и да се надявам, че един ден те ще разцъфтят. Няма как да не съм благодарна на живота си.

LXVII част

И така... Дните минават със своето темпо, а аз увлечена от любимата си работа, сякаш не намирам време да пиша в блога. Не съм престанала да се уча на селския живот - не е тайна, че в селската къща и двор работата никога не свършва, но вече значително намаля. Всъщност не ми вярвайте. Днес изкарах почти цялата светла част на денонощието навън, при това по къс ръкав. Засадих ягодите, които Дора ми даде, събрах разните колове и други зарязани по двора неща, които и догодина ще ни трябват. Категорично закрих за годината летния ни хол, преместих мястото на един храст, който лятно време криеше гледката, а есента, когато цъфти не се вижда от къщата, откъдето е нормално да му се радваме, когато температурите станат такива, че повече прекарваме вътре, отколкото навън. 

Иначе тук вече втора вечер си правим женски партита. Петър замина за София и ние с Дора, а снощи и с майка ми, намираме начин да си прекараме хубаво времето. Нали се сещате - ей така задушевно, както жени на всяка възраст могат да си прекарат времето, когато са далече от мъжки очи и уши. Преди малко Дора си замина, аз поработих по сайта на училището и реших, че ми стига за днес - все пак е почивен ден. 

Сега съм се размекнала пред двата монитора - този на компютъра и другия - на телевизора, попийвам на малки глътки бира, боцвам си сирене и кашкавал, пиша си тук и хвърлям по половин ухо и око на Сексът и градът. 

Иначе вече и дворът е изоран, работата навън се свежда до правене на разни подобрения, при това те не са задължителни така, както обирането и прибирането на зеленчуците и плодовете.
Вчера, като се прибрахме с майка, Исмет беше оставил в къщи една козя кожа, та днес трябваше да се занимая и с нея, предвкусвайки удоволствието сутрин, когато с боси крака стъпя върху нея. Но има време до тогава.
Сега, сега... ами хубава вечер от мен!

LXVI част

Тези дни бях изпаднала в компютърна невъзможност. Докато бях в Англия, синът ми поръча нов лаптоп. Дойде новата ми играчка и инструмент, и средство, и... още по много начини мога да го нарека, инсталирах му операционна система, офис пакет, още някоя и друга програма, която използвам и уж всичко беше наред, а не беше. Интернетът ми се губеше по всяко време, нали се сещате тука има, тука нема. Ден след ден се изнервях на ситуацията, докато тази сутрин не седнах отново пред лаптопа с липсваща всякаква мрежа и не убих драйвера му. В дивайс мениджъра не съществуваше и помен от устройство, което да поддържа така ценния уайерлес. Инсталирах си нов драйвер и взе, че проблемът се реши. Вече се чудете какво е общото между селянката и разните разрешения на ай-ти проблеми. Ами има няколко. Едната е, че ако нямам техника, няма как да пиша този блог. Другата е, че все пак се отнася за мен. Третата е, че тези месеци забелязвам нещо странно. Когато някой разбере, че говори с жена от село, усещам едно леко странно отношение - едва ли не чувам думи от сорта "сега обяснявам на една селянка", усещам го по досадата в гласа, а и често ми обясняват как нещата, с които съм се захванала не са по силите ми. После в продължение на разговора, тонът се променя рязко, вече има изненада, че насреща не е някаква леля от село, а що годе образован човек...

А този що годе образован човек днес цял ден, че и вчера, беше зает с разчистване на двора, прибиране на последната за годината реколта и подготовка за оран. Ето, отиде си още една година и вече няма помен от насажденията зеленчуци - месеци наред повод за работа, за тревога, за радост, за гордост...

Няма ги вече, земята ще бъде изорана, ще си почине няколко месеца, ще събере сили, за да може догодина пак да ни радва с плодородието си - ще осъмваме и ще замръкваме покрай насажденията, ще ни се пълнят сърцата с доволство от живота, който избрахме да живеем.

LXV част

Нямам много време за селска работа, нали станах и селска даскалица, някак се разми едното с другото. Начало на учебна година, работа по проекти, нова среда - някак остана на заден план това да съм си просто селянка. Защото няма как да съм проста селянка.

Днес направих една лудория. Изкарах си часовете, убедих се, че нищо не е на пожар в училище и си тръгнах. Ама не обичайното - да се обадя на Петър, той да докара колата, а аз да прибера всички ни. Посъветвах се с телефона, т.е. с джипиеса във вид на Гугъл карти и си плюх на петите. Съветът ми беше нужен, за да съм сигурна, че няма да изтървем влака, с който се очакваше да пристигне майка ми.

Вървях пеш по някакви селски пътища, влизах в едни ниви, за да събирам ябълки, уж по-чисти, но от дървета покрай пътя. Гледах нивите, хълмовете, горичките, полските пътища и пътеки. Наслаждавах се на околността, на далечината, на спокойствието, на удоволствието от изминалата работна седмица, поемах миризмата на презрял бъз и коприва, покрай които минавах. Даже не забелязвах преминаващите покрай мен коли и камиони, но забелязах белите гъби в дъбовата горичка и закъснелите есенни пеперуди. Не знаех, че мога да ги видя още.

Стигнах до язовира, поседях покрай въдиците, гледайки потрепванията на водната повърхност, проследих падането на няколко есенни листа във водите, попивах светлината на сребристите риби, които бяха достатъчно наивни, за да се уловят на въдицата. После посрещнахме майка, обядвахме, пихме кафе и двете тръгнахме на разходка. Радо бягаше покрай нас щастлив, гонеше си неговите неща, пиеше вода от локвите, даже се изкъпа в една по-дълбока, а аз... сякаш изкъпах себе си. Дори и не посмях да си дам сметка, че точно това исках през последните години. Някъде дълбоко в мен се появи страхът: "А сега накъде?". 

После се прибрахме, запалих печката, нахраних животните, сипах им чиста водица, вечеряхме. Говорихме със сина в Англия, със сестра ми в Германия, и на село имаме техники, за намаляване на разстоянията. 

Изпратих майка ми да си ляга. И някак съвсем неочаквано, но в същото време в реда на нещата, тя видя запалената печка в стаята си и съвсем по детски наивно попита: "А ще виждам ли по тавана...?" Обещах й ги, защото знаех, че ще ги има онези зайчета, които топлят дори само с присъствието си.

LXIV част

Листата започнаха да падат. Няма как другояче. Идва есента. Сутрините са вече студени, все по-често влажни. Животът ми се промени в очакваната и желана посока. Замръквам и осъмвам тук, на село. Всеки ден поглъщам с пълни сетива и се радвам. А как да не се радвам на гулиите. Те са едни малки слънца.

За разлика от миналата година ставам около 30 минути по-късно - някъде към 5:15 - 5:30. Пускам кафето, тоалет, бързо измиване на чиниите. После сядам и си пия кафето, а радиото ме събужда с програма Хоризонт и предаването "По първи петли". Всъщност не първото провикване на петела, а второто допълва шума от радиото. Поглеждам си уроците, които ще преподавам, правя си разни бележки, макар че не са ми нужни, но така си подреждам мислите. Далеч на изток небето едва просветлява и аз отивам да нахраня животните. Ако не светна, няма да забележа, ако някой ми бръкне в очите. Наоколо пеят щурци, отнякъде се обажда закъсняла нощна птица, козите на Исмет поздравяват настъпващия ден, чуват се агрегатите, с които Дора дои кравите. След това събуждам Петър. 

Пием заедно кафе, аз се обличам, последна цигара и тръгваме. Сядам зад волана, паля колата и бавно потеглям. Изключвам от скорост, на втория завой включвам на втора, после трета и така нататък. Ден след ден се опитвам да успея да се науча да шофирам. Сякаш никога не съм го правила. Пълна забрава. Може би свръхнатоварването от последните 15-20 години ме е повредило безвъзвратно. Установих, че и колело не мога да карам. Именно промените, които забелязвах в себе си, бяха една от причините, които ме накараха да напусна предишния си живот - в големия град с големите натоварвания и проблеми. Колегите ми така и не могат да разберат, че не се изненадвам от техните училищни натоварвания и проблеми. Не само не се изненадвам, но и с лекота ги приемам. Знам, че след няколко часа ще се върна в къщи и ще видя това:

И нищо друго не ми е нужно, за да си заредя батериите. 

Докато съм в училище, Петър е близкия язовир на риболов. Вярно е, че лови риба, но хич не прощава и на раците. Наядохме се на раци, сега ги варим и замразяваме - да има за гости. Днес Петър прави и салата Ропотамо. Помните ли я? Риба, боб, грах, домати, кисели краставички. Станаха 16 бурканчета. 

Тези дни и с друго начинание се захванахме. Докато е на язовира Петър лови с рачило разни дребни рибета за стръв. Не знам колко е законно, но ако му останат (не са повече от десетина), идваме на нашия селски гьол - утайник от бившите свинарници - и ги пускаме тук. Данно пораснат и настъпи рибешко разнообразие, че за сега само каракуди има. 

Прибираме се към 15ч и .... ами хубаво ми е. Наистина се чувствам в рая.

LXIII част

Много отдавна не съм писала. Как да пиша, като освен селянка, станах и селска даскалица, а това е ангажимент, който отнема твърде много време, емоции и седене пред компютъра. Особено в началото на учебната година. Особено, ако имаш и административни задължения. Тези дни се шегувам, че дори и чистачка да стана в училище, пак ще правя образеца на училището. За тези, които не знаят, това е основният, най-важен документ на училището за учебната година. В него се описват всички ученици, кога са родени, къде, в кой клас са; описват се и всички учители - трудови договори, образование, квалификации, какво и на кого преподават... разни такива неща. Вярно е, че образецът на селското училище е много по-лесен, но пак си отнема известно време. 
Покрай писането и на другите неща (направих си сметка, че към момента съм разписала към 200 страници, а имам още много), почти не ми остава време за друга работа. Храненето на животните няма как да се пропусне и май до там ми стигат силите. Хубаво ми е, че всеки ден се прибирам тук, в Посабина и Радо подскача около мен от радост.
Направихме гаф. Пепа роди посред нощите и преди да се усетим, изпотъпкала малките прасенца. Остана само едно. Сега се грижи за него и му се радва. Мислехме да го държим в съседната клетка и да го пускаме при майка му на всеки три часа. Даже първата нощ ставахме по ред с Петър, за да го правим. На втория ден след раждането, Пепа ставаше неспокойна, като отделим детенцето й и затова оставихме решетката между двете клетки отворена - малкото да реши само къде иска да стои. 
Днес мислех да се наспя хубаво, а пак станах преди 6 часа. Навън вали, небето бавно се развиделява, аз пия на малки глътки кафе и си планирам предстоящите четири почивни дни. Има много домати за обиране - вече идея нямам какво да го правя, така и никой не дойде на гости, за да му дам. Е, майка мина за два дена, но една кофа - колко може да носи - въобще не си пролича, че е брано. Пипер, камби, патладжани, люти чушки, грозде, дюли - трябва да се обират и прибират. Дъждът се усили и май няма да мога да вляза в градината днес. Ще имам възможност да остана вътре и да си оправя къщата. Ще направя и баница и ще си попиша училищните работи. Петър смята, че трябва да направя успореден блог, в който да описвам радостите и проблемите на учителката. 

LXII част

Е, сериозно поразредих писането. Не, че няма какво да кажа. Просто се страхувам, че започвам да се повтарям. Започнах да си драскам тази история, за да можем ние двамата да си я припомняме, като започнем да я забравяме. То и тази година на няколко пъти прочитам миналогодишните драсканици, за да си припомня едно или друго събитие. А какво ще стане, когато годините не са една, а станат 10, например? А защо не и повече.

От друга страна пиша тези неща, за да остане някакъв спомен за нас. Знам ли, може пък някой мой внук или внук на Петър да се заинтересуват от нашия живот. Тогава вместо устни предания, ще може да седне и да прочете в нета. Може в онзи бъдещ свят даже да не се налага да чете, знам ли.

Мисля си тези дни какви щастливи егоисти сме с Петър. Зарязахме големия град и се заселихме в най-обикновено селско село. Защото искаме такъв живот. Все още сме сравнително млади, в смисъл, че добре се грижим за самите себе си, но неизбежно ще дойде момент, в който нещата ще се променят. Докато и двамата сме живи, все ще се подкрепяме, но все единият ще изпревари, а другият ще продължава да остарява сам. И двете ни деца са такива, че няма да ни оставят, но тогава ще им тежим и вероятно ще трябва останалият жив от нас да напусне Посабина. Изградихме тук дом. Но този дом едва ли ще остане такъв за идните ни поколения. Просто чисто егоистично си направихме дом за нашите души, както се казваше един стар български филм.

Доставя ни голямо удоволствие и изграждането на нашето малко стопанство. Душите ни ликуват, когато напълним торбичка на гостенина, който ни е посетил - така де - от село не се тръгва с празни ръце. За съжаление и синът ми, и дъщерята на Петър са достатъчно далеко, за да не могат да се ползват от продукцията ни. Но пък идват приятели, близки и далечни роднини и се радваме, че имаме какво да им дадем. 

Идва есента и отпуската ми свърши. Замина си още едно лято, изпълнено със слънце и труд, с вечери под шатрата... снощи например. Имахме гости. Направихме салата, наредихме масата, въпреки сгъстяващите се облаци над нас. Наляхме ракията и се започна. Град като грах. Силен вятър. Дъжд. При всеки порив на вятъра и аха - шатрата ще литне. И в един момент тя тръгна. Скочихме четиримата, всеки в единия й ъгъл, държим колчетата, вятърът духа, дъждът вали. Не масата, ние станахме мокри до кости. Изчакахме да поспре и се пренесохме вътре. Не ми разрешиха да сменям ракии и салати, нищо че ракията беше разредена, а салата с много сос.

Е, как да не го опиша, нали трябва да се помни!?!

LXI част

Едри капки зачукаха по листата на ябълката и асмата. Дъжд. Чакан дъжд, както се пееше в една песен от близкото (за мен) минало. Небето едва-едва просветлява, петлетата в цялото село се поздравяват с настъпващия ден. Козите на Исмет го привикват, хлопките на кравите на Дора подрънкват. От някъде се обажда куче. Хорът на дневните птички се смесва със звука на дъждовните капки - сигурен знак, че земята отново ще остане суха. Все по-ясно изплуват от тъмното нивите и баирите отсреща. И настава утро.

Станах и включих кафеварката. Докато си направя сутрешния тоалет, изпия хапчетата, сложа задължителния крем на лицето, тъмната течност ще е готова да я налея в чашата и да седна под шатрата. Нека само още малко дъждовните капки да част от звуковия фон около мен. 

Колата на Тихомир дойде и ей сега ще пуснат агрегатите, за да издоят кравите. Ето идва и камионът за млякото. Два къси клаксона и веселото подсвиркване на шофьора. Кучетата на Дора залайват приятелски и Радо отива да провери дали всичко е наред. Пепа погрухва радостно, че започва още един ден. Зайката Бори подскача в клетката си, за да извести на всички присъствието си. 

Някъде далеко блеят овце. Кокошките започнаха да се обждат и те, а гъсокът Доналд проплясква с криле. Ясно се виждат вече тичинките на космосите и ароматът на цъфналата хоста се разнася, провокиран от лекия дъждец. Към аромата се прибавя и уханието на мокрия здравец и джоджен.

Погледът ми се спира върху натежалите от плод домати. Знам, че някъде зад тях са пипера и патладжана. Краставиците отново молят за вода, а картофите и лука са вече прибрани. Лекият ветрец, който излезе ще разгони облаците и ще мога да се хвана за мотиката за сутрешното си раздвижване. 

Денят започна, кафето е почти изпито. Време е за работа. Още повече, че чакам гости - любими гости!

LX част

Разгара на лятото е. Щурците ни надвикват, персеидите падали, след малко ще стана да ги проверя. Не искам да си мисля, че след две седмици по това време ще бъда с автобуса към Звездица... Хайде да не го мисля сега.

Животът си е тук. Днес гледах някакво предаване по телевизията, повторение на 120 минути, та там стана въпрос, че бедата ни е, че сме отдалечили от земята. Тази земя, която прави ръцете ми черни, тая земя, която влиза под ноктите ми, тази земя обаче, която дава храната ми. Няма как да обясня усещането за вкус. Поглеждам си ръцете. И разбирам вкуса. Богата съм. 

Уча се, уча се да бъда селянка. Знам, че е нещо, което нося в себе си. Така се отнасям и към земеделската работа. Гладам максимално да се вслушвам в природата. До колкото мога да я чуя. Вярно е, че много чета. Не ме питайте как намирам време. Чета и даскалските новости, даже и разпределението си направих за пети клас, чета и земеделски литератури. Не се смятам за веща, правя и грешки. Но отказвам да изпълнявам, че еди кои си семенца трябва да ги хвърля наесен или напролет, ако самото растение ги хвърля сега. Мисля, че природата е най-добрият учител. 

Ако доматите или краставиците, или еди кое си има болни листа и плодове, просто обхождам насажденията и отстранявам всяко заболяло  плодче или листо. Не се копаело, растенията не обичат да ги безпокоят сега - а как да оставя поветицата да ги задуши. Та такива едни селски работи. 

Това лято нямам време за писане. Нещо много бързо заминава лятото. 

LIX част

И тези дни в къщи основната тема беше гости. Този път дойдоха странни за селяндурския манталитет, но скъпи за сърцето ми хора - майката на бившия ми съпруг, едната му племенничка с нейното семейство - съпруг и две деца. И не, не пътуваха за някъде и не минаваха пътьом. Дойдоха от Хасково чак тук - в Посабина, за да прекараме заедно събота и неделя. Много съм щастлива от нашите отношения - въпреки случките, веднъж животът ни събрал, не можа да ни раздели. Хората имат свекърви, а аз преди 28 години си намерих втора майка. Така я наричам и до днес. А тя, милата, цял живот се раздава на другите, че й се чудя на силите, на уменията, на чувствата, с които обгръща всеки от нас.

В лош момент съм я хванала - затворила си е неволно очите, а аз не повторих кадъра, защото мигът беше съвсем естествен. Не ми достигат думите, за да опиша колко ми е мила тази жена. А нещата, които съм научила от нея, хем не се забравят лесно, хем са придобити по толкова деликатен начин, че и най-добрият методик би й завидял. Тя ми е учител и в живота, и в професията - известно време дори работихме в едно училище. От първия момент, в който влязох в семейството й я наблюдавах. И попивах. Сега за всички изглежда, че си го нося в себе си. Покрай нея се научих да бъда учител, дори и в игрите с децата. В суматохите тези дни, още веднъж си дадох сметка колко обичам да си играя с децата, а в същото време и ги уча.

И си личи, че на тях им е забавно. 

LVIII част

Ееех, мръкна и днес. Лято е. Вълшебно е. Един от най-хубавите моменти на деня е именно този, когато парещото слънце се е скрило зад дърветата на запад, лек ветрец разклаща клоните и цветята, взел си душ с нагрята през деня вода във варела на покрива на банята и си казваш: "Хубав и полезен ден беше днес!".

А моите дни - и днес, и вчера, и оня ден бяха такива. На гости ми бяха две малки феички - нежни, очарователни, внимателни, весели... - моите прекрасни племеннички:

Много неща си имаме тук, но това което и на двамата ни липсва е точно това пърхане на въздуха, което дават детските гласчета и стъпки. Чудех се дали ще им е интересно, с какво ще ги забавлявам, хич не ми се искаше да седят и да ползват уайърлеса. Знаех, че животинките ще им ангажират част от времето, но те едва ли щяха да бъдат достатъчни. Знаех колко са интересни малките, още жълти пиленца. Докато бяхме отворили вратичката на "пилешката ясла", при тях се вмъкна едно вече отраснало пиле - нали и то беше израстнало там и му се искаше да се прибере. Вмъкнах се да го изкарам, но настана такава паника, че заедно с него излетя и едно от малките. В този момент се чудех дали да спасявам пиленцето или да успокоявам Лори и Хриси. Не плачеха, разбира се, но се бяха притеснили, че малкото се е ранило в опита си за летене. Слава Богу, и двете бързо се убедиха, че няма проблеми. Докато обядвахме с вкусната супа на чичо Педро (както Хриси кръсти Петър), се опитах да въведа правилата на къщата, а най-важното правило беше, че след обяда всички лягаме и си почиваме - още повече, че майка ми беше преуморена и имаше нужда от поне час почивка. Съгласиха се девойките и всичко утихна, докато не решиха, че е много интересно да търкалят нападали ябълки по покрива на навеса. Разбира се, че им се скарах. Толкова сериозно, че двете решиха да легнат. И заспаха. Хриси едва я вдигнах в 8 вечерта, след като с Лора направихме майонеза и целувки. След това ходихме до леля им Дори за мляко, пък и да видят "кравките". После на масата и докато вечеряхме, решихме трите да спим на дивана на двора, под шатрата. Цяла нощ ни пееха щурците, а Радо ни пази. Вторият ден беше определен за "ходене за риба". Стигнахме езерото и те увиснаха при Петър - хем гледаха плувките, хем брояха уловените рибоци, а ние с майка тръгнахме на разходка за билки. Като се прибрахме, решихме да си устроим къпане с маркуча. Голям смях падна, когато изненадващо за баба им, насочих втория маркуч към нея. Резултатът беше четири мокри момичета на различни възрасти, зачервени, развеселени и доволни. През втория следобяд нямаше търкалящи ябълки - вече се знаеха правилата. А следобедният сън се оказа толкова сладък, че вече се чудехме с майка ми дали не трябва да ги будим. Защото имахме работа, докато Петър се заниваше с улова. Трябваше да направим два вида сладолед - с пъпеш и кайсия, според техните желания. Лори си записа рецептата, за да направи такъв сладолед и в Германия. Днес след закуска им връчих текстилни маркери и една бяла тениска, която трябваше да ми изрисуват, за да имам спомен от тях. Ще я снимам, за да се похваля - справиха се повече от чудесно. После имаха задача да съберат нападалите по двора ябълки, а за десерт в задачките им възложих да намерят къде в двора има узрели къпини и да си хапнат. Наградата им беше отново скрити чери доматчета.

Сега ми е тихо. 

LVII част

Написах 57 и се сетих, че се задявахте кое е римското число. Е, днес ви го казвам. Не за друго, а за да сравним информацията. Седим под шатрата, която е под ябълката, пием си езерната вода (това е едно намигване към днешните ни гости. Бяхме на Джангалската порта в Пирин, водата ни беше свършила, долу имаше езеро, а слънцето беше силно. Срещнахме двама мъже, които идваха откъм езерото, питахме ги за питейна вода. Те подадоха едно шише, казаха, че е пълно с езерна вода, а то си беше чиста проба ракия. Сещате се как отпива жаден човек). Та днес на гости за час-два ни бяха Теди и Косьо.
Срещата беше, ала...

Не наляхме по чаша вино. Минахме с чаша кафе и домашна лимонада. Толкова е хубаво, като срещнеш стари приятели. Варна се оказа твърде голяма, за да се видим там, ама тук - в Посабина е възможно. Пътували нанякъде, на джипиеса им се изписало Посабина, звъннаха ми оня ден, като обещаха на връщане да се видим. Така и ни намериха - сами, с питане. А Петър беше хукнал да ги посреща...

Домът ни, дворът ни са още наникъде, а така ми е хубаво като дойдат приятели тук. И някак успяваме да се видим по-добре, отколкото в заведение във Варна. И не се притеснявам кой какво ще види - всеки си избира гледката.

Иначе тези дни... бачкаме си. Бавно, методично и с кеф. Нещата се повтарят от предната година, докато свършиш нещото, се задава другото, после третото... а после пак на първото. 

Направих тези дни домашна майонеза, не бях правила от хиляди години. Мислихме да купуваме машина за сладолед след втората изпразнена кутия за отрицателно време. Гледах оферти, чупих пръсти и накрая се престраших да се пробвам. да си направя, още повече, че си говорихме за яйчен сладолед от детството. Мляко вземам от Дора, кокошките снасят доволно. Хванах миксера и за разкош прибавих  от онова нещо, което стои в хладилника и се състои от малини и захар. Метнах го във фризера и разбрах, че можело. Вторият сладолед вместо малини имаше добавка обработена с пасатора праскова. Третият - с какао и малко шоколад. После направих само с яйца и мляко и за аромат - ванилия. И така - ставало.

LVI част

Вече шести ден съм в Посабина. Започна дългоочакваната отпуска. И да си призная нямам никакво време за писане. Така ме награби животът, че дори вечер ми се ще да седнем под асмата и да не виждам монитора на компютъра. Попаднах си в рая, онзи рай, в който не си търсиш работа, тя не те търси, просто се срещате във всеки момент. Дали ще са берат курнишони, а след това консервират, дали ще се берат тиквички, за които следва дълго висене пред котлона преди поставянето им във фризера, дали ще се съберат крушите, за да станат на конфитюр, дали ще се оберат лютите чушлета, за да поемат към бурканите. Не ми се споменава плевенето - то е по избор, според слънцето - има къде да се плеви до обяд и къде след обяд. Не, че се работи само на сянка. То и затова тенът ми се задълбочава. Удобното на село е, че спокойно можеш да си нсиш полата с ластик като рокля, без да се притесняваш, че някой може да те види и какво би си помислил. Всъщност за последното не си давам сметка. 

Цветята много ме радват. Градинката ми започва да прилича точно на такава, каквато харесвам - пълен хаос от цветове, сякаш се надпреварват един с друг за вниманието ти. Погледнеш под друг ъгъл и откриваш нещо ново и неочаквано.

Иначе седмицата започна с едно добро дело на Петър - отдавна се канехме и най-накрая му дойде редът. Става въпрос за табелката на пътя към селото. Посабина е крайно село и за да стигнеш до тук, трябва да се отбиеш малко след центъра на Медовина. Буквите бяха избледнели и само на фантазия се четеше "Посабина". Вече не е така. Затова, ако имате път насам, с една идея по-лесно ще ни намерите. 

Днес помагахме на Дора да прибере девет тона отсевки. Не ме питайте какво е това, някакви семенца клечици и сламчици, които се пълнят в чували, а прахът полепва полепва по тялото ти,влиза ти в носа, слънцето те пече, а вятърът вдига още повече прахоляк. Удоволствието е пълно, но не за него исках да пиша. Запознах се с цигането Юмер. Беше завършил първи клас, но не знаеше нищо, освен неговата буква, която наричаше О. Докато похапвахме сладолед,ми направи впечатление, че от хилядите интересни неща покрай него, той хвана книжките и започна да ги разглежда. После взе едно сметало, без да знае какво е това с топчетата. Накарах да преброи топчетата на един ред. Можеше да брои до 10. В рамките на 5 минути му обясних как се събира до 5. Запомни логиката. Стана му интересно и очите му взеха да бляскат. После продължихме да работим. Юмер къде помагаше, къде си играеше, къде ядеше сливи, но ни дебнеше с Петър, за да му обясняваме още математика. От време на време казваше, че се е изморил, а после пак намираше някаква задачка. Попитах го защо не е научил тези неща в училище а Дора ми обясни, че учителката му в началото на април му казала да не ходи повече в училище, че така и така нищо не научавал, а щял да мине във втори клас. Ами такива са ни законите... А Юмер след два-три часа в нашата компания правеше изводи, че ако 1 хляб струва 1 лев, то 2 хляба ще са два лева. Когато приключихме с отсевките, малкият ме пита: "Сега ще учим ли пак?". И очите му блестяха.

LV част

И пак синьото рено мина по моста. И пак влакът влезе в гарата и след това потегли. Дали ще е за последен път? "Малко остана, Радо, ще си дойдеш!" Тези думи на Краси, изречени преди малко повече от година ми останаха като завет, с който понасях и студа, и дъжда, и жегата, и закъсненията на влаковете, и пътуването в коридора, и багажите, и хорската простащина, и... Вчера стана 1 година, откакто загина нелепо Краси. 1 година не е между нас, а неговите думи продължават да ми дават сили да се справям с всичкото, което е извън идилията на нещото, наречено селски живот. Не знам дали си личи от написаното, че животът на село е само "птички и тревички". Има не малка доза превиване на гръб, носене на тежести, неприятни миризми и буболечки. Покрай хапването на " истински продукти", както казва една приятелка на майка, има достатъчно работа, че дори и да не си помислям за фитнес или спорт, защото не отдавам значение на килограмите си, но държа фигурата ми да е стегната.
Миналата седмица не писах в блога. Синът ми си беше дошъл за 6 дни и пътувахме заедно към Варна, а напоследък покрай несвършващата работа по двора, единственото време за писане остава във влака. Не писах, ама така се зарадвах, че синът ми намери време и за Посабина. Замина си за Англия на рождения ми ден, а утре му е първият работен ден като програмист. Нещата се подреждат и при него, както и в нашия селски двор. Вече берем тиквички, патисони, краставици, люти чушки, по малко малини, доматите и патладжаните едреят, картофите и лука взеха да пожълтяват, прибрахме граха, а днес варих конфитюр от круши - любимият на племеника ми. Разказва ми се играта от плевене, ръцете ми стават на бразди, на тена ми би завидял всеки провинциалист (тук намигвам ала Хемингуейски), но не се оплаквам. Странна е идеята, че някъде там в мислите и усещанията ми, Краси, татко, баба и баба Стефана (живяла в къщата) ни наблюдават и следят как се справяме. Да, да знам. "Всичко ще се нареди!".

LIV част

Болката, която изпитвам, когато Петър ме остави с багажа на гарата и тръгне обратно към къщи, е нещо което не минава вече година. Седя до стълбите и търся погледа му в огледалото за обратно виждане, докато храстите скрият колата. После хуквам по стълбите нагоре и се спирам пред гарата, за да видя отдалечаващото се рено по моста. На фона на залеза. И за пореден път си давам сметка, че не само реното и денят си отиват. Понякога се срамувам от влагата в погледа ми, затова бързо започвам да си правя равносметка за свършеното през уикенда, за приятните моменти с животните. Наближават 12 месеца, откакто отглеждаме Пепа. С усмивка си спомням колко неопитни бяхме тогава, когато поискахме да гледаме и животни и Краси ни даде кураж. Сега, година по-късно имаме и зайка, и две квачки с малки пиленца. Цветята в двора са много повече и по-разнообразни, а за зеленчуците да не говорим...
Пътувам сега във влака, попротягам крака от време на време, защото са натежали и уморени, не смея да се облегна много, защото гърбът ми е изгорял, с притеснение поглеждам ръцете си, от които не можах да скрия следите на земеделския труд и през мислите ми хвърчат задачите за следващата работна седмица. А в сряда ме чака радост - синът ми си идва за 6 дена, преди да започне работа по специалността си в   Англия.
Дано до есента и аз намеря начин да не се налага всяка седмица да гледам отдалечаващата се кола с познат силует в посока залеза.

LIII част

И пак съм във влака. Няколкото дни почивка минаха в работа, която странно, не ме изморява. Клекнала до лехата с боба, изтръгваща всяко буренче, бях доволна , че  след мен пстава чисто и подредено. А бобът щастлив, че има място за корените му, пуска ластуни и цветове. Вдигна ли глава, виждам ширналите се ниви, полета и гори буквално докъдето погледът ми стига. В съседните дворове комшиите си подвикват, залисани в техните си дела. А после или на следващия ден, седнали на чаша кафе, всеки докладва какво е свършил, какво предстои, кое може да се отложи и кое не търпи отлагане. Не малка част от разговорите ни са свързани с цветята - кое как цъфнало, кое напъпило, кое не отговаря на предварителните очаквания, на кое трябва да се смени мястото и кое да се превърже. А покрай нас се стрелкат лястовички, пеперудки пърхат... Не е идилия, а обикновен, напоен с цвят и аромат селски живот. Истински. А вечер отново хлопките на животните напомнят, че поредният ден е към края си, протяжните и весели подсвирквания на щурците правят и най-острата ракия блага.

LII част

Разредих писанията. Нали знаете - външни оценявания, матури, приключване на учебна година. Това от една страна.

А от друга - нали се сещате - пролет е. Вървят едни сеитби. То всичко щеше да е идеално, ако се стигаше само до тук. Ама след сеитбата има плевене, копане, връзвъне, култучене...

Работа има много, но е приятна. Защото всеки ден виждаш как се ражда нещо под ръцете ти. От малкото семенце поникне листенце, после две. Ден-два колебание дали нещото не е бурен. След това се започва едно следене, обикаляне, наблюдаване. И в един момент забележиш малка пъпчица. И пак радост. И вниматено оглеждаш и най-невинната точица върху някое листенце. 

А след това се радваш на цвета...

След последните дъждове, температурите се покачиха значително. Вече сериозно се замисляме дали да не вечеряме навън. Започнаха да се обаждат и щурчетата. Хубаво е да поемаш природата с всичките си сетива. Сега бързам да драсна няколкото реда и да си допия сутрешното кафе на двора. Чакам и Дора да дойде. Прането ще съхне на вятър и слънце и ще запази в себе си усещането за свобода. 

Тази година за първи път в живота си не усетих липсата на празничното шествие за 24-ти май. Дали не ми е време да се разделя с образованието?

LI част

Е, Гергьовден е. Днес Исмет ни каза, че е грях да работим в този ден. Празник било. Ами да - наистина е празник, щом мога цял ден да прекарам на двора, да се боря с троскота, да не мисля за нищо, докато мисля за всичко. Няма как да опиша с думи, това, което преживявам когато се занимавам със селскостопанска работа. Не, че много я разбирам, аз самата се уча. И Великден беше, и аз пак бях някъде на двора, заровила пръсти в земята, защото всеки такъв ден е велик. Ще кажете, че идиализирам. Сигурно ще сте прави. Аз самата бих го казала, докато седях на терасата на апартамента, когато не знаех, че съществува и друг живот. На път съм да разбера приказката за най-хубавите ръце. Имаше я в моята читанка. Сигурно и тогава съм я подозирала, за да я помня повече от 40 години...

Иначе тази година съзнавам колко много неща не сме направили миналата година. Винаги съм си търсила работата, а сега я нямам време да я търся, тя ме вика. И как да е в този двор, който е бил пустеещ толкова време. Дворът така ме обзема, че нямам време за къщната работа, а прането чака за гладене. Седмици наред. Срам ме е да си призная, че постилам неизгладени покривки на масата. Но всяка минута, когато времето позволява, ние сме на двора. Сигурно така се става селянин.

L част

Е, станаха 50. Сигурно отдавна щяха да станат, ама все не ми остава време. Нали пролет пукна, започна ни кърската работа. А ровенето в земята ми доставя удоволствие, предусещайки какво ще поникне, как ще стане. 

Днес си поспах, имах нужда от доза почивка. Като станах, кафето ми беше сервирано. Даже във фейсбука не ми се висеше. Излязохме на двора, а там работа не за два-три дена, а за седмица поне. Тази година всичко се развива с около месец по-рано. Божурите цъфнаха, свирчовината и тя. Вчера брах и сложих да съхне горе. Сега, като влезеш в стаята те упоява аромата й. Поне мен ме упоява. Цял ден разчиствах треволяците покрай измислените ми градинки. А те стават все по-реални.  утре ще ги снимам, че днес не остана време.

От няколко дни една кокошка лягаше върху снесените яйца. Явно й е време да мъти. Днес й нагласихме гнезденцето. Сложихме й 13 яйца. Тя легна върху тях, разпери крила, за да покрие всичките и не знам дали мръдна. С една дума, след 21 дена (по думите на Петър) ще чакаме пиленца. Май това ще са първите животинки, родени в къщи. Първите след трите котета. А те са толкова сладки. Дано да са ловджии като майка си. Тя ги изкара от котилото и сега ходят в шпалир между краката ни, заедно с двете кучета - Радо и баща му Арни. Минаталата събота Надето, дъщерята на Петър го докара. Той вече е преклонна възраст - не чува, едва вижда (има пердета и на двете очи), прекарал инфаркт - направо си е дядо. Не може да живее вече в апартамент, затова ни го доведоха тук. Сякаш живна, ама нали си е дядо, тътри си краката, мачка ми цветята, притеснявам се за боба - той поникна и идея нямам дали ще преживее кучешките лапи. За разлика от Радо, не е живял в двор и хич няма изградени навици да пази растенията. Сигурно няма да се научи. А така ни се радва, животинката...

Станахме за майтап на съседите - Пепа е жива и здрава и хич не можем да разберем кога се е разгонила. А я взехме да я правим майка. Щяла да буйства, да квичи, когато се разгони, а нашата Пепа си е спокойна. По другите признаци... нещо не можем да я определим. Надявам се все пак да се случи.

Иначе с растенията се справяме. Петър нася 192 корена домати, вече на открито. Подготвихме и конструкцията за краставиците. Чакаме картофите да поникнат. Имаме 5-6 гнезда от миналата година - след оранта есента и фрезоването пролетта, неочаквано поникнаха картофи на места, където не сме сели. 

Кайсията и черешите, които си купихме се развиват добре, магнолията ми порасна със 7-8 сантиметра, а от розите, които посях през есента, вече има пъпка.

Петър вечера ходи за риба - снощи си хапнахме прясна пържена каракуда, днес за гъби - на масата са. Тук си е направо бизнес това с гъбите - някой път ще разкажа...

XLIX част

Добро утро! Няма да пиша дълго, няма и снимка да слагам. Искам само да споделя колко е прекрасно да се събудиш сутринта от кукуригането на петлите, премесено с гукането на гугутка, да погледнеш през прозореца и в сутришната мрачина да видиш цъфналите клони на ябълката. Да станеш, да излезеш на двора и поемеш въздух с пълни гърди, толкова пълни, че чак ще ти се пръсне душата от удоволствие от аромата на цветя, дървета и храсти. Да си направиш кафето и да изчакаш слънцето да изгрее. Да залее с лъчите си двора ти и отсрешните ниви и баири. 

Исках да ви кажа "Добро утро!" само.

XLVIII част

Тези дни пак съм селянка. Е, все още се уча. Ама ми е все така хубаво. Както Петър каза преди малко, късаме живота си на парчета. Като правя сравнение между това, което правихме преди година и сега, си давам сметка колко много, ден след ден, вече 371-ви ден все повече ставаме селяни. Дворът е фрезован, както вече писах, засяхме разни неща - лукът, чесънът, картофите, баклата. Други ще засеем тези дни. Като гледам колко боб е нагласил Петър, честно казано леко се плаша, че ще трябва да се копае. Ще ви кажа, че е седем вида. Трябва да замисля някакъв вид селски туризъм. Сигурно на някой ще му е интересно. За тази година се научих да правя куп неща. И нали съм даскал, готова съм да предам знанията и уменията си. Вече видях с какъв интерес се включиха в правенето на сирене снахата и дъщерята на Петър. На девойката много й беше интересно и месенето на хляб, бухтите. През лятото с желание се включи и в подготовката на материала за ракия... Та въртят ми се едни идеи.

Иначе днес дойде фризера, сокоизтизквачката и магнолията ми. Аз продължавам да копая "неразораната целина" в двора - правя си нови градинки за цветя. Категорично се отказвам да купувам цветя, на които трябва да се правят разсади. Никак не съм доволна от поне десетките ми опити. Знам си, че бабините цветя са най-благодарни. Понеже разположението на постройките в двора регламентира ясно къде трябва да бъдат цветята, а пространството никога не е орано, а идея нямам от колко години ръка не е пипвала, голямо копане пада. За по-лесно миналата година поразкопах едни кръгчета и в тях насях това-онова, сега свързвам кръгчетата и разширявам пространството.

Гледам да оставям пътечки - от опит знам, че не е удачен вариант да се направи една голяма цяла градинка.

Един от най-удачните начини да отдих между копането е да наблюдавам птиците. Много са ми интересни - убедена съм, че си имат свои собствени правила и закономерности. Скубя им треви, хвърлям им, те се радват... аз им се радвам. 

Накъсано стана... За първи път тази вечер сме навън. Много е приятно.

XLVII част

Тези дни... шеметни. И тъжни. Вчера татко щеше да навърши 70 години. Канеше се да направи голям празник. Не можа. 

Колкото и да ми е тъжно, трябваше да се заема с уреждането на нещата, които остави след себе си. В четвъртък ходихме с жена му в банката. Приключихме там, но все още се чудя дали да не се жалвам от обслужването. 

Реших, че паричките трябва да ги вложа в неща, за които да знам, че са от татко и още във влака си поръчах принтер. Вечерта, вече в Посабина, купих и фризер. А днес поръчах мечтаното от години лимоново дръвче, заедно с една магнолия. Така татко ще пусне корени и тук. Избрахме и мястото, където ще я засеем. А неговата родна Горица е отсреща. 

Вчера, на рождения му ден, ходих в Поземлената комисия в Попово. Задвижих и там нещата.

Нали пренесох пръст от неговия гроб в гроба на родителите му, ходихме и в Горица. А там ни посрещна:

Не познавам традициите и обичаите, правя нещата по интуиция и такъв малък факт като неочакваната среща с щъркела, сякаш ми казват, че съм на прав път.

Днес също не е случаен ден. Преди година за първи път спахме тук. Преди година Краси за първи път ни запали печката. За да ни е топло години наред. А днес се навършват 9 месеца от неговата смърт. По поръчка на Дора му направих некролог и го разпечатах на принтера, купен с парите на татко.

XLVI част

И днес ми е трудно да пиша.

С идването на пролетта става почти невъзможно да си наложа да седна на лаптопа, вместо да изляза навън и да правя нещо от хилядите неща за правене. Все повече се убеждавам, че много по-лесно се гледат щастливи кокошки и е труд, на който се вижда резултатът, отколкото  със зле измислените закони да се отглеждат щастливи ученици. 

Живеем в абсурдна държава. И тези бягства, които си правя всяка седмица не са бягства, а завръщане. В моя свят, който си създавам отново и подреждам в него идеи, цели и дела. Едно по едно, на мънички крачки, но завися само от себе си. Оазис, в който се чувствам жива. 

Прекалих с купуването на семена и луковици за цветя. Вече се чудя дали ще намеря място за всички. Презапасих се, защото искам да ми е цветно и все се страхувам, че нещо може да не поникне, а те си никнат. Добре, че дворът е голям и все още има нови територии, които да разкопая и да ги направя красиви кътчета. 

Мина една година, откакто купихме къщата и като се обърна назад в спомените си виждам колко много неща сме свършили. Вчера на пазара в Попово Дора говореше с една жена. Разбрахме, че е роднина на най-старите стопани на къщата. Била изненадана, че сме избрали къщата за наш дом, че искаме да живеем и живеем тук. И се зарадвала, и е станало тъжно, че къщата отново има стопани. А ние наистина се стремим да бъдем такива. Трудно се получават нещата, но стават. Да са ни живи и здрави съседите, че във всеки момент от времето можем да се допитаме и да получим мъдър съвет.

Не ми върви писането. Сигурно, защото се разкъсвам между селския живот и образованието и ми е трудно да си задържа мисленето на първото. Наблюдавам семенцата на разсадите. Покаже се в началото нещо беличко. Издължи се стъбълцето, а горната част е още в пръста. Младото растение е превито. Може би това е правилното състояние за нещо, което тепърва се изгражда. Има нужда от строга дисциплина и в първите години при децата. След това стъбълцето укрепва и растението се изправя. Тогава започва да търси светлината и се накланя към нея. Трябва и учителите да бъдем такава светлина за малчуганите. Да ги повеждаме след себе си... После идва моментът на пикирането. Вече можем на всяко дете да погледнем като уникален и важен индивид, да му дадем известна свобода да се развива сам, така че един ден, когато напусне училището, да бъде изграден като личност, достатъчно силна, за да дарява своята красота и плод. И да стане начало на следващо поколение.