XLVIII част

Мъглата така се разля, че вече втори ден не виждам края на двора. Не мога да кажа, че ме е затиснала, по-скоро ми харесва да поглеждам през запотения прозорец и да си представям едва видимите силуети на дърветата. Дали заради нея или удоволствието от изпълнение на внезапно породилото се в мен желание, не излязох на двора. Знам, че имам работа там, но някак времето навън предполагаше да се задействам и да замирише в къщи на печени сладки с ябълки и канела, на карамелизирана захар и топъл хляб. Като се добави към тях пилешката супа с няколко люти чушлета от бидона, идилията сякаш изпълва не само духовните усещания, но и чисто физическите.
След кратка следобедна почивка, почукването на кълвача по стъблото на ябълката ме накара да си сложа якето и да изляза на двора. Събрах последните окапали ябълки за прасетата, изрязах три туби, за да покрия розите - идват студени дни, а аз не искам да ги погубя. Заслах на кокошките много нова слама, за да им е мекичко и топло, а те пощуряха да я ровят. Говореха си нещо на техния кокоши език и видимо бяха доволни. Пренесох изсушена коприва и трева на зайката - тя най-добре знае кое за какво да използва. През цялото време котката Джиджа ме гледаше от една греда от сайванта и ме дебнеше да остана неподвижна, за да се метне на гърба ми. Създадох ѝ достатъчните условия и тя не изпусна момента. Така се гушна в мен и замърка, че въпреки мократа от мъглата козина, я приютих под якето. Ходихме си така известно време, а след това й омръзна и хукна да дебне да хване я някое мишле, я някое врабче. Често влиза при кокошките, защото там идват врабчета. Идея нямам как котешкия й акъл прави разлика между малките пиленца и врабчетата. 

Утре ще набера малко димитровчета, за да им се радвам в стаята. Една от най-тъжните за мен гледки е тази на измръзналите цъфнали цветя. Посях много пролетни цветя и вече се надявам на богата пролетна градина. Докато се щурах по двора с мотиката и един търмък си мислех, как животът ми се сведе до това да посявам семенца, да се грижа за крехките растения, които поникват, дори и в главичките на учениците ми и да се надявам, че един ден те ще разцъфтят. Няма как да не съм благодарна на живота си.

LXVII част

И така... Дните минават със своето темпо, а аз увлечена от любимата си работа, сякаш не намирам време да пиша в блога. Не съм престанала да се уча на селския живот - не е тайна, че в селската къща и двор работата никога не свършва, но вече значително намаля. Всъщност не ми вярвайте. Днес изкарах почти цялата светла част на денонощието навън, при това по къс ръкав. Засадих ягодите, които Дора ми даде, събрах разните колове и други зарязани по двора неща, които и догодина ще ни трябват. Категорично закрих за годината летния ни хол, преместих мястото на един храст, който лятно време криеше гледката, а есента, когато цъфти не се вижда от къщата, откъдето е нормално да му се радваме, когато температурите станат такива, че повече прекарваме вътре, отколкото навън. 

Иначе тук вече втора вечер си правим женски партита. Петър замина за София и ние с Дора, а снощи и с майка ми, намираме начин да си прекараме хубаво времето. Нали се сещате - ей така задушевно, както жени на всяка възраст могат да си прекарат времето, когато са далече от мъжки очи и уши. Преди малко Дора си замина, аз поработих по сайта на училището и реших, че ми стига за днес - все пак е почивен ден. 

Сега съм се размекнала пред двата монитора - този на компютъра и другия - на телевизора, попийвам на малки глътки бира, боцвам си сирене и кашкавал, пиша си тук и хвърлям по половин ухо и око на Сексът и градът. 

Иначе вече и дворът е изоран, работата навън се свежда до правене на разни подобрения, при това те не са задължителни така, както обирането и прибирането на зеленчуците и плодовете.
Вчера, като се прибрахме с майка, Исмет беше оставил в къщи една козя кожа, та днес трябваше да се занимая и с нея, предвкусвайки удоволствието сутрин, когато с боси крака стъпя върху нея. Но има време до тогава.
Сега, сега... ами хубава вечер от мен!