LIX част

И тези дни в къщи основната тема беше гости. Този път дойдоха странни за селяндурския манталитет, но скъпи за сърцето ми хора - майката на бившия ми съпруг, едната му племенничка с нейното семейство - съпруг и две деца. И не, не пътуваха за някъде и не минаваха пътьом. Дойдоха от Хасково чак тук - в Посабина, за да прекараме заедно събота и неделя. Много съм щастлива от нашите отношения - въпреки случките, веднъж животът ни събрал, не можа да ни раздели. Хората имат свекърви, а аз преди 28 години си намерих втора майка. Така я наричам и до днес. А тя, милата, цял живот се раздава на другите, че й се чудя на силите, на уменията, на чувствата, с които обгръща всеки от нас.

В лош момент съм я хванала - затворила си е неволно очите, а аз не повторих кадъра, защото мигът беше съвсем естествен. Не ми достигат думите, за да опиша колко ми е мила тази жена. А нещата, които съм научила от нея, хем не се забравят лесно, хем са придобити по толкова деликатен начин, че и най-добрият методик би й завидял. Тя ми е учител и в живота, и в професията - известно време дори работихме в едно училище. От първия момент, в който влязох в семейството й я наблюдавах. И попивах. Сега за всички изглежда, че си го нося в себе си. Покрай нея се научих да бъда учител, дори и в игрите с децата. В суматохите тези дни, още веднъж си дадох сметка колко обичам да си играя с децата, а в същото време и ги уча.

И си личи, че на тях им е забавно. 

LVIII част

Ееех, мръкна и днес. Лято е. Вълшебно е. Един от най-хубавите моменти на деня е именно този, когато парещото слънце се е скрило зад дърветата на запад, лек ветрец разклаща клоните и цветята, взел си душ с нагрята през деня вода във варела на покрива на банята и си казваш: "Хубав и полезен ден беше днес!".

А моите дни - и днес, и вчера, и оня ден бяха такива. На гости ми бяха две малки феички - нежни, очарователни, внимателни, весели... - моите прекрасни племеннички:

Много неща си имаме тук, но това което и на двамата ни липсва е точно това пърхане на въздуха, което дават детските гласчета и стъпки. Чудех се дали ще им е интересно, с какво ще ги забавлявам, хич не ми се искаше да седят и да ползват уайърлеса. Знаех, че животинките ще им ангажират част от времето, но те едва ли щяха да бъдат достатъчни. Знаех колко са интересни малките, още жълти пиленца. Докато бяхме отворили вратичката на "пилешката ясла", при тях се вмъкна едно вече отраснало пиле - нали и то беше израстнало там и му се искаше да се прибере. Вмъкнах се да го изкарам, но настана такава паника, че заедно с него излетя и едно от малките. В този момент се чудех дали да спасявам пиленцето или да успокоявам Лори и Хриси. Не плачеха, разбира се, но се бяха притеснили, че малкото се е ранило в опита си за летене. Слава Богу, и двете бързо се убедиха, че няма проблеми. Докато обядвахме с вкусната супа на чичо Педро (както Хриси кръсти Петър), се опитах да въведа правилата на къщата, а най-важното правило беше, че след обяда всички лягаме и си почиваме - още повече, че майка ми беше преуморена и имаше нужда от поне час почивка. Съгласиха се девойките и всичко утихна, докато не решиха, че е много интересно да търкалят нападали ябълки по покрива на навеса. Разбира се, че им се скарах. Толкова сериозно, че двете решиха да легнат. И заспаха. Хриси едва я вдигнах в 8 вечерта, след като с Лора направихме майонеза и целувки. След това ходихме до леля им Дори за мляко, пък и да видят "кравките". После на масата и докато вечеряхме, решихме трите да спим на дивана на двора, под шатрата. Цяла нощ ни пееха щурците, а Радо ни пази. Вторият ден беше определен за "ходене за риба". Стигнахме езерото и те увиснаха при Петър - хем гледаха плувките, хем брояха уловените рибоци, а ние с майка тръгнахме на разходка за билки. Като се прибрахме, решихме да си устроим къпане с маркуча. Голям смях падна, когато изненадващо за баба им, насочих втория маркуч към нея. Резултатът беше четири мокри момичета на различни възрасти, зачервени, развеселени и доволни. През втория следобяд нямаше търкалящи ябълки - вече се знаеха правилата. А следобедният сън се оказа толкова сладък, че вече се чудехме с майка ми дали не трябва да ги будим. Защото имахме работа, докато Петър се заниваше с улова. Трябваше да направим два вида сладолед - с пъпеш и кайсия, според техните желания. Лори си записа рецептата, за да направи такъв сладолед и в Германия. Днес след закуска им връчих текстилни маркери и една бяла тениска, която трябваше да ми изрисуват, за да имам спомен от тях. Ще я снимам, за да се похваля - справиха се повече от чудесно. После имаха задача да съберат нападалите по двора ябълки, а за десерт в задачките им възложих да намерят къде в двора има узрели къпини и да си хапнат. Наградата им беше отново скрити чери доматчета.

Сега ми е тихо. 

LVII част

Написах 57 и се сетих, че се задявахте кое е римското число. Е, днес ви го казвам. Не за друго, а за да сравним информацията. Седим под шатрата, която е под ябълката, пием си езерната вода (това е едно намигване към днешните ни гости. Бяхме на Джангалската порта в Пирин, водата ни беше свършила, долу имаше езеро, а слънцето беше силно. Срещнахме двама мъже, които идваха откъм езерото, питахме ги за питейна вода. Те подадоха едно шише, казаха, че е пълно с езерна вода, а то си беше чиста проба ракия. Сещате се как отпива жаден човек). Та днес на гости за час-два ни бяха Теди и Косьо.
Срещата беше, ала...

Не наляхме по чаша вино. Минахме с чаша кафе и домашна лимонада. Толкова е хубаво, като срещнеш стари приятели. Варна се оказа твърде голяма, за да се видим там, ама тук - в Посабина е възможно. Пътували нанякъде, на джипиеса им се изписало Посабина, звъннаха ми оня ден, като обещаха на връщане да се видим. Така и ни намериха - сами, с питане. А Петър беше хукнал да ги посреща...

Домът ни, дворът ни са още наникъде, а така ми е хубаво като дойдат приятели тук. И някак успяваме да се видим по-добре, отколкото в заведение във Варна. И не се притеснявам кой какво ще види - всеки си избира гледката.

Иначе тези дни... бачкаме си. Бавно, методично и с кеф. Нещата се повтарят от предната година, докато свършиш нещото, се задава другото, после третото... а после пак на първото. 

Направих тези дни домашна майонеза, не бях правила от хиляди години. Мислихме да купуваме машина за сладолед след втората изпразнена кутия за отрицателно време. Гледах оферти, чупих пръсти и накрая се престраших да се пробвам. да си направя, още повече, че си говорихме за яйчен сладолед от детството. Мляко вземам от Дора, кокошките снасят доволно. Хванах миксера и за разкош прибавих  от онова нещо, което стои в хладилника и се състои от малини и захар. Метнах го във фризера и разбрах, че можело. Вторият сладолед вместо малини имаше добавка обработена с пасатора праскова. Третият - с какао и малко шоколад. После направих само с яйца и мляко и за аромат - ванилия. И така - ставало.

LVI част

Вече шести ден съм в Посабина. Започна дългоочакваната отпуска. И да си призная нямам никакво време за писане. Така ме награби животът, че дори вечер ми се ще да седнем под асмата и да не виждам монитора на компютъра. Попаднах си в рая, онзи рай, в който не си търсиш работа, тя не те търси, просто се срещате във всеки момент. Дали ще са берат курнишони, а след това консервират, дали ще се берат тиквички, за които следва дълго висене пред котлона преди поставянето им във фризера, дали ще се съберат крушите, за да станат на конфитюр, дали ще се оберат лютите чушлета, за да поемат към бурканите. Не ми се споменава плевенето - то е по избор, според слънцето - има къде да се плеви до обяд и къде след обяд. Не, че се работи само на сянка. То и затова тенът ми се задълбочава. Удобното на село е, че спокойно можеш да си нсиш полата с ластик като рокля, без да се притесняваш, че някой може да те види и какво би си помислил. Всъщност за последното не си давам сметка. 

Цветята много ме радват. Градинката ми започва да прилича точно на такава, каквато харесвам - пълен хаос от цветове, сякаш се надпреварват един с друг за вниманието ти. Погледнеш под друг ъгъл и откриваш нещо ново и неочаквано.

Иначе седмицата започна с едно добро дело на Петър - отдавна се канехме и най-накрая му дойде редът. Става въпрос за табелката на пътя към селото. Посабина е крайно село и за да стигнеш до тук, трябва да се отбиеш малко след центъра на Медовина. Буквите бяха избледнели и само на фантазия се четеше "Посабина". Вече не е така. Затова, ако имате път насам, с една идея по-лесно ще ни намерите. 

Днес помагахме на Дора да прибере девет тона отсевки. Не ме питайте какво е това, някакви семенца клечици и сламчици, които се пълнят в чували, а прахът полепва полепва по тялото ти,влиза ти в носа, слънцето те пече, а вятърът вдига още повече прахоляк. Удоволствието е пълно, но не за него исках да пиша. Запознах се с цигането Юмер. Беше завършил първи клас, но не знаеше нищо, освен неговата буква, която наричаше О. Докато похапвахме сладолед,ми направи впечатление, че от хилядите интересни неща покрай него, той хвана книжките и започна да ги разглежда. После взе едно сметало, без да знае какво е това с топчетата. Накарах да преброи топчетата на един ред. Можеше да брои до 10. В рамките на 5 минути му обясних как се събира до 5. Запомни логиката. Стана му интересно и очите му взеха да бляскат. После продължихме да работим. Юмер къде помагаше, къде си играеше, къде ядеше сливи, но ни дебнеше с Петър, за да му обясняваме още математика. От време на време казваше, че се е изморил, а после пак намираше някаква задачка. Попитах го защо не е научил тези неща в училище а Дора ми обясни, че учителката му в началото на април му казала да не ходи повече в училище, че така и така нищо не научавал, а щял да мине във втори клас. Ами такива са ни законите... А Юмер след два-три часа в нашата компания правеше изводи, че ако 1 хляб струва 1 лев, то 2 хляба ще са два лева. Когато приключихме с отсевките, малкият ме пита: "Сега ще учим ли пак?". И очите му блестяха.

LV част

И пак синьото рено мина по моста. И пак влакът влезе в гарата и след това потегли. Дали ще е за последен път? "Малко остана, Радо, ще си дойдеш!" Тези думи на Краси, изречени преди малко повече от година ми останаха като завет, с който понасях и студа, и дъжда, и жегата, и закъсненията на влаковете, и пътуването в коридора, и багажите, и хорската простащина, и... Вчера стана 1 година, откакто загина нелепо Краси. 1 година не е между нас, а неговите думи продължават да ми дават сили да се справям с всичкото, което е извън идилията на нещото, наречено селски живот. Не знам дали си личи от написаното, че животът на село е само "птички и тревички". Има не малка доза превиване на гръб, носене на тежести, неприятни миризми и буболечки. Покрай хапването на " истински продукти", както казва една приятелка на майка, има достатъчно работа, че дори и да не си помислям за фитнес или спорт, защото не отдавам значение на килограмите си, но държа фигурата ми да е стегната.
Миналата седмица не писах в блога. Синът ми си беше дошъл за 6 дни и пътувахме заедно към Варна, а напоследък покрай несвършващата работа по двора, единственото време за писане остава във влака. Не писах, ама така се зарадвах, че синът ми намери време и за Посабина. Замина си за Англия на рождения ми ден, а утре му е първият работен ден като програмист. Нещата се подреждат и при него, както и в нашия селски двор. Вече берем тиквички, патисони, краставици, люти чушки, по малко малини, доматите и патладжаните едреят, картофите и лука взеха да пожълтяват, прибрахме граха, а днес варих конфитюр от круши - любимият на племеника ми. Разказва ми се играта от плевене, ръцете ми стават на бразди, на тена ми би завидял всеки провинциалист (тук намигвам ала Хемингуейски), но не се оплаквам. Странна е идеята, че някъде там в мислите и усещанията ми, Краси, татко, баба и баба Стефана (живяла в къщата) ни наблюдават и следят как се справяме. Да, да знам. "Всичко ще се нареди!".