XLV част

 

За първи път ще се опитам да пиша от телефона, докато пътувам във влака. Не е удобно, защото съм принудена да използвам само два пръста вместо обичайните десет.
Седя си в купето, поглеждам през прозореца, където пробягват светлинките на незнайни селца. Мисля си, не без чувство на тъга, колко искам да съм при светлината и топлината на дома. Не мога да се оплача - така се стекоха обстоятелствата тази година, че съм в къщи много по-често отколкото смеех да се надявам. Странно нещо са и мечтите, и надеждите на хората.
Тези дни орязах асмата. Не се чудете. Преди 25 години за първи път рязах асма. Миналата година, когато в началото на април Петър и Краси поправиха конструкцията, пак аз я рязах, но тогава беше до "зелено'. Никой не знаеше каква част от оплетените клони е жива. Тогава изправихме и затегнахме и стъблата
Стара асма - сигурно над 50 годишна, беше полегнала, сякаш уморена от годините битки с повет и самота. Беше чудо, че въпреки жестокото орязване, при това късно, роди към 20 чепки...
 Тези дни подготвях и цветните си градинки. Старите разкопах внимателно. Поникнаха вече лалетата, зюмбюлите, игликата и нарцисите. Поведох и една луда битка с копривата на едно място до кладенеца, за което миналата година не намерих време. Искам дворът да е залят от цветя. Хубаво е, че Петър ме подкрепя. Глаголът не е точен - ние просто мислим еднакво, а при разминаване на мненията двамата заедно изграждаме едно общо.
Така.. пътувам си във влака, сложила съм си слушалките в ушите и слушам едно предаване по програма Хоризонт на радиото - през миналото лято всяка неделя вечер беше наш другар.
За втори път телефонът ми прави един и същ проблем - връща часовника 1 час назад. Бих помислила, че времето е спряло. В момента обаче това не би имало значение, защото влакът уверено ме приближава към Варна.

Как се става селянин? - XLIV част

Не се стряскайте. Пепа е жива и здрава. Месата от снимката са купешки. Наденицата изцяло, а другото месце - лично от мен приготвено и изсушено. Ако някой го интересува, ще напиша рецептата. Не знам дали меракът ще мога да предам. Но защо пък не...

Вечер... седим на масата и си говорим. Разбира се, че пийваме и хапваме. Отпочиваме. Преди това приготвихме вечерята, запалихме печката и бойлера. Вече съм писала какъв кеф е този бойлер на дърва. Днес почти цял ден изкарахме на двора. Първият за годината. Петър прави ястък. Знаете ли какво е това? Още не ми прилича, ама трябва да стане парник. Първо със сина ми изкупаха една яма. Към метър широка, три метра дълга и 60 сантиметра дълбока. Тишо, синът на Краси докара няколко каруци тор от коня и кравите. Исмет, другият ни съсед ни смели 2-3 чувала слама. Та Петър цял ден трупа на една купчина тор, слама, тор, пак слама. Това нещо до 10 дена трябвало да се разгори - щяло да дими, не огън да има. След това Петър ще го растеле, ще насипе пръст отгоре му и ще прави разсади. Ще го обгради с разни дограми, които насъбрахме. Както част от семенцата, които ще служат за произвоството на разсад. Дано да стане!

Тъй като аз не бива да вдигам тежести, нямаше как да му помагам. Мислех си да седя и да го гледам с чаша и кафе и цигара... Глупости, шегувам се. За да съм покрай него, реших да се заема с разчистването на северната част на двора. А там на разстояние от 16 метра има три джанки с по няколко издънки покрай тях, една черница, която е станала като храст, орех и ябълка. Е, няма как да останат... Не и във вида, в който са. Все по-умело боравя с триона, та се пролича от къде съм минала.
Днес от края на декември за първи път на двора няма сняг. Направих щателна обиколка на двора. Много се радвам, че май всичките луковици, които засях през есента поникват. Очертава се цветна пролет. Когато засея и семената, които купих, и лятото ще е цветно. Не си падам по подредените градини. Искам просто да има много, да е шарено и пълно. Колкото и да съм привърженик на хаоса, кокичета, които заварих в двора цъфтят на толкова невероятни места, че ми се иска да ги вкарам в някакъв ред. Миналата пролет имаше и момини сълзи. Много ги обичам. Май настроението ми е пролетно. А навън вали... тихият пролетен дъжд... Друго, което заварихме тук беше билката пакпий. Казва се така, защото като я сложиш в ракията, няма начин пак да не пиеш. В интерес на истината, така и не се престрашихме да я ползваме. Някак ми е странно. А може би трябва? 

Прекъснах си мисълта. Сетих, че трябва да подквася млякото. Не помня от кога не съм купувала кисело мляко от магазин. И сирене, освен на работа, защото колежката, с която обядваме не обича прясно сирене. Тук излъгах. Купувам сирене, когато реша да правя баница. За да не хабя нашето. 

Как се става селянин? - XLIII част

Едно от нещата, за които тайно се надявах, че ще се случат, като направих този блог, беше, че ще намеря някои далечни роднини, за които не знам, че съществуват. Явно с годините се засилва необходимостта ми от възвръщане на родовата памет. 

Днес цял ден бяхме на двора - макар, че има сняг, хубавото време предполагаше да излезем навън - така и така има много работа по селскостопанските постройки - кът от имота, за който никога не остава време.

Когато влязох вътре, видях, че имам съобщение - този път дори телефонът си бях зарязала в къщи, а никът ми висеше забравен във фейсбук. Канеха ни на разходка до Горица, като погледнах часовника явно бяхме закъсняли и драснах едно извинение. За моя най-голяма радост, след кратка уговорка, д-р Лидия Керезова и съпругът й Георги, бяха в къщи, за да направим първата си разходка. Току-що се бяхме запознали, а се надпреварвахме да говорим - сякаш цял живот сме се познавали. Неусетно стигнахме до Горица. Ех, тази Горица... Още с влизане в селото, забравих, че съм с почти непознати хора и детските ми спомени нахлуха. Запознахме се с вуйчото на Лидия, а той се оказа втори братовчед на майка ми. Кръгът се затвори. Хубаво ми е.

Намерихме нови приятели. Не, те ни намериха. В разговорите ни с Лидия се връщат далечни спомени, сякаш съм в някакво археологическо проучване, но вместо артефакти за миналото на дадено селище, измъквам факти от миналото на рода ми - факти, за които някога съм чувала, но разчитайки, че ще има кой да ми ги преразкаже, съм ги забравяла на секундата. Сега, когато само майка ми остана, разбирам колко неща съм пропуснала да науча, да запомня, да знам. Но ето, че животът ми подава втора възможност, която съм сигурна, че няма да изпусна. Още повече, като имам за гид толкова мили хора. 

Като се прибрахме Пепа ни посрещна с радостно грухтене, получи си вечерята, а след малко ще дойде и наш ред. Печката бумти, чайникът къкри на нея, а на мен ми е топло и на душата.

Плах опит за снимка на залеза над Горица:

Как се става селянин? - XLII част

Е, дойде време и днес изпратихме сина. Проследих в интернет излитащите самолети от Варна, тези, които кацнаха на Лутън, Лондон... Традиция ми е, когато близък пътува, да проследявам полетите. Например, при късмет, виждам как майка ми слиза от самолета в Дортмунд и влиза в сградата на летището... Синът ми... Не знам кога ще го видя отново. Нека да е добре!

Тези дни правих много сладки. Татко обичаше много сладко. 

Остават ми 4 почивни дни. Ще трябва да изчистим кочината на Пепа, да почистя и при птиците, да им насипем суха слама. Дали топлото време ме подлъга, но ми се ще и градинката с цветята да видя. Петър все повече мисли за неговия парник. Не само мисли, ами и уговори конска тор, смляха му разни  сена, днес и семена купихме. Като казах семена, тези дни чакам да дойдат едни, които поръчах от Естония. Удобно нещо е интернетът. Стоя си в къщи, гледам полети, пазарувам семена...

Седим си на масата сега. Реджеб дойде - споделяме това-онова. Спокойно е. Чудя се дали тези дни да отида да набера малко шипки, не ми трябва, ама пък що да не направя шипков мармалад. 

Трябва да отида в Горица и да потърся в кметството информация за рода на баща ми. Надявам се да събера факти, които така и не намерих време някой да ми разкаже. Дължа го на татко, на баба, на дядо.

Уф, тъжна съм. Погребах татко. Синът ми замина... Не правя сравнение. Ама просто ми е пусто. Всъщност това е нормалния ход на нещата.