Как се става селянин? - XLI част

Чудех се дали това, което се каня да пиша има място в този блог. После реших, че няма как да го отделя от моето днес. Още повече, че Посабина е съвсем близо до родното село на баща ми - Горица.

Всяка вечер, като изляза пред къщата ни виждам на един от отсрещните баири светлините на Горица и си мисля за него. Убедена съм, че неговите родители - баба Радка и дядо Борис, биха се радвали, че съм избрала да живея тук. Когато на два пъти ходих в Горица през лятото и есента, хората помнеха дядо и татко. Дядо Борис е бил атрактивна личност. Играл е няколко месеца в Народния театър в София, баба Радка му писала писма с химически молив, капели сълзите върху хартията и размазвали написаното. Дядо се прибрал в Горица и организирал местен театър, поставяли различни пиеси, по негово настояване татко три пъти в седмицата ходил в Попово на уроци по цигулка и солфеж. След седми клас заминал за Варна, за да учи в Музикалното училище. После дошло време за следване. Вече бил приет в Консерваторията, когато излезли резултатите от ВИТИЗ. През оная година трябвало да приемат трима в специалност режисура, а до последния изпит били допуснати само той и още един. Записал Консерватория...

Трудно прие решението ми да заживея тук. Все ме разпитваше, не му се вярваше, че засяхме двора, че загледахме животни, мислеше, че ще се откажем. През последната седмица изчете този блог. Тогава повярва. Тогава му се прииска да дойде и обеща, че ще го направи на лято. Чувахме се едва ли не всеки ден. Беше въодушивен. За последен път се чухме в неделя. Правех еклери преди да тръгна към Варна. Пита ме дали ще му направя и на него... 

После, в понеделник, дойде обаждането...

Емоциите през тази седмица така се омесиха, че имам усещането, че съм попаднала в някаква кошмарна чувствомелачка... Докато научавах какво е станало през последните му минути, не разбирах защо реанимационният екип е извършвал действия, които се правят при инфаркт. А единственото му оплакване е било, че не може да диша. Сестра ми не посмяла да пита колегата си защо не е интубирала. Очакваният отговор и за двете ни е, че... не може. То не е като аз да се оправдая, че не съм научила учениците си да решават квадратни уравнения, защото не ги разбирам. Аз, обаче, ги уча. 

Последната му снимка, която имаме със сестра ми. Такъв ще остане в спомените ми.

Как се става селянин? - XL част

Е, стигнах до хиксел. Едно по едно - та 40. Като онази жена от Принципът на нарцисите. Не знам дали за другите е някакво наслаждение докато четат, но за мен е удоволствие да пиша. Правя го на един дъх, затова имам толкова грешки, повторения, неточности. Някой ден ще редактирам. Не знам кога обаче.

Вчера, нали беше бабинден, жените от махалата решихме да го отбележим. Бяхме поканени на селския празник долу в кметството, ама ни се стори далеко и си направихме наш - за горната махала. И понеже от събралите се, аз не съм баба, реших да се направя на такава. 

Мина хапването-пийването и се прибрах. Изринахме снега от колата - вече и цветът й си личи. Даже вратите се отварят. Днес, нали е петък, решихме с Петър да слезем до Попово. За съжаление, акумулаторът падна след петото завъртане, та сега го зареждаме. Да си знаете - едно от нещата, които са ви жизнено необходими на село е зарядното за акумулатори. След час пак ще направим опит да тръгнем. 

Вчера, нали се правих на немощна старица, природата ме наказа - цял следобяд лежах. Някакво общо неразположение... Ама мина.

Като споменах за вчерашните ми бабини изпълнения, се замислих. Едва ли ще съм от този род бабки - много си ги обичам, ама... Къде, къде ми е по-прилика да скачам  на въже, да се търкалям в снега, да свиря с тревички и да стрелям с прашки. Или да смуча ледените висулки. Вие правили ли сте го? Помните ли кога? Аз не бих се изкушила от градска висулка. Тук, на село е друго.

Как се става селянин? - ХХХIX част

Днес мъжете в къщата се изпокриха пред компютрите си. Мен ме захапа нервата - работен ден е, а аз не съм на работа. Проверих личния и служебния мейл - прецених, че няма как да съм полезна служебно и... излязох на двора. Не намерих голямата лопата, задоволих се с малката - оная домакинската. Мятах сняг, а той валеше, аз пак мятах, той пак натрупваше - идилия. По едно време ми идваше да хвърля и якето. Хич не е студено. Малко е мокро, особено като гумените бутуши са около три пъти по-ниски от нивото на снега. Ама пустата сила, все пак си е женска. В началото бях като багерче, чак аз се радвах на порива си, ама малко по малко спрях на 2/3 от планираното. Проведох разследване - бях решила, че размерът на лопатата ми пречи и проведох щателно и ползотворно разследване и намерих лопатата. Успях да поизрина снега, за да изляза на пътя.

Номерът на колата се показа, за да се уверя, че е нашата. Но пък пътеката ми помогна по-късно да отида да съвремения вариант на едновремешната седянка. Не плетяхме. Дори и клюки. Ама си хапнахме и пийнахме в Себито. 

После се снимахме:

После лежах в снега с Дидка - внучката на Дорито. После... 

Направих група във Фейсбук на селото. Не знам какво ще се получи, ама ми се иска да популяризираме селото и нашия живот. Пък дано!

Докато картофите се варяха на печката, започнах да чета Закона за предучилищното и училищното образование. В края на крайщата, това че останах някъде тук, непредвидено цяла седмица, не означава, че ще забравя учителстването. Надявам се да успея да направя една презентация за разликите между стария Закон за народната просвета и този, новият. Дължа го на колегите и на директора си. Не намерих друг начин да им благодаря.

За сега.

Как се става селянин? - ХХХVIII част

И заваля. И побеля. Дора каза, че такъв сняг не е имало най-малко 5-6 години. Обадих се на шефката. Пожела ми да се пързалям и заради нея. То наистина си е за пързалка. Поне в мислите. А може и на мислите. Ще ги пусна по надолнището. То освен да пия чай до печката и да гледам през прозореца няма какво друго да се прави в такъв снежен ден. Явно днес няма да се пътува. Снегоринът мина 3 пъти по нашата улица, а ползата е, че там където е минавал е с няколко сантиметра по-ниско. 

Докато носих храна и вода на кокошките, газих сняг малко над коляното ми. Добре, че Радо търчеше пред мен и правеше някаква партина.

 

Изринахме снега пред къщи, за да можем да ходим спокойно за дърва и до животните. Не мога да опиша с думи колко е красиво. Час по час ходя да снимам или просто така да се разходя. Синът ми намери синигерче пред вратата. Помислил, че е умряло. 

Взехме го и то се размърда. Прибрахме го в клетка, нахранихме го, наляхме му и водичка. Сега е на топло при сина ми. Добре, че котките и Радо не го намериха.

Според прогнозите, през следващите дни температурите ще падат. Заехме се да увеличим топлинката на кокошките и Пепа. Запушихме всички отвори, насихме още сено по пода - нека да им е топло и сухо. И на нас. Всъщност снощи щеше да е последната вечер на сина ми в Посабина преди да си тръгне за Англия. нямах настроение и вечерта не се получи. Явно е трябвало да се явим на поправка. 

Как се става селянин? - ХХХVІІ част

През лятото, когато племенниците ми бяха тук, те тръгваха с колата и Петър за риба, а ние с майка ми предпочитахме да слезем до водоема пеш. Хем се разхождахме, хем опознавахме селото и околностите му. Така успяхме да наберем по един букет с билки - риган, мента, мащерка. В двора, нали още има пустеещи места, растеше жълт кантарион. Набрах и от него. Изсуших билките, натроших ги, пресях ги през гевгир и днес за пореден път врящата вода в чайника влезе в употреба. Пия чай и пиша. 

Не съм споделяла още една идея, която имам. "Откраднах" я от габровските села. Става въпрос за "Баба и дядо под наем". Искам по някакъв начин да я осъществя, но още не съм намерила начина. Състои се в това: за известен период от време 1 - 2 седмици, да идват тук деца по 1-2, да живеят с нас, да се запознаят с живота на село, да участват в поливането, плевенето, брането на зеленчуци и плодове, в консервирането им, да ходим за билки и риба с тях... Убедена съм, че има много деца, на които селският живот им е чужд и непознат. Мисля си, че така може би младите хора ще разберат, че да живееш на село е хубаво, че селяните не са някакви тъпи, мръсни и алчни... Тази седмица един мой ученик, седмокласник, много плахо ме попита може ли да ни дойде на гости през лятото. Няма да ви казвам колко се зарадвах, обърнах внимание, че родителите му трябва да го пуснат. И Петър, и синът ми одобряват идеята. Не съм се съмнявала в тях.

Днес реших да пера килим. Не съм откачена. То прането не беше точно пране. Растелих килима върху снега и започнах да ходя по него.

Поразходих се и после го преместих на друго място. Под него беше останало това:

 След втората манипулация:

След третата вече нямаше кафяви следи. Килимът си беше съвсем сух и веднага след почистването на стаята го заслах.
Ама как обичам такива мързеливи работи :)

Как се става селянин? - ХХХVІ част

Започна вторият ден на 2016-та. Слънцето напича през прозореца, печката бумти зад гърба ми, кучето, котките, лампичките, цикламите, чашата кафе и неизменната цигара...

Мина суетнята по празниците, сега ще я заместим с подобна около всеки неизхарчен лев и всичко ще си дойде на мястото. 

Заместихме равносметките на 2015-та с надеждите за 2016-та и започна едно планиране и събиране на информация. 

Обичам това време на годината. Прилича ми на зареждане на батерии. Пристъпваме в новото, като кокичетата, които още са далеч от цъфтене, но вече ясно са подали стъбълцата си. Няма да измръзнат. Да се надяваме, че и надеждите ни няма да увяхнат. 

Иначе тези дни на село... Различават се от предните години само по това, че имаме грижа за животните - те си искат своето и няма как да не им го даваме. 31-ви прекарахме в готвене и гледане на телевизия - не, че имаше нещо за гледане. Но празничната покривка, малко по-красиво наредените мезета и салати, свещичката, питата... създават настроение. А присъствието на сина ми само допринасяше за празничното настроение. Тези дни ги изживявам с абсолютната наслада, че той е тук. Като замине за старата Англия в края на месеца, никой не знае кога ще се върне и дали ще има време за майка си по този начин. Ще си рева на Облаче ли бяло (то и сега го правя - сигурно му изглеждах странно на концерта на Фондацията)...

Трябва да кажа на Петър да ми измисли една пейка на пътя, като разчистим храсталаците. Чорапи няма да плета, но си се представям седнала на нея. И чакаща. А то по нашата улица не минават много хора. И в селото няма много хора, които да минават по затревените му вече улици. Но все се надявам, че нещата ще се обърнат, че ще има други луди глави като нас, които да имат смелостта да заживеят тук. Мисълта, че срещу 5 - 6 хиляди лева си купуваш рая, трябва да доведе още хора. А може би тогава раят няма да е рай? Знам ли...

И така... През цялата година ще ме топли споменът от моментите от снимката и ще ми дава крила и надежди, че хубавото предстои, че както до сега, мечтите ми са реални и ще ги постигна.