LXXXIII част

Няма да съм многословна тази вечер. Не, че животът ми е станал по-малко интересен, просто имам чувството, че вече дотягам с дребните житейски неща, които ми се случват. Тази вечер щях да снимам масата. Сама по себе си много живописна, но идеята ми беше да я покажа. Не, че беше отрупана трапеза. Салата беше от зелен пипер, нарязан на дребно, лилав лук на шайби, жълт и червен домат, краставица, откъснати преди минути от градината. Имаше и пържена рибка, наловена днес от Петър. Друг е вкуса на този вид храна, тук следва псувня като израз на възхищение ;)

Иначе живеем си нашия селски живот, изпълнен с труд, проблеми, пак труд и пак проблеми, но и с много удоволствия.

Флейката два пъти ни бяга тези дни. Вече изпитвам страх от тези прасета. "Страх" не е точната дума. Стават неудържими. Пепа наближава 180 кила. Такава свиня никога не съм виждала. Щерка й расте, но е и много буйна. Намира начин да си отвори апартамента от три клетки - някъде към 15-20 квадрата и да се разходи в двора. Вярвайте никак не е приятно преживяване, като си полегнал за следобедна дрямка някой да ти изгрухти до прозореца. После неминуемо следват едни увещания, ухажвания и подкарвания... Всеки път си мисля, че е чудо като я приберем.
Отплеснах се.

Исках да разкажа за днешната си изненада. Пазарувахме с Петър в един магазин в Попово. На опашката зад нас за касите беше едно английско семейство. Видях, че жената се усмихва лъчезарно, но реших, че нещо си говорят с мъжа си. Като платих нашата сметка, още събирах продуктите и жената дойде при мен и ми казва: "Аз те познавам. Хубава Посабина, хубаво как се става селянин, аз съм Даниела (тук не съм сигурна за името, може и Даниел да беше). Останах шашната, загубих дар слово, касиерът е той - гледам го - отворил уста и не може да я затвори... Жената продължава: "Някой път ще пием...". Аз едва смотолевям въпроса си дали са от Паламарца - това е селото, където има 100 английски къщи и обещавам да се срещнем. Изненадата ми беше тотална.
Тази вечер се опитвам да намеря въпросната жена в интернет - не успявам.
Много те моля, скъпа Даниела, ако четеш тези редове, обади се.
Наистина искам да се запознаем!

LXXXII част

"Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“.
Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Това е. Бях го забравила. Макар, че всеки ден го преживявам. И ми е толкова хубаво. Вярно е, изморявам се физически, но се освобождавам от всичките негативни емоции, които съм натрупала по един или друг начин, когато се замисля за човешкото общество. Даже се хващам, че изпадам в крайности, представям си разните бурени, като конкретни емоции, от които искам да се отърва. Поветицата за мен е символ на обвързване. На онова обвързване, което ти отнема свободата. Хваща те здраво и те притиска към собствените си норми и ти рано или късно му се подчиняваш. Троскотът е друга работа. Той впива здрави корени - като страха, като клюката - няма отърване. Дори и да прекъснеш някой корен, но го оставиш в пръстта, от него се ражда ново растение. А като натрупаш корени от троскот на купчина и не я изхвърлиш веднага, става такава мрежа, в която дори пръст не остава. Копривата е хитра, манипулативна. Както и да се стремиш да я подхванеш, тя така се извърта, че след 5 минути си с обрив. Когато прекаля с манипулациите, хм, копривата, неизбежно следа оток. Бъзака е обратното. Той е здравият разум. Да не се поддаваш на манипулации. Но когато прекалиш с разума, емоциите изчезват. И тогава плевенето става отново едно досадно ежедневие.

LXXXI част

Днес са последен път бях тук:

Това е родната ми къща. Намира се във Велико Търново. Къщата на баба и дядо. В началото на социализма - някъде 47-48-ма година, дядо и баба дошли в Търново от неговото родно село Славяново, Поповска околия, защото дядо станал обущар, вече имало в селото друг и за да не си крадат клиентите, дядо ми, като по-млад, трябвало да търси препитание другаде. Така се преместили в старата столица. Дядо, заедно с още няколко негови колеги създават кооперация Трапезица. Купува първия етаж на тази къща. Тук баба и дядо отгледаха децата си, внуците си, даже аз моят син растна тук известно време...

Отдавна бяхме взели решение да я продаваме. Имах достатъчно време да приема факта, чисто емоционално.  Времето не помага в такъв случай. Ужасна е заключената порта към обраслия двор.

Поседях на прага, където с прабаба ми чакахме дядо да си дойде от работа.

После... После махнах с ръка, защото видях паветата на улицата, чиято топлина помнят босите ми крака - колко летни вечери съм бягала по нея боса, колко зими улицата се е превръщала в пързалка. Погледнах паветата.

Мдаа, животът продължава напред.
Объркана съм между тъгата и удовлетворението. Странно усещане. От една страна продаваме това, което баба и дядо са градили за нас, а от друга животът ми така продължава, че аз се върнах в техния роден край. И направих дом от една къща. В който със сигурност моите внуци няма да живеят...

А иначе за мен ще остане тази улица мястото, където детският смях звъни, където е моето място на игри и където с разбити колене, яхнали звездите,  гонехме звездите... Там: