LXXXV част

Почти си личи, че съм в отпуск по това, че взех да си драскам малко по-редовно. Най-малкото е документирано.

След като разказах за разните гьолове из двора, в които се плицикаме всички патки, да не си помисли някой, че от водата не излизам. Вярно е, че е голям кеф, ама още по-голям става, като си свършил някоя работа и тялото ти е нажежено дали от жега, дали от умора, ама си е съвсем на време и на място да полегнеш във водата.

Днес направих сефте. За първи път правих домашна юфка. Това с точенето си знаех, че не го мога. Преди години бях пробвала, ама то излезе не баница, а тутманик. Реших, че няма как да не са науча на тоя чалъм, така и така имам яйца в излишък, ако ще да става - аз съм длъжна да пробвам. С тези мисли си пиех кафето. Вече бях ходила до Дора и взела мляко - за сирене и за прясно. После й помогнах да изкараме кравите на паша - то каква помощ - играех ролята на плашило, ама си има някакво очарование в цялата работа.
Като си изпихме кафетата с Дора, сиренето вече си беше почнало процеса, се хванах да замесвам тестото за юфката. Това с месенето не ми е проблем, справих се. Разделих тестото на питки на размер "детски спомени от баба" и... ела, Вълчо, че ми трябваш. За да придобия кураж, хванах мотиката, за да си подготвя терена, на който да застеля чаршафите, където ще ми съхне бъдещата юфка. И... хванах точилката. Ръся брашно, въртя точилката и мърморя, че е крива. Петър ми се смее: "Космосът ми крив". Точа аз... Викам го, ама правя уговорка да не ми се смее. Хвана той точилката и ми вика, ама тя вярно - крива, върви да искаш на Дора. Е, в този момент ми се събуди ината и не отидох, ама реших, че ще си отмъстя. Еххх, бърсах пот, сурках точилката, ръсих брашно... и първата кора беше готова за има-няма 30 минути. Гледам имам още 10. Както и да смятам, това много време, докато ги направя, слънцето ще залезе - върви суши после на лунна светлина и сутришна роса. Ама то като всяко нещо - иска си количествените натрупвания. Шестата кора - засякох времето - я разточих за 5 минути. Изкарах ги 11-те. Обядвахме. Изтегнах се в басейна, а после продължих позата в леглото, с книжката - жега е - не може да се работи. После пак кафе с Дора, после белих пипер, който вчера опекох, после си нахраних добитъка, после направих салатата и седнахме да вечеряме. 

И дойде часът на моето отмъщение. Съвсем невинно насочих разговора на тема кой какъв е... Тук съм сигурна, че няма мъж, който да научи тези елементарни неща. И все едно, че съм в час, започнах да изпитвам Петър: "Я ми кажи, като толкова знаеш, жената на брат ти, каква ми е?, А моята сестра каква ти е? Ами ако аз имах брат, той какъв щеше да ти е? А твоят брат какъв ми е?, А ако ти имаше сестра тя каква щеше да ми е?" Продължавах така, докато той вече не знаеше и аз каква съм му.
Да му се не види кривата точилка!

LXXXIV част

И пак си мисля за живота на село. Доматите взеха да зреят по-бързо, отколкото можем да изконсумираме, а това води само до едно - да се правят консерви. Е, сезонът на тема "Зимнина" открих отдавна, но доматите са ми някакво почти божие наказание. По никакъв начин не мога да убедя Петър, че трябва да сеем по-малко, ама като си имаме наш разсад. Тая  година беше много под съмнение, щото аз и една кучка обърнахме сандъците с разсади, ама... шефката ми даде малко, нашите взеха че станаха, не стигна и това - орахме, копахме, изравнявахме, но де където беше паднала семчица миналата година взе, че покълна и сега на неочаквани места растат домати. Сеем ги на различни места, за да е в нова почва, та сега домати имам на сто места, дори и в саксията с китайската роза. Петър му вика китайския домат. Той растна, цъфна, а днес гледам, че и вързал. Буря го събори, категорично отказвам да го вържа, та се е наклонил, дори полегнал на земята, ама си живее. При един амаралис пък расте стадо люти чушки. А може да са пиперки - вече вдигам ръце и наблюдавам с научен интерес какво ще стане.
От известно време си давам сметка, че живея точно така, както си представях и искам. Ставам рано, към 6:30 съм в градината, работа има както и да я погледнеш. Ама тя не искала да я гледаш. Затова си поглеждам ръцете и в следващия момент, те вече са поизцапани, ама ми е кеф. Изпадам в нещо като медитация, когато се занивам с буренчета, връзване на домати, бране на боб - каквото и да е. Уж, мисля за това, което правя, после започвам да го правя машинално и размишлявам за разните си неща, а после спирам и това... Днес не съм чула Петър като ми вика. Ами не чувам - наслаждавам се на първите слънчеви лъчи върху голия ми гръб и си плевя. Погалвам пиперката, радвам й се, нахокам кучето, че ляга не на пътеката само, а затиска някой корен...
"Да ти имах проблемите" - ще кажат градските хора. А аз си давам сметка, че всеки си прави своя избор. Дори и това, че аз държа да имам пред къщи много цветя, те да не са подредени в стройна редичка, да е някакъв хаос от цветове, да имам опънат хамак, който да използвам точно, когато пожелая, ако ще да е два-три пъти в годината, да имам маси и места за сядане на сто места в двора, като гледам патици, гъски и подобни (не патки, щото знам, че единствената патка на адреса, на който живеем съм аз) те да имат своето езеро, в което да се къпят.

И като казах водолюбиви птици, хич не се изключвам.