LXVI част

Тези дни бях изпаднала в компютърна невъзможност. Докато бях в Англия, синът ми поръча нов лаптоп. Дойде новата ми играчка и инструмент, и средство, и... още по много начини мога да го нарека, инсталирах му операционна система, офис пакет, още някоя и друга програма, която използвам и уж всичко беше наред, а не беше. Интернетът ми се губеше по всяко време, нали се сещате тука има, тука нема. Ден след ден се изнервях на ситуацията, докато тази сутрин не седнах отново пред лаптопа с липсваща всякаква мрежа и не убих драйвера му. В дивайс мениджъра не съществуваше и помен от устройство, което да поддържа така ценния уайерлес. Инсталирах си нов драйвер и взе, че проблемът се реши. Вече се чудете какво е общото между селянката и разните разрешения на ай-ти проблеми. Ами има няколко. Едната е, че ако нямам техника, няма как да пиша този блог. Другата е, че все пак се отнася за мен. Третата е, че тези месеци забелязвам нещо странно. Когато някой разбере, че говори с жена от село, усещам едно леко странно отношение - едва ли не чувам думи от сорта "сега обяснявам на една селянка", усещам го по досадата в гласа, а и често ми обясняват как нещата, с които съм се захванала не са по силите ми. После в продължение на разговора, тонът се променя рязко, вече има изненада, че насреща не е някаква леля от село, а що годе образован човек...

А този що годе образован човек днес цял ден, че и вчера, беше зает с разчистване на двора, прибиране на последната за годината реколта и подготовка за оран. Ето, отиде си още една година и вече няма помен от насажденията зеленчуци - месеци наред повод за работа, за тревога, за радост, за гордост...

Няма ги вече, земята ще бъде изорана, ще си почине няколко месеца, ще събере сили, за да може догодина пак да ни радва с плодородието си - ще осъмваме и ще замръкваме покрай насажденията, ще ни се пълнят сърцата с доволство от живота, който избрахме да живеем.

LXV част

Нямам много време за селска работа, нали станах и селска даскалица, някак се разми едното с другото. Начало на учебна година, работа по проекти, нова среда - някак остана на заден план това да съм си просто селянка. Защото няма как да съм проста селянка.

Днес направих една лудория. Изкарах си часовете, убедих се, че нищо не е на пожар в училище и си тръгнах. Ама не обичайното - да се обадя на Петър, той да докара колата, а аз да прибера всички ни. Посъветвах се с телефона, т.е. с джипиеса във вид на Гугъл карти и си плюх на петите. Съветът ми беше нужен, за да съм сигурна, че няма да изтървем влака, с който се очакваше да пристигне майка ми.

Вървях пеш по някакви селски пътища, влизах в едни ниви, за да събирам ябълки, уж по-чисти, но от дървета покрай пътя. Гледах нивите, хълмовете, горичките, полските пътища и пътеки. Наслаждавах се на околността, на далечината, на спокойствието, на удоволствието от изминалата работна седмица, поемах миризмата на презрял бъз и коприва, покрай които минавах. Даже не забелязвах преминаващите покрай мен коли и камиони, но забелязах белите гъби в дъбовата горичка и закъснелите есенни пеперуди. Не знаех, че мога да ги видя още.

Стигнах до язовира, поседях покрай въдиците, гледайки потрепванията на водната повърхност, проследих падането на няколко есенни листа във водите, попивах светлината на сребристите риби, които бяха достатъчно наивни, за да се уловят на въдицата. После посрещнахме майка, обядвахме, пихме кафе и двете тръгнахме на разходка. Радо бягаше покрай нас щастлив, гонеше си неговите неща, пиеше вода от локвите, даже се изкъпа в една по-дълбока, а аз... сякаш изкъпах себе си. Дори и не посмях да си дам сметка, че точно това исках през последните години. Някъде дълбоко в мен се появи страхът: "А сега накъде?". 

После се прибрахме, запалих печката, нахраних животните, сипах им чиста водица, вечеряхме. Говорихме със сина в Англия, със сестра ми в Германия, и на село имаме техники, за намаляване на разстоянията. 

Изпратих майка ми да си ляга. И някак съвсем неочаквано, но в същото време в реда на нещата, тя видя запалената печка в стаята си и съвсем по детски наивно попита: "А ще виждам ли по тавана...?" Обещах й ги, защото знаех, че ще ги има онези зайчета, които топлят дори само с присъствието си.

LXIV част

Листата започнаха да падат. Няма как другояче. Идва есента. Сутрините са вече студени, все по-често влажни. Животът ми се промени в очакваната и желана посока. Замръквам и осъмвам тук, на село. Всеки ден поглъщам с пълни сетива и се радвам. А как да не се радвам на гулиите. Те са едни малки слънца.

За разлика от миналата година ставам около 30 минути по-късно - някъде към 5:15 - 5:30. Пускам кафето, тоалет, бързо измиване на чиниите. После сядам и си пия кафето, а радиото ме събужда с програма Хоризонт и предаването "По първи петли". Всъщност не първото провикване на петела, а второто допълва шума от радиото. Поглеждам си уроците, които ще преподавам, правя си разни бележки, макар че не са ми нужни, но така си подреждам мислите. Далеч на изток небето едва просветлява и аз отивам да нахраня животните. Ако не светна, няма да забележа, ако някой ми бръкне в очите. Наоколо пеят щурци, отнякъде се обажда закъсняла нощна птица, козите на Исмет поздравяват настъпващия ден, чуват се агрегатите, с които Дора дои кравите. След това събуждам Петър. 

Пием заедно кафе, аз се обличам, последна цигара и тръгваме. Сядам зад волана, паля колата и бавно потеглям. Изключвам от скорост, на втория завой включвам на втора, после трета и така нататък. Ден след ден се опитвам да успея да се науча да шофирам. Сякаш никога не съм го правила. Пълна забрава. Може би свръхнатоварването от последните 15-20 години ме е повредило безвъзвратно. Установих, че и колело не мога да карам. Именно промените, които забелязвах в себе си, бяха една от причините, които ме накараха да напусна предишния си живот - в големия град с големите натоварвания и проблеми. Колегите ми така и не могат да разберат, че не се изненадвам от техните училищни натоварвания и проблеми. Не само не се изненадвам, но и с лекота ги приемам. Знам, че след няколко часа ще се върна в къщи и ще видя това:

И нищо друго не ми е нужно, за да си заредя батериите. 

Докато съм в училище, Петър е близкия язовир на риболов. Вярно е, че лови риба, но хич не прощава и на раците. Наядохме се на раци, сега ги варим и замразяваме - да има за гости. Днес Петър прави и салата Ропотамо. Помните ли я? Риба, боб, грах, домати, кисели краставички. Станаха 16 бурканчета. 

Тези дни и с друго начинание се захванахме. Докато е на язовира Петър лови с рачило разни дребни рибета за стръв. Не знам колко е законно, но ако му останат (не са повече от десетина), идваме на нашия селски гьол - утайник от бившите свинарници - и ги пускаме тук. Данно пораснат и настъпи рибешко разнообразие, че за сега само каракуди има. 

Прибираме се към 15ч и .... ами хубаво ми е. Наистина се чувствам в рая.