LXXX част

Като спрях да пиша тук, човек ще си каже, че вече този въпрос не стои пред мен - че вече съм наясно със селския живот и нямам никакви въпроси по това какво как се прави, нямам вълнения относно приобщаването ни към селото и живота тук. Всъщност, като се замисля, краят на предното изречение е почти отговор на въпроса защо не пиша. Просто животът ме обзема, не и превзема, но някак преценявам, че загуба на време е да си драскам тук. Вече минаха две години, откакто купихме къщата. Но и днес, като се прибирах от работа, сърцето ми трепна като стигнах табелата Посабина. Не знам каква магия ми е сторена, не знам какво биле съм пила, че толкова много се чувствам... себе си. Уж се опитвам да не се кланям на разни поверия, да бягам от клишетата, но видимо пак ги използвам.
Тази нощ, ех тази нощ... Никак не е случайна. За първи път спах на плажа през далечната 74-та. Сестра ми беше няколко месечно бебе. Аз и други деца на колеги и приятели на татко и майка бяхме на 6,7 - 10 години. Не знам с какъв акъл ни изведоха на оня плаж на Галата, за да посрещаме изгрева. Нашите не бяха хипари. То и в онова общество нямаше как да бъдат. Майка ми още помни печатите, които са й поставяли на краката, ако ученическата й престилка е била твърде къса. Мисълта ми е, че тогавашната власт трудно би позволила външен вид, извън общоприетия. През следващите години на моето порастване, всяка година посрещахме изгрева на плажа. Докато нашите една година не бяха глобени. Макар и по друга причина.

После те престанаха, но аз знаех, че всяка година поне веднъж трябва да посрещна изгрева в морето. Не винаги беше на първи юли, правех го, когато и както можех.
После Джулай Монинг стана модерен. После ходихме на Камен бряг. После смениха кмета на Каварна. После си купихме "нашата Посабина".

И стана прелом в мен. Не, че не трептя с всеки тон на Юрая Хийп, но някак не ми липсва. Нито морето, нито изгрева там. Не съм изгубила нуждата, за мен наистина е нужда, като обет, като оброк, но аз трябва поне веднъж да го видя. Не ми стигат зимните утрини, когато по тъмно тръгвам за работа и мога да наблюдавам изгрева по време на час. Няма как да го пропусна. Имам си нужда от моя изгрев, оня Посветеният. Когато отлепям бузата си от възглавницата, когато клепките ми са залепнали и аз почти слепешком намирам мивката... Когато глътнала половин глътка кафе, бързам. Бързам, за да остана сама със себе си, сред природата. И да видя как небето там, на изток, става тъмно розово на цвят и бавно, много бавно, за няколко секунди, златната дъга става огнено кълбо. Тогава, здраво стъпила боса на земята, с мокри крака, се оглеждам. Започвам да виждам, да чувам, да усещам. Усещам не от морската вода, а че влагата по краката ми е от росата. Чувам не прибоя на вълните, а птичите песни. Виждам не далечния хоризонт, а малките тревички. Навеждам се и бера билки.
Може би има някаква логика да изместя "моят" изгрев една седмица напред...