Като за последно

Събрах всичките истории от "Как се става селянин?" в новия ми сайт:
http://www.radalia.info/?page_id=129
Няма да добавям нови истории. Следващите ми драсканици на селска тематика ще бъдат публикувани в Селски истории в същия сайт - www.radalia.info.

LXXXVI част

От известно време спрях да пиша тук. През последните седмици и дни посягах да си драсна, но се спирах. Някак животът ми се изтича в ежедневието и то никак не отговоря на заглавието на блога - "Как се става селянин?". Оглеждам се около себе си, преценявам си миговете и забелязвам, че те вече не отговорят на основния въпрос. Колко време ми беше необходимо - всички вие, моите читатели и приятели, проследихте и знаете не по-зле от мен. Може да съм си носила "селското" в себе си, може да имам способности да се сливам със средата. Не знам. Но от известно време не мога да мисля за мен и за Петър по друг начин, освен да ни определя като селяни. Вярно е, че сме били граждани в целия ни съзнателен живот, но през последните 2 години и 7 месеца - толкова минаха, си доказахме че можем да се наречем селяни. Нещо повече - това ни харесва. Това дава някакво неподозирано и непланирано удоволствие и неочакваното, за съжаление клиширано, усещане, че живеем. Вярно е, че се различаваме от изконната българска традиция да живеем заради децата си, да градим дом за тях. Не, нашите деца едва ли някога ще нарекат нашият дом свой бащин. Те едва ли ще се връщат тук, когато нас ни няма. Става тъжно. 

А всъщност е хубаво, защото сме толкова силни, защото си позволихме да живеем живота, който ни харесва.
Както и да е, мисля че идеята на блога вече е постигната и от тук нататък не мога да допринеса за нейното съдържание. Разбира се, че имам други идеи... Ще ги осъществя някой ден.
Искам да изкажа благодарност на всички, мога да ви нарека приятели, които четяхте и се вълнувахте и преживявахте заедно с нас всичките ми 85 + 1 писания. Ще бъда истински щастлива, ако имаме последователи. Не е страшно - необходими са желание и хъс. А ползите... за тях вече писах достатъчно.
А тук идва поредната зима и най-нежните цветя са прибрани на топло.

Да ви е цветно и топло, приятели!

LXXXV част

Почти си личи, че съм в отпуск по това, че взех да си драскам малко по-редовно. Най-малкото е документирано.

След като разказах за разните гьолове из двора, в които се плицикаме всички патки, да не си помисли някой, че от водата не излизам. Вярно е, че е голям кеф, ама още по-голям става, като си свършил някоя работа и тялото ти е нажежено дали от жега, дали от умора, ама си е съвсем на време и на място да полегнеш във водата.

Днес направих сефте. За първи път правих домашна юфка. Това с точенето си знаех, че не го мога. Преди години бях пробвала, ама то излезе не баница, а тутманик. Реших, че няма как да не са науча на тоя чалъм, така и така имам яйца в излишък, ако ще да става - аз съм длъжна да пробвам. С тези мисли си пиех кафето. Вече бях ходила до Дора и взела мляко - за сирене и за прясно. После й помогнах да изкараме кравите на паша - то каква помощ - играех ролята на плашило, ама си има някакво очарование в цялата работа.
Като си изпихме кафетата с Дора, сиренето вече си беше почнало процеса, се хванах да замесвам тестото за юфката. Това с месенето не ми е проблем, справих се. Разделих тестото на питки на размер "детски спомени от баба" и... ела, Вълчо, че ми трябваш. За да придобия кураж, хванах мотиката, за да си подготвя терена, на който да застеля чаршафите, където ще ми съхне бъдещата юфка. И... хванах точилката. Ръся брашно, въртя точилката и мърморя, че е крива. Петър ми се смее: "Космосът ми крив". Точа аз... Викам го, ама правя уговорка да не ми се смее. Хвана той точилката и ми вика, ама тя вярно - крива, върви да искаш на Дора. Е, в този момент ми се събуди ината и не отидох, ама реших, че ще си отмъстя. Еххх, бърсах пот, сурках точилката, ръсих брашно... и първата кора беше готова за има-няма 30 минути. Гледам имам още 10. Както и да смятам, това много време, докато ги направя, слънцето ще залезе - върви суши после на лунна светлина и сутришна роса. Ама то като всяко нещо - иска си количествените натрупвания. Шестата кора - засякох времето - я разточих за 5 минути. Изкарах ги 11-те. Обядвахме. Изтегнах се в басейна, а после продължих позата в леглото, с книжката - жега е - не може да се работи. После пак кафе с Дора, после белих пипер, който вчера опекох, после си нахраних добитъка, после направих салатата и седнахме да вечеряме. 

И дойде часът на моето отмъщение. Съвсем невинно насочих разговора на тема кой какъв е... Тук съм сигурна, че няма мъж, който да научи тези елементарни неща. И все едно, че съм в час, започнах да изпитвам Петър: "Я ми кажи, като толкова знаеш, жената на брат ти, каква ми е?, А моята сестра каква ти е? Ами ако аз имах брат, той какъв щеше да ти е? А твоят брат какъв ми е?, А ако ти имаше сестра тя каква щеше да ми е?" Продължавах така, докато той вече не знаеше и аз каква съм му.
Да му се не види кривата точилка!

LXXXIV част

И пак си мисля за живота на село. Доматите взеха да зреят по-бързо, отколкото можем да изконсумираме, а това води само до едно - да се правят консерви. Е, сезонът на тема "Зимнина" открих отдавна, но доматите са ми някакво почти божие наказание. По никакъв начин не мога да убедя Петър, че трябва да сеем по-малко, ама като си имаме наш разсад. Тая  година беше много под съмнение, щото аз и една кучка обърнахме сандъците с разсади, ама... шефката ми даде малко, нашите взеха че станаха, не стигна и това - орахме, копахме, изравнявахме, но де където беше паднала семчица миналата година взе, че покълна и сега на неочаквани места растат домати. Сеем ги на различни места, за да е в нова почва, та сега домати имам на сто места, дори и в саксията с китайската роза. Петър му вика китайския домат. Той растна, цъфна, а днес гледам, че и вързал. Буря го събори, категорично отказвам да го вържа, та се е наклонил, дори полегнал на земята, ама си живее. При един амаралис пък расте стадо люти чушки. А може да са пиперки - вече вдигам ръце и наблюдавам с научен интерес какво ще стане.
От известно време си давам сметка, че живея точно така, както си представях и искам. Ставам рано, към 6:30 съм в градината, работа има както и да я погледнеш. Ама тя не искала да я гледаш. Затова си поглеждам ръцете и в следващия момент, те вече са поизцапани, ама ми е кеф. Изпадам в нещо като медитация, когато се занивам с буренчета, връзване на домати, бране на боб - каквото и да е. Уж, мисля за това, което правя, после започвам да го правя машинално и размишлявам за разните си неща, а после спирам и това... Днес не съм чула Петър като ми вика. Ами не чувам - наслаждавам се на първите слънчеви лъчи върху голия ми гръб и си плевя. Погалвам пиперката, радвам й се, нахокам кучето, че ляга не на пътеката само, а затиска някой корен...
"Да ти имах проблемите" - ще кажат градските хора. А аз си давам сметка, че всеки си прави своя избор. Дори и това, че аз държа да имам пред къщи много цветя, те да не са подредени в стройна редичка, да е някакъв хаос от цветове, да имам опънат хамак, който да използвам точно, когато пожелая, ако ще да е два-три пъти в годината, да имам маси и места за сядане на сто места в двора, като гледам патици, гъски и подобни (не патки, щото знам, че единствената патка на адреса, на който живеем съм аз) те да имат своето езеро, в което да се къпят.

И като казах водолюбиви птици, хич не се изключвам. 

LXXXIII част

Няма да съм многословна тази вечер. Не, че животът ми е станал по-малко интересен, просто имам чувството, че вече дотягам с дребните житейски неща, които ми се случват. Тази вечер щях да снимам масата. Сама по себе си много живописна, но идеята ми беше да я покажа. Не, че беше отрупана трапеза. Салата беше от зелен пипер, нарязан на дребно, лилав лук на шайби, жълт и червен домат, краставица, откъснати преди минути от градината. Имаше и пържена рибка, наловена днес от Петър. Друг е вкуса на този вид храна, тук следва псувня като израз на възхищение ;)

Иначе живеем си нашия селски живот, изпълнен с труд, проблеми, пак труд и пак проблеми, но и с много удоволствия.

Флейката два пъти ни бяга тези дни. Вече изпитвам страх от тези прасета. "Страх" не е точната дума. Стават неудържими. Пепа наближава 180 кила. Такава свиня никога не съм виждала. Щерка й расте, но е и много буйна. Намира начин да си отвори апартамента от три клетки - някъде към 15-20 квадрата и да се разходи в двора. Вярвайте никак не е приятно преживяване, като си полегнал за следобедна дрямка някой да ти изгрухти до прозореца. После неминуемо следват едни увещания, ухажвания и подкарвания... Всеки път си мисля, че е чудо като я приберем.
Отплеснах се.

Исках да разкажа за днешната си изненада. Пазарувахме с Петър в един магазин в Попово. На опашката зад нас за касите беше едно английско семейство. Видях, че жената се усмихва лъчезарно, но реших, че нещо си говорят с мъжа си. Като платих нашата сметка, още събирах продуктите и жената дойде при мен и ми казва: "Аз те познавам. Хубава Посабина, хубаво как се става селянин, аз съм Даниела (тук не съм сигурна за името, може и Даниел да беше). Останах шашната, загубих дар слово, касиерът е той - гледам го - отворил уста и не може да я затвори... Жената продължава: "Някой път ще пием...". Аз едва смотолевям въпроса си дали са от Паламарца - това е селото, където има 100 английски къщи и обещавам да се срещнем. Изненадата ми беше тотална.
Тази вечер се опитвам да намеря въпросната жена в интернет - не успявам.
Много те моля, скъпа Даниела, ако четеш тези редове, обади се.
Наистина искам да се запознаем!

LXXXII част

"Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“.
Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Това е. Бях го забравила. Макар, че всеки ден го преживявам. И ми е толкова хубаво. Вярно е, изморявам се физически, но се освобождавам от всичките негативни емоции, които съм натрупала по един или друг начин, когато се замисля за човешкото общество. Даже се хващам, че изпадам в крайности, представям си разните бурени, като конкретни емоции, от които искам да се отърва. Поветицата за мен е символ на обвързване. На онова обвързване, което ти отнема свободата. Хваща те здраво и те притиска към собствените си норми и ти рано или късно му се подчиняваш. Троскотът е друга работа. Той впива здрави корени - като страха, като клюката - няма отърване. Дори и да прекъснеш някой корен, но го оставиш в пръстта, от него се ражда ново растение. А като натрупаш корени от троскот на купчина и не я изхвърлиш веднага, става такава мрежа, в която дори пръст не остава. Копривата е хитра, манипулативна. Както и да се стремиш да я подхванеш, тя така се извърта, че след 5 минути си с обрив. Когато прекаля с манипулациите, хм, копривата, неизбежно следа оток. Бъзака е обратното. Той е здравият разум. Да не се поддаваш на манипулации. Но когато прекалиш с разума, емоциите изчезват. И тогава плевенето става отново едно досадно ежедневие.

LXXXI част

Днес са последен път бях тук:

Това е родната ми къща. Намира се във Велико Търново. Къщата на баба и дядо. В началото на социализма - някъде 47-48-ма година, дядо и баба дошли в Търново от неговото родно село Славяново, Поповска околия, защото дядо станал обущар, вече имало в селото друг и за да не си крадат клиентите, дядо ми, като по-млад, трябвало да търси препитание другаде. Така се преместили в старата столица. Дядо, заедно с още няколко негови колеги създават кооперация Трапезица. Купува първия етаж на тази къща. Тук баба и дядо отгледаха децата си, внуците си, даже аз моят син растна тук известно време...

Отдавна бяхме взели решение да я продаваме. Имах достатъчно време да приема факта, чисто емоционално.  Времето не помага в такъв случай. Ужасна е заключената порта към обраслия двор.

Поседях на прага, където с прабаба ми чакахме дядо да си дойде от работа.

После... После махнах с ръка, защото видях паветата на улицата, чиято топлина помнят босите ми крака - колко летни вечери съм бягала по нея боса, колко зими улицата се е превръщала в пързалка. Погледнах паветата.

Мдаа, животът продължава напред.
Объркана съм между тъгата и удовлетворението. Странно усещане. От една страна продаваме това, което баба и дядо са градили за нас, а от друга животът ми така продължава, че аз се върнах в техния роден край. И направих дом от една къща. В който със сигурност моите внуци няма да живеят...

А иначе за мен ще остане тази улица мястото, където детският смях звъни, където е моето място на игри и където с разбити колене, яхнали звездите,  гонехме звездите... Там:

LXXX част

Като спрях да пиша тук, човек ще си каже, че вече този въпрос не стои пред мен - че вече съм наясно със селския живот и нямам никакви въпроси по това какво как се прави, нямам вълнения относно приобщаването ни към селото и живота тук. Всъщност, като се замисля, краят на предното изречение е почти отговор на въпроса защо не пиша. Просто животът ме обзема, не и превзема, но някак преценявам, че загуба на време е да си драскам тук. Вече минаха две години, откакто купихме къщата. Но и днес, като се прибирах от работа, сърцето ми трепна като стигнах табелата Посабина. Не знам каква магия ми е сторена, не знам какво биле съм пила, че толкова много се чувствам... себе си. Уж се опитвам да не се кланям на разни поверия, да бягам от клишетата, но видимо пак ги използвам.
Тази нощ, ех тази нощ... Никак не е случайна. За първи път спах на плажа през далечната 74-та. Сестра ми беше няколко месечно бебе. Аз и други деца на колеги и приятели на татко и майка бяхме на 6,7 - 10 години. Не знам с какъв акъл ни изведоха на оня плаж на Галата, за да посрещаме изгрева. Нашите не бяха хипари. То и в онова общество нямаше как да бъдат. Майка ми още помни печатите, които са й поставяли на краката, ако ученическата й престилка е била твърде къса. Мисълта ми е, че тогавашната власт трудно би позволила външен вид, извън общоприетия. През следващите години на моето порастване, всяка година посрещахме изгрева на плажа. Докато нашите една година не бяха глобени. Макар и по друга причина.

После те престанаха, но аз знаех, че всяка година поне веднъж трябва да посрещна изгрева в морето. Не винаги беше на първи юли, правех го, когато и както можех.
После Джулай Монинг стана модерен. После ходихме на Камен бряг. После смениха кмета на Каварна. После си купихме "нашата Посабина".

И стана прелом в мен. Не, че не трептя с всеки тон на Юрая Хийп, но някак не ми липсва. Нито морето, нито изгрева там. Не съм изгубила нуждата, за мен наистина е нужда, като обет, като оброк, но аз трябва поне веднъж да го видя. Не ми стигат зимните утрини, когато по тъмно тръгвам за работа и мога да наблюдавам изгрева по време на час. Няма как да го пропусна. Имам си нужда от моя изгрев, оня Посветеният. Когато отлепям бузата си от възглавницата, когато клепките ми са залепнали и аз почти слепешком намирам мивката... Когато глътнала половин глътка кафе, бързам. Бързам, за да остана сама със себе си, сред природата. И да видя как небето там, на изток, става тъмно розово на цвят и бавно, много бавно, за няколко секунди, златната дъга става огнено кълбо. Тогава, здраво стъпила боса на земята, с мокри крака, се оглеждам. Започвам да виждам, да чувам, да усещам. Усещам не от морската вода, а че влагата по краката ми е от росата. Чувам не прибоя на вълните, а птичите песни. Виждам не далечния хоризонт, а малките тревички. Навеждам се и бера билки.
Може би има някаква логика да изместя "моят" изгрев една седмица напред... 

Как се става селянин? - LXXIX част

Изтърсих покривката от трохите и разбрах, че децата си тръгнаха. Останахме пак като в песента "Стари баба и дядо в старо село накрай света". И се зарадвах, че идването в спокойното и отдалечено село стана преди да станем толкова стари, дори и баба и дядо не сме станали. Малко по-рано помахахме с навлажнени очи на заминаващата кола, докато се скрие зад завоя, а минути след това се ослушвах как затихва нейният звук по разбитата ни улица. Седнахме под ябълката до отрупаната маса и си помълчахме, всеки захапал собствените си мисли и потънал в спомени от изминатите дни и мечти за идващите. 

Ей така от една обикновена мечта започна поредната промяна в живота ни, а от тогава до сега всеки сезон правим по-нещо ново, сбъдваме поредната малка, малка мечтичка. Понякога е толкова малка, че външен човек не би я забелязал, но за нас е повод за радост. Всъщност постоянно имаме поводи за радост, откакто напуснахме големия град. 

Тези дни чакахме кандидат-зетя от Англия. Единственото жилищно помещение, което не бяхме бутвали беше коридора на втория етаж. Беше така порутено и занемарено, както и в първия момент, в който го видяхме. С тази разлика, че понатрупахме разни чували и торби, на които "все някога ще дойде времето". Е, като разбрахме, че Надето и Ръсел ще идват, запретнахме ръкави, даже майка ми остана ден повече, за да ни помогне, но от грозното антре спретнахме един много приличен кабинет, с тапети в 4 цвята, голяма етажерка с книги и малко светло бюро под прозореца. Още не мога да се нарадвам, че няма да налага да ровя в чували, за да намеря "онази" стихосбирка и книжка, която искам да прегледам. Та от гледна точка на интериора се подготвихме за англичанина, пък и за нашите бъдещи дни - ужасно ми липсваха книгите. 

Другата част от посрещането не ме притесняваше - съвсем по различен начин изглежда готвенето, когато голяма част от продуктите си произвел сам. Няма как да не е вкусно, а като добавим и екологичния произход, още повече се успокоявах.

При това посрещане на младежите, няма как те да не пожелаят да почувстват и другата част от селския живот - този на работата. Справиха се блестящо - вече патките ни имат езерце в двора. Имаше време и за риболов, и за разходки сред природата...

Изкарахме близо седмица заедно - в работа, в удоволствия, в хапване, в почиване.

Измих чиниите и седнах под ябълката, за да се порадвам на залеза. Ласкавите лъчи, оцветяваха отсрещните хълмове в меко розово, не се чуваше никакъв звук, причинен от човек - жуженето на насекомите в клоните на цъфналата над главата ми ябълка, птича песен, кукуригане на петел, пролайване на куче, хлопките на козите, които се връщат от паша...

А под стряхата лястовички свиват гнездо. 

LXXVIII част

Отдавна не съм писала. И как да пиша, като пролет пукна, а ние - не. Има и нещо друго - ако мъничко съжалявам за раздялата ми с градското учителстване, то е по една много тривиална причина. Изключвам, разбира се, раздялата ми с онези хлапета. Та съжалението се състои в един много прост факт. Миналата година работех от 7 до 19 ч от понеделник до сряда и до 12 в четвъртък, ако няма нещо спешно и се качвах на влака, за да си бъда селянка. А сега нямам никакви 12 часови работни дни, един вид съм си всеки ден в къщи, но колкото и да ми е хубаво това и да съм щастлива, нямам наложени правила, които да разделят учителстването от селския живот. И става една каша... Никак не мога да отделя 15-20 минути, за да драсна тук. 

А животът си тече. Пролетта така се разпуква, че всеки ден е различен. Вчера цъфна незабравката, днес бебето ми магнолия. Кокичета, минзухари, нарциси, теменужки дори не броя. 

Тая пролет ми дадоха пари да облекло (не ме издавайте), но посетих едни магазини във Варна, снабдих се с едни дрешки, които за мен са нови, а останалите парички вложих в овошки. И в поредния ремонт на французойката. (поне тя ме слуша вече - сработихме се двете един вид). 

Та купихме 36 овошки. Беше необходимо, защото предните две години ни доказаха, че от нас кой знае какви селяни не става и два декара двор не са по силите ли да обработваме. Това последното има и друг вариант - не ни трябва толкова продукция, колкото се ражда от толкова земя. Всъщност истината е в първото твърдение. Та станахме хитри и засяхме в едната част от двора овошките. Демек - овощна градина ще правим. Подозирам закачката в това отношение. Някои си мислят, че като нямат сили да обработват двор, да му метнат един райграс и пей сърце. Ама хич не им до песен с косачката и борбата с плевелите - щото той райграса хубав, ама плевелите са си напаст и ни раундъп, ни оран, ни.... абе те си никнат. Та и с нашата овощна градина не знам какво си натресохме - защото то като ти расте пред очите, сърце не ти дава да го занемариш. Е, може да не гледаш натам, ама по някое време нощем, като се сетиш... 

Ще видим какво ни чака. 

За сега решихме леко йезуитски нещата. Заградихме цялата "овощна градина" с мрежи и пуснахме птиците. Имам една надежда, че кокошките ще се справят с никнещите бурени. Днес им беше първи ден и виждам, че има напредък. 

Почти убедих Петър да изкопаем малко земя (3м/4м/60см) и да направим езерце за патките. Много ми се иска да имам лилии в двора, ама не съм проучила дали патките ще ми ги оставят или и те ги обичат.

И понеже обичам да се хваля, няма как да не споделя това видео - по случай двете години селски живот:
https://www.youtube.com/watch?v=EqDIaozP_go

LXXVII част

Седемдесет и седма част или как се лови Пепа

Тази сутрин, нали вече придобих опит и увереност при паленето на колата при отрицателни температури и шофиране при зимни условия, реших, че снегът не е страшен и няма да будя Петър. Предвидливо, час и нещо преди да трябва да тръгна на работа, реших да погледна французойката. А тя позатрупана със сняг, взех метлата, съборих снега от прозорците, част от покрива, вратите и двигателя. После с лопатата изринах пред нея. И поглеждам към шофьорската врата, а тя от северната страна. Просто я нямаше. Вратата де. Е, с лопатата - пата-кюта, изчистих снега, че да не си намокря ботушите, като сложа парадните дрехи и тръгна на работа. Улицата - покрита с около 20 см сняг - не ме изплаши. Прибрах се, сложих чайника на газовия котлон, че прозорците на французойката бяха замръзнали и така си излизам от къщи - с туба топла вода за първа топла баня, първа, защото понякога се налага да спирам и пак да се къпем. Дойде време да тръгна. Качвам се в колата, не е на скорост, съединител, ключ... прррр, пррр - не ще. Прекъсвам опита, оставям я да почине минута-две и пак ... бхххх, бхххх и пак не ще. Давам й по-голяма почивка, запалвам цигара, прозорецът се запотява. Позабърсах ги и пак ключа. И пак бър, бър, бърррррр, малко газ, че да не я задавя и хайдеееее. Потеглям бавно и на десет метра от къщи минал снегорин. Викам си, е значи страшно няма. И не ме беше страх, нищо от танците по пътя. 

Както стигнах до работа, така и се прибрах. Таман си бях сложила домашните дрехи и гледам някой минава пред прозореца. Пак гледам. Пепа. Забила нос в снега, сумти и се разхожда. "Петьо, бързо, Пепа те търси!". Да, ама в първия момент Петър не схваща. Че като схвана, че като рипна, от някъде хвана един кол и към Пепа. Тя само се върти и хич не й се слуша сопата. Скочих в едни ботуши аз, отидох при нея и взех да й говоря ласково и мило, даже я почесах по гръбнака: "Айде, мойто момиче, да се прибираме, нали се поразходи, хайде да си ходим вече. Ето ела с мен, ето тука..." Ама Пепа подмина отворената врата на кочината и продължи нататък. Разходихме из оборите, видяхме къде какво има. И аз пак: "Хайде, миличка, че ми е студено. Сигурно си гладна, сега ще те нахраня, само се прибери". То хубаво, ама насреща ни Петър с кола. Е, и свиня да си, знаеш, че към човек с кол не се ходи. Хвърли кола Петър, Пепа се прибра, аз я нахраних, Петър свали акумулатора да не студува нощес в колата и се прибрахме. Ходя напред-назад из къщи и гледам някой ме гледа през прозореца. Наша Пепа доказва на практика, че хич не са тъпи свинете и вече знае как да си дръпне резето и да си отвори вратата. Сигурно мисли, че една разходка след вечеря се отразява добре на храносмилането. Пък знам ли какво пише в свинския фейсбук. Айде пак ботушите, Петър, ама този път и той ласкав и мил. Тайно беше взел една тел, за да направи нещо като секретно резе. И пак уговорки, молби. Ама взех и едно канче царевица - това имах под ръка. И тук пак да кажа, че прасето е по-умно и от някои хора - видя от къде вземам онова вкусно миришещо, прецени веднага количеството в канчето и остатъка в чувала и хич и не иска да се премести от мястото си до чувала. В един момент реши, че достатъчно сме я молили и се прибра. Е, почерпих я. То направо втора вечеря й сервирах.
Сега пиша тук и докато беше по-светло навън, все към прозореца ми погледът. Даже по едно време отидох да проверя дали не е станало време за трета разходка на Пепа, въпреки секретното връзване. Вече е тъмно и се надявам, че сутринта Пепа ще ми каже Грухогрутро, както обикновено от кочината си.

LXXVI част

Няма много работа на село, когато снегът е затрупал двора. Затова имам време да надникна в стария готварски тефтер и да попадна на една забравена рецепта... Пай от Любчева.

И изведнъж пред погледа ми оживяха усмихнатите очи на колежката.

Не се чудих дълго и се преместих в кухнята. Така де - кокошките взеха да снасят от време на време, та и пресни яйца се завъртат.

Искам вече зимата да си отива, защото ми омръзна да планирам мислено какво и как ще се случва. Тежък месец този януари, но ни даде много добър урок - колко много неща сме пренебрегнали. Мотивира ни достатъчно наистина да ценим всеки час с хубаво време. Като реша да си почивам от служебна работа, заравям се в нета и гледам, гледам снимки, чета статии. От тук "крадвам" идея, а от там си вземам бележка за някоя грешка. И нали технологиите се промениха, вместо в стар тефтер като този с кулинарни рецепти, нахвърлям нещата на компютъра, като периодично качвам файла в нета. Страх ме е от загуба на информация. 

Всъщност не ме е страх, а вземам мерки. Май това ни предстои в много отношения това лято - да вземем мерки, защото видяхме много слабости. Учим се.

LXXV част

Мисля си днес за пустеещите български села. Вярно, на тези мисли ме наведе едно предаване по Канал 1 - България от край до край. 

След предаването се разхождахме в покрайнините на Посабина и не, че мислите ми са велики, но имам нужда да си ги напиша. 

В предаването ставаше въпрос за село, което се намира в източни Родопи и в него живеят 17 човека.

Нашата Посабина е значително по-оживена - живеем тук постоянно поне 100 човека. Мисля, че никой не е в състояние да каже точната бройка. Според избирателния списък сме над 200. 

Селото се намира на десетина километра от общинския град и на четиридесет от областния център. На горе-долу толкова от други два областни центъра и на два пъти повече от четвърти. Централна България. Чиста природа. Крайно село, в смисъл, че през него не минава път за друго населено място. 

През тези зимни дни, единственото средство, с което мога да отида на работа е личния автомобил. Аз, сама жена, трудно бих се справила. Макар, че съседката го прави.

Както и да е. Говоря с разни хора, които казват, че не искат да живеят на село, защото няма работа. Може би е въпрос на жителя на малкото населено място. Защото някакви десетина километра от единия край на Варна до друга част от града, на никой не прави впечатление. Обаче тук има проблем - липса на транспорт. А транспортът липсва, защото няма кой да го ползва. И така... един омагьосан кръг. 

Не приемам, че липсата на работни места е причината. Във Варна пътувах 40 минути, за да стигна на работа. При нормални условия. Тук пътувам 20 минути. При нормални условия. 

В днешния свят на комуникации, не се чувствам изолирана. Имам интернет, телевизия, ток, вода, телефон. Вярно е, не ходя често по заведения, но това беше така и докато живеех в големия град. На театър ходих два-три пъти годишно. Не ми пречи нищо и сега да го правя. На кино не съм ходила сигурно от над 10 години. 

Единственото, което ми липсва е транспортът. А той няма как да е по-регулярен, докато сме единици. Тези, които избрахме чистия въздух, чистите продукти, произведени от нас, спокойствието, широтата. Продължавам да се усмихвам на табелата Посабина, когато влизам в селото.
А тук е и красиво...

LXXIV част

Тези дни чувам разни мнения, че на времето нищо му няма, просто си е нормална зима. Да, ама не. Не и за мен - дали, защото съм свикнала на градски живот, при това във Варна, толкова сняг не бях и сънувала през живота си. Вярно е, че и във Варна веднъж ми се случи да газя сняг буквално до чатала ми, но то беше само веднъж. 

Може разни хора да казват, че едно време имало едни зими ехеееее, но на мен и тази ми идва в повече. Няма как да е другояче.

От ниските температури ни се пукна бойлера. Това добре, още на следващия ден Петър го закара на Христо - пАрата в Медовина и човекът го закърпи. Това понеже не стига, замръзна ни мръсния канал от кухнята и банята, който се изтичаше на едно място в двора и си беше чиста проба поливна система. Сега, когато изтече на някъде, то е в края на антрето, или както тук го наричаме - остъклението. Наливах му врели води, разтопявах донякъде, ама нали водата си намери друг път - няма спасение, докато не разкопаем. Немислима работа под 50-60 см сняг.

И това ще го преживеем, но като капак хладилникът реши, че му е студено в мазата и не иска да работи. Чувам, че трябвало да се стопли, пък той можел тогава да заработи. Ще видим, добре че в момента не ни е нужен много-много.
Всичко щеше да е прекрасно, ако не трябваше да ходя на работа. Денят започва твърде рано, за да може към 6 ч. да се на пътя и да изриваме колата. Вчера три пъти повторихме упражнението. Таман я изкопахме, мина снегорин (да е жив и здрав!) и ни закопа пак. Изринахме си чинно, за да излезем на пътя. Влязохме вкъщи да се постоплим и преоблека и докато тръгнем (30 минути), снегът пак я беше навалял. А ние подготвени с шишета топла вода, изчистваме прозорци, мятаме в нея и тръгваме. Лесно се пътуваше, снегоринът беше проправил пътя. В центъра на Медовина спряхме, защото колата губи течност, та й наливахме. А после като тръгнахме, започна едно замръзване на прозорците отвътре, че едва се виждаше пътя, въпреки всичките ми старания. Стигнахме, свърших си работата и по някое време следобяд тръгнахме обратно. Даже и стопаджия взехме. Бавно и славно стигнахме до къщи, но колата никак не искаше да си влезе на нейното място. Айде лопата, не помогна. Изкарах едни стари черги, застелих ги под гумите й и въпросът беше решен.
За беля снощи минал снегорин по една от преките. Завил, обаче към Попово и затрупал нашата улица. Снощи една съседка, затъна там, тази сутрин ние. Лопатата беше в колата, ринахме, бутахме, не ставаше. Трябваше да дойде Тихомир да ни изтегли. Стигнах до училище. Изработих си работата и си тръгнахме. На нашата улица от известно време има авария и тече една вода. А тя така е разринала снега, че се е получил пролом. Петър бавно караше, но паднахме в дупката. И пак бутане, блъскане. Добре, че от съседна къща излязоха хора и ни помогнаха...
А пътят към селото беше разчистен днес. Дори на места се виждаха следи от пясък.

LXXIII част

 Понякога човек се налага да прави избори в живота си, които коренно го променят. Рискът, колкото и да го пресмяташ, колкото пъти да премяташ "плюсове" и "минуси", няма как да разбереш дали следващата крачка е вярна или погрешна, преди да я направиш. Така беше и с мен преди малко по-малко от две години. Горе-долу по това време видях в интернет нашата къща и я поисках. Имаше озадачени погледи на близки и приятели, имаше предупреждения, имаше въпроси. Те не ни отказаха, а и ние самите имахме въпроси, които си задавахме. Идея нямахме какво ни чака, но това важи за всяка ситуация, независимо дали предприемаш скок в живота си. Просто решаваш и скачаш или си оставяш на мястото и ти остава едно стягащо дъха усещане от засилването. 

Няма да престана да се хваля с нашето решение. То ми донесе това, което ми липсваше. Даде ми чувството, че живея като на игра. Игра, в която се учим да бъдем селяни. Спомням си емоциите от времето, когато бях ученичка. Винаги ми е било интересно да науча нещо ново, предизвикателството от поредната задача в сборника. Така е и със селския ми живот. Някои неща попиваме от комшии и познати, с други се блъскаме сами и се учим от грешките си. Всеки ден е един урок за нас. В тези зимни дни си правим равносметки колко неща сме подценили, а е трябвало да ги направим, планираме пролетта, лятото, есента. Подреждаме си идните дни, седмици и месеци. Нещо, което градският живот го подрежда сам. Играем си на селяни и тази игра ни харесва. Снежните преспи ме накараха да меся, за да осигуря хляба на масата. А ароматът на току-що опеченият хляб, изпотената коричка, вечно бълбукащата с нещо тенджера на печката са подправки, които те карат да искаш. Да искаш да живееш, да искаш можеш, да искаш да знаеш. Дават ти свободата да го постигнеш. Дават ти вярата в собствените сили. Дават ти радостта от това да даваш.

LXXII част

И заваля. След толкова прогнози и предупреждения, времето взе, че се засрами и реши да покаже, че понякога хората не грешат. Аз безкрайно се радвам на "куневските" дни. Така реших да наричам тези два дена, които не знам защо не бяха включени в заповедта на министъра, която е издадена преди началото на учебната година. Не ми стигнаха другите дни от ваканцията - бумащината, с която трябваше да се справя беше в такива количества, че писах, писах, писах... и на 31-ви и на 1-ви, ден след ден. Не съм работила по цял ден, но в никакъв случай по-малко от 3 часа на ден. Удоволствието от цялата работа е, че по всяко време можех да стана от компютъра, да затворя листите и да се изнеса на двора, или някъде из къщата. 

Иначе днес, благодарна на подарената отпуска, реших да се погрижа за животните - занесох слама да им е меко и сухо, укрепих с разни подръчни материали помещението на кокошките да не им духа и вее. Спряха да снасят, сигурно защото им е студено. Така казват тук. Съветът, който ми дават е да им давам по малко люто. Като се замисля, и аз се изпотявам, когато хапвам люта чушка, особено ако е от петровите. Не знам дали споделяте на усещането ми, но има едни чушки, които даже миришат на люто. Отрови.
Печката бумти зад гърба ми, а аз отворих малко прозореца, за да проветря. Толкова е тихо, че чувам как снегът вали. Не се беше разтопил предния, а новият го затрупа. Хубаво. Не искам да мисля за транспорта си до работа. Имам още цели дни, в които този проблем да не ме тревожи. Единственото, което ми разваля удоволствието от това да живея на село, е транспорта до работа. Вече и в сняг карах. Но съм силно зависима от това дали нашата французойка ще реши да ме придружи. Мечтая си за кола, която пали и в студ. Ще трябва да намерим начин. Пък и нали е нова година, може и да намерим начин да се случат нещата. За сега ми изглежда нереално, но не ми пречи да мечтая. А вече знам, че мога да случвам мечтите си.