LXXI част

Така сме на село. Печката бумти, на нея се препичат филийки хляб, малко преди това се е сварил боба. Оцетът ни е в някакво случайно попаднало шише, но е истински винен. Има надпис, за да не го бъркаме с другия - ябълковия. Да, напук на всякакви диети и рецепти за здравословно хранене, замезваме с тънко нарязана сланина. Не пропускаме и лютите чушлета, приготвени през есента по различни начини - да има за всеки вкус. Неделният сладкиш изстива. Чайникът къкри на печката с билков чай, а през прозореца слънцето е напекло и осветява побелялата земя. Някъде далеко пуши комин - колкото да сме спокойни, че съседите са в къщи. Къщата е украсена, очаквайки наближаващите се празници. Тъжни ще са тези празници, защото къщата ни няма да се напълни с хора като миналата година, но пък от нас зависи какво ще ни бъде настроението. Зелето е готово, та ще има от прочутите петрови сармички, ще има разни нещица, само да сме живи и здрави.

До тогава има още една работна седмица. До преди малко си подготвях нещата за нея, след малко ще продължа. После ще нахраня животните, Петър ще донесе дърва, ще запали бойлера. А навън бавно ще мръква. Ще засияят сякаш изсипаните от кош звезди. Луната намалява, така както намаляват и дните от тази година. Хубава година беше. С много добри хора се запознах, много човещина срещах през нея. Опитвах се и аз да бъда добра и отзивчива. И сега ми е топло на душата.

LXX част

Нереален пейзаж. Колкото и да избягвам да снимам залези, този нямаше как да го пропусна. Свърши работната седмица. Е, работата не е, но друго е като няма да мисля как ще стигна до работа, колко хора ще ангажирам, за да стигна. Не знам, но дали размерите на големия град или заради нещо друго, но тук много повече усещам, че до мен има човеци. Не хора, а човеци. Не някаква тълпа, която минава покрай мен, без дори да забележа очите на отделните тела. Тук е друго. Тук, дори непознати хора ме поздравяват. Не само поздрав, а и обръщение - кой с "Раде", кой с "госпожо Касърова". Идея нямам как, кога и по какъв начин са ми научили името. 

Да оставим това.

Още миналата година, докато се принасяхме, забелязах и написах за начина, по който ни изпратиха съседите и този, който ни посрещнаха тук. Тази голяма разлика в отношението продължава да е част от ежедневието ми. Тези дни, нали Петър е в болница, бях сама. Вече не веднъж разказвах, че имаме проблеми с колата. Единият ден съседът Исмет ми свали акумулатора, принесе го в къщи да се зарежда, не намерихме зарядното, донесе неговото, сутринта стана и запали колата, защото тя пак се инатеше. На другия ден, вече сигурна в акумулатора си, реших, че ще се справя сама. За неопитен шофьор като мен, да вмъкна леко, че съм и жена, беше амбициозно решение. Не беше лесно - тя пак не запали. Бутах я през шофьорската врата, като отлепи, сядах зад волан. Не стана първия път, пак трябваше да изляза и да я бутна, и така три пъти. В крайна сметка запали и толкова хубаво вървеше, че й се радвах. Малко преди да стигна Светлен, селото, в което работя, колата взе да губи скорост, докато съвсем спря. Дето се казва, още не се бях обадила на шефката и тя дойде на помощ. Зарязахме колата, по-късно мъжете в училище я докараха пред него, въртяха се около нея, ходиха за бензин, за антифриз... днес продължи суетнята около колата на цялото училище. Шефката така трепери над мен, че нямам идея как мога да й се отблагодаря за човешкото отношение. Какво ми остава, освен да работя като за световно?
Мръкна вече навън, комшийката Дора мина да ме види, да си разкажем това-онова.  На тръгване, видяхме, че небето над планината е червено - значи сняг да чакаме, каза Дора. Печката бумти, изключих фурната, където бях метнала едно пиле, за да оправи въздуха и да замирише на дом. Сега ще стана да панирам едни печени пиперки, да подредя масата. След 10 минути ще пристигне влака, с който Петър си идва от София. Оня същият влак, който миналата година гонех и мразех, защото ме откарваше далеч от дома.

LXIX част

Дълго се чудих тази вечер къде да напиша това, което искам да разкажа. Вероятно тук му е мястото, защото все пак това е блог за селския живот на едни родени-граждани. Смея се на определението. Но все пак си бях гражданка 46+ години на фона на общото 48+. А за Петър пропорцията е още по-внушителна. 

Та заваля първият сняг и ние закъсахме с колата. Тя, нашата французойка, си е капризна. Винаги е правила проблем, когато й е студено. В случая, обаче, скъсахме ремък, до като я насилвахме все пак да запали. С много нерви, малко пари и точни приятели нещата се оправиха. Като черешка на торта се появи и алтернативен транспорт за работа. Все пак предпочитам да си ходя с колата на работа. Колкото и да не ми се вярваше - прав се оказа Петър - лесно се свиква на хубавото и личната кола наистина е блаженство.
Като казах Петър, бързам да си кажа, че той този месец на два пъти сериозно ме притесни. Без повод вдигна кръвно над 200 на еди колко си, при това два пъти. Като резултат от това утре ще влезе в болница в София. Днес го изпратих на гарата в Попово, прибрах се сама и тези дни ще си кукувам тук. Притеснено ми е за него. Съветвах се и със сестра ми - тя нали е кардиолог, макар и в Германия. Не искам да му правят коронарография, не се и налага, защото той няма симптоми, които да я налагат. Дано само той не стане част от онези пациенти, които са благодатна почва да се източва здравната каса. Каквото и да стане, нека да е най-доброто за него!

Прибрах се в къщи, имах за простиране, пуснах следваща пералня, храних животните, разтребвах тук-там и седнах да инсталирам новия училищен лаптоп. Не мина без проблеми, но даже нямам сили да ги описвам.

Важно е утре да нямам проблеми с колата. Даже смятам да й пусна една духалка към 5:30 ч., за да я стопля, докато стане време да я паля.
След тревогите по Радо през уикенда, днес той е неотлъчно до мен. Сега се е прострял и спи - видимо доволен, че сме в къщи, че печката приятно е стоплила и не само телата ни, но и душите ни са се размекнали. Въпреки притесненията.