И днес ми е трудно да пиша.
С идването на пролетта става почти невъзможно да си наложа да седна на лаптопа, вместо да изляза навън и да правя нещо от хилядите неща за правене. Все повече се убеждавам, че много по-лесно се гледат щастливи кокошки и е труд, на който се вижда резултатът, отколкото със зле измислените закони да се отглеждат щастливи ученици.
Живеем в абсурдна държава. И тези бягства, които си правя всяка седмица не са бягства, а завръщане. В моя свят, който си създавам отново и подреждам в него идеи, цели и дела. Едно по едно, на мънички крачки, но завися само от себе си. Оазис, в който се чувствам жива.
Прекалих с купуването на семена и луковици за цветя. Вече се чудя дали ще намеря място за всички. Презапасих се, защото искам да ми е цветно и все се страхувам, че нещо може да не поникне, а те си никнат. Добре, че дворът е голям и все още има нови територии, които да разкопая и да ги направя красиви кътчета.
Мина една година, откакто купихме къщата и като се обърна назад в спомените си виждам колко много неща сме свършили. Вчера на пазара в Попово Дора говореше с една жена. Разбрахме, че е роднина на най-старите стопани на къщата. Била изненадана, че сме избрали къщата за наш дом, че искаме да живеем и живеем тук. И се зарадвала, и е станало тъжно, че къщата отново има стопани. А ние наистина се стремим да бъдем такива. Трудно се получават нещата, но стават. Да са ни живи и здрави съседите, че във всеки момент от времето можем да се допитаме и да получим мъдър съвет.
Не ми върви писането. Сигурно, защото се разкъсвам между селския живот и образованието и ми е трудно да си задържа мисленето на първото. Наблюдавам семенцата на разсадите. Покаже се в началото нещо беличко. Издължи се стъбълцето, а горната част е още в пръста. Младото растение е превито. Може би това е правилното състояние за нещо, което тепърва се изгражда. Има нужда от строга дисциплина и в първите години при децата. След това стъбълцето укрепва и растението се изправя. Тогава започва да търси светлината и се накланя към нея. Трябва и учителите да бъдем такава светлина за малчуганите. Да ги повеждаме след себе си... После идва моментът на пикирането. Вече можем на всяко дете да погледнем като уникален и важен индивид, да му дадем известна свобода да се развива сам, така че един ден, когато напусне училището, да бъде изграден като личност, достатъчно силна, за да дарява своята красота и плод. И да стане начало на следващо поколение.
