LXXVII част

Седемдесет и седма част или как се лови Пепа

Тази сутрин, нали вече придобих опит и увереност при паленето на колата при отрицателни температури и шофиране при зимни условия, реших, че снегът не е страшен и няма да будя Петър. Предвидливо, час и нещо преди да трябва да тръгна на работа, реших да погледна французойката. А тя позатрупана със сняг, взех метлата, съборих снега от прозорците, част от покрива, вратите и двигателя. После с лопатата изринах пред нея. И поглеждам към шофьорската врата, а тя от северната страна. Просто я нямаше. Вратата де. Е, с лопатата - пата-кюта, изчистих снега, че да не си намокря ботушите, като сложа парадните дрехи и тръгна на работа. Улицата - покрита с около 20 см сняг - не ме изплаши. Прибрах се, сложих чайника на газовия котлон, че прозорците на французойката бяха замръзнали и така си излизам от къщи - с туба топла вода за първа топла баня, първа, защото понякога се налага да спирам и пак да се къпем. Дойде време да тръгна. Качвам се в колата, не е на скорост, съединител, ключ... прррр, пррр - не ще. Прекъсвам опита, оставям я да почине минута-две и пак ... бхххх, бхххх и пак не ще. Давам й по-голяма почивка, запалвам цигара, прозорецът се запотява. Позабърсах ги и пак ключа. И пак бър, бър, бърррррр, малко газ, че да не я задавя и хайдеееее. Потеглям бавно и на десет метра от къщи минал снегорин. Викам си, е значи страшно няма. И не ме беше страх, нищо от танците по пътя. 

Както стигнах до работа, така и се прибрах. Таман си бях сложила домашните дрехи и гледам някой минава пред прозореца. Пак гледам. Пепа. Забила нос в снега, сумти и се разхожда. "Петьо, бързо, Пепа те търси!". Да, ама в първия момент Петър не схваща. Че като схвана, че като рипна, от някъде хвана един кол и към Пепа. Тя само се върти и хич не й се слуша сопата. Скочих в едни ботуши аз, отидох при нея и взех да й говоря ласково и мило, даже я почесах по гръбнака: "Айде, мойто момиче, да се прибираме, нали се поразходи, хайде да си ходим вече. Ето ела с мен, ето тука..." Ама Пепа подмина отворената врата на кочината и продължи нататък. Разходихме из оборите, видяхме къде какво има. И аз пак: "Хайде, миличка, че ми е студено. Сигурно си гладна, сега ще те нахраня, само се прибери". То хубаво, ама насреща ни Петър с кола. Е, и свиня да си, знаеш, че към човек с кол не се ходи. Хвърли кола Петър, Пепа се прибра, аз я нахраних, Петър свали акумулатора да не студува нощес в колата и се прибрахме. Ходя напред-назад из къщи и гледам някой ме гледа през прозореца. Наша Пепа доказва на практика, че хич не са тъпи свинете и вече знае как да си дръпне резето и да си отвори вратата. Сигурно мисли, че една разходка след вечеря се отразява добре на храносмилането. Пък знам ли какво пише в свинския фейсбук. Айде пак ботушите, Петър, ама този път и той ласкав и мил. Тайно беше взел една тел, за да направи нещо като секретно резе. И пак уговорки, молби. Ама взех и едно канче царевица - това имах под ръка. И тук пак да кажа, че прасето е по-умно и от някои хора - видя от къде вземам онова вкусно миришещо, прецени веднага количеството в канчето и остатъка в чувала и хич и не иска да се премести от мястото си до чувала. В един момент реши, че достатъчно сме я молили и се прибра. Е, почерпих я. То направо втора вечеря й сервирах.
Сега пиша тук и докато беше по-светло навън, все към прозореца ми погледът. Даже по едно време отидох да проверя дали не е станало време за трета разходка на Пепа, въпреки секретното връзване. Вече е тъмно и се надявам, че сутринта Пепа ще ми каже Грухогрутро, както обикновено от кочината си.