LXXVI част

Няма много работа на село, когато снегът е затрупал двора. Затова имам време да надникна в стария готварски тефтер и да попадна на една забравена рецепта... Пай от Любчева.

И изведнъж пред погледа ми оживяха усмихнатите очи на колежката.

Не се чудих дълго и се преместих в кухнята. Така де - кокошките взеха да снасят от време на време, та и пресни яйца се завъртат.

Искам вече зимата да си отива, защото ми омръзна да планирам мислено какво и как ще се случва. Тежък месец този януари, но ни даде много добър урок - колко много неща сме пренебрегнали. Мотивира ни достатъчно наистина да ценим всеки час с хубаво време. Като реша да си почивам от служебна работа, заравям се в нета и гледам, гледам снимки, чета статии. От тук "крадвам" идея, а от там си вземам бележка за някоя грешка. И нали технологиите се промениха, вместо в стар тефтер като този с кулинарни рецепти, нахвърлям нещата на компютъра, като периодично качвам файла в нета. Страх ме е от загуба на информация. 

Всъщност не ме е страх, а вземам мерки. Май това ни предстои в много отношения това лято - да вземем мерки, защото видяхме много слабости. Учим се.

LXXV част

Мисля си днес за пустеещите български села. Вярно, на тези мисли ме наведе едно предаване по Канал 1 - България от край до край. 

След предаването се разхождахме в покрайнините на Посабина и не, че мислите ми са велики, но имам нужда да си ги напиша. 

В предаването ставаше въпрос за село, което се намира в източни Родопи и в него живеят 17 човека.

Нашата Посабина е значително по-оживена - живеем тук постоянно поне 100 човека. Мисля, че никой не е в състояние да каже точната бройка. Според избирателния списък сме над 200. 

Селото се намира на десетина километра от общинския град и на четиридесет от областния център. На горе-долу толкова от други два областни центъра и на два пъти повече от четвърти. Централна България. Чиста природа. Крайно село, в смисъл, че през него не минава път за друго населено място. 

През тези зимни дни, единственото средство, с което мога да отида на работа е личния автомобил. Аз, сама жена, трудно бих се справила. Макар, че съседката го прави.

Както и да е. Говоря с разни хора, които казват, че не искат да живеят на село, защото няма работа. Може би е въпрос на жителя на малкото населено място. Защото някакви десетина километра от единия край на Варна до друга част от града, на никой не прави впечатление. Обаче тук има проблем - липса на транспорт. А транспортът липсва, защото няма кой да го ползва. И така... един омагьосан кръг. 

Не приемам, че липсата на работни места е причината. Във Варна пътувах 40 минути, за да стигна на работа. При нормални условия. Тук пътувам 20 минути. При нормални условия. 

В днешния свят на комуникации, не се чувствам изолирана. Имам интернет, телевизия, ток, вода, телефон. Вярно е, не ходя често по заведения, но това беше така и докато живеех в големия град. На театър ходих два-три пъти годишно. Не ми пречи нищо и сега да го правя. На кино не съм ходила сигурно от над 10 години. 

Единственото, което ми липсва е транспортът. А той няма как да е по-регулярен, докато сме единици. Тези, които избрахме чистия въздух, чистите продукти, произведени от нас, спокойствието, широтата. Продължавам да се усмихвам на табелата Посабина, когато влизам в селото.
А тук е и красиво...

LXXIV част

Тези дни чувам разни мнения, че на времето нищо му няма, просто си е нормална зима. Да, ама не. Не и за мен - дали, защото съм свикнала на градски живот, при това във Варна, толкова сняг не бях и сънувала през живота си. Вярно е, че и във Варна веднъж ми се случи да газя сняг буквално до чатала ми, но то беше само веднъж. 

Може разни хора да казват, че едно време имало едни зими ехеееее, но на мен и тази ми идва в повече. Няма как да е другояче.

От ниските температури ни се пукна бойлера. Това добре, още на следващия ден Петър го закара на Христо - пАрата в Медовина и човекът го закърпи. Това понеже не стига, замръзна ни мръсния канал от кухнята и банята, който се изтичаше на едно място в двора и си беше чиста проба поливна система. Сега, когато изтече на някъде, то е в края на антрето, или както тук го наричаме - остъклението. Наливах му врели води, разтопявах донякъде, ама нали водата си намери друг път - няма спасение, докато не разкопаем. Немислима работа под 50-60 см сняг.

И това ще го преживеем, но като капак хладилникът реши, че му е студено в мазата и не иска да работи. Чувам, че трябвало да се стопли, пък той можел тогава да заработи. Ще видим, добре че в момента не ни е нужен много-много.
Всичко щеше да е прекрасно, ако не трябваше да ходя на работа. Денят започва твърде рано, за да може към 6 ч. да се на пътя и да изриваме колата. Вчера три пъти повторихме упражнението. Таман я изкопахме, мина снегорин (да е жив и здрав!) и ни закопа пак. Изринахме си чинно, за да излезем на пътя. Влязохме вкъщи да се постоплим и преоблека и докато тръгнем (30 минути), снегът пак я беше навалял. А ние подготвени с шишета топла вода, изчистваме прозорци, мятаме в нея и тръгваме. Лесно се пътуваше, снегоринът беше проправил пътя. В центъра на Медовина спряхме, защото колата губи течност, та й наливахме. А после като тръгнахме, започна едно замръзване на прозорците отвътре, че едва се виждаше пътя, въпреки всичките ми старания. Стигнахме, свърших си работата и по някое време следобяд тръгнахме обратно. Даже и стопаджия взехме. Бавно и славно стигнахме до къщи, но колата никак не искаше да си влезе на нейното място. Айде лопата, не помогна. Изкарах едни стари черги, застелих ги под гумите й и въпросът беше решен.
За беля снощи минал снегорин по една от преките. Завил, обаче към Попово и затрупал нашата улица. Снощи една съседка, затъна там, тази сутрин ние. Лопатата беше в колата, ринахме, бутахме, не ставаше. Трябваше да дойде Тихомир да ни изтегли. Стигнах до училище. Изработих си работата и си тръгнахме. На нашата улица от известно време има авария и тече една вода. А тя така е разринала снега, че се е получил пролом. Петър бавно караше, но паднахме в дупката. И пак бутане, блъскане. Добре, че от съседна къща излязоха хора и ни помогнаха...
А пътят към селото беше разчистен днес. Дори на места се виждаха следи от пясък.

LXXIII част

 Понякога човек се налага да прави избори в живота си, които коренно го променят. Рискът, колкото и да го пресмяташ, колкото пъти да премяташ "плюсове" и "минуси", няма как да разбереш дали следващата крачка е вярна или погрешна, преди да я направиш. Така беше и с мен преди малко по-малко от две години. Горе-долу по това време видях в интернет нашата къща и я поисках. Имаше озадачени погледи на близки и приятели, имаше предупреждения, имаше въпроси. Те не ни отказаха, а и ние самите имахме въпроси, които си задавахме. Идея нямахме какво ни чака, но това важи за всяка ситуация, независимо дали предприемаш скок в живота си. Просто решаваш и скачаш или си оставяш на мястото и ти остава едно стягащо дъха усещане от засилването. 

Няма да престана да се хваля с нашето решение. То ми донесе това, което ми липсваше. Даде ми чувството, че живея като на игра. Игра, в която се учим да бъдем селяни. Спомням си емоциите от времето, когато бях ученичка. Винаги ми е било интересно да науча нещо ново, предизвикателството от поредната задача в сборника. Така е и със селския ми живот. Някои неща попиваме от комшии и познати, с други се блъскаме сами и се учим от грешките си. Всеки ден е един урок за нас. В тези зимни дни си правим равносметки колко неща сме подценили, а е трябвало да ги направим, планираме пролетта, лятото, есента. Подреждаме си идните дни, седмици и месеци. Нещо, което градският живот го подрежда сам. Играем си на селяни и тази игра ни харесва. Снежните преспи ме накараха да меся, за да осигуря хляба на масата. А ароматът на току-що опеченият хляб, изпотената коричка, вечно бълбукащата с нещо тенджера на печката са подправки, които те карат да искаш. Да искаш да живееш, да искаш можеш, да искаш да знаеш. Дават ти свободата да го постигнеш. Дават ти вярата в собствените сили. Дават ти радостта от това да даваш.

LXXII част

И заваля. След толкова прогнози и предупреждения, времето взе, че се засрами и реши да покаже, че понякога хората не грешат. Аз безкрайно се радвам на "куневските" дни. Така реших да наричам тези два дена, които не знам защо не бяха включени в заповедта на министъра, която е издадена преди началото на учебната година. Не ми стигнаха другите дни от ваканцията - бумащината, с която трябваше да се справя беше в такива количества, че писах, писах, писах... и на 31-ви и на 1-ви, ден след ден. Не съм работила по цял ден, но в никакъв случай по-малко от 3 часа на ден. Удоволствието от цялата работа е, че по всяко време можех да стана от компютъра, да затворя листите и да се изнеса на двора, или някъде из къщата. 

Иначе днес, благодарна на подарената отпуска, реших да се погрижа за животните - занесох слама да им е меко и сухо, укрепих с разни подръчни материали помещението на кокошките да не им духа и вее. Спряха да снасят, сигурно защото им е студено. Така казват тук. Съветът, който ми дават е да им давам по малко люто. Като се замисля, и аз се изпотявам, когато хапвам люта чушка, особено ако е от петровите. Не знам дали споделяте на усещането ми, но има едни чушки, които даже миришат на люто. Отрови.
Печката бумти зад гърба ми, а аз отворих малко прозореца, за да проветря. Толкова е тихо, че чувам как снегът вали. Не се беше разтопил предния, а новият го затрупа. Хубаво. Не искам да мисля за транспорта си до работа. Имам още цели дни, в които този проблем да не ме тревожи. Единственото, което ми разваля удоволствието от това да живея на село, е транспорта до работа. Вече и в сняг карах. Но съм силно зависима от това дали нашата французойка ще реши да ме придружи. Мечтая си за кола, която пали и в студ. Ще трябва да намерим начин. Пък и нали е нова година, може и да намерим начин да се случат нещата. За сега ми изглежда нереално, но не ми пречи да мечтая. А вече знам, че мога да случвам мечтите си.