Как се става селянин? - ХХХV част

Е, да посрещнем последното утро на годината. Още е тъмно навън. Направих си кафе, изсипах пепелта от печката в казана (ще я разсипваме в градината напролет), разрових жаравата, сложих няколко дръвца в печката и седнах да драсна. След малко ще отида за мляко, за да направя сирене, пък и да има за кафетата, за баницата, за питата и т. нат.

Оня ден Дорито заклаха прасе. Повика ме да й помогна при транжирането. За първи път участвах в нещо такова. Участвах, но има още да се уча, за да кажа, че мога. Тук на село, хората гледат да се отблагодарят и за най-малката помощ, та Дорито ми даде разни неща, между които и мазнините, за да си ги стопя и направя мас. Накиснах ги веднага, за да се обезкървят и вчера цял ден топих мазнина на печката. Днес ще продължавам.

Нали ще има празник довечера, няма как - направих и баклавата. Синът ми не обича този сладкиш, затова за него направих и еклери. За крема ми трябваха жълтъци, оставаха белтъците. Трябваше да реализирам и тях.

То пък станаха едни целувки... Разкошни и на вид, и на вкус. Хрупкави отвън, а отвътре с кремче:

Днес покрай топенето на мазнината, ще направя баницата. Ще замеся и пита, а Петър ще се погрижи за мръвките. И ще я чакаме да дойде. Нека за всички да е здрава и мирна, нека да е пълна и изобилна и нека на всеки да сбъдне по една мечта! Наздраве, приятели!

Как се става селянин? - ХХХІV част

Ей така от нямане какво да правя, докато си пия сутрешното кафе, реших да драсна. Не защото направих блога и трябва да се поддържа, а защото за мен е удоволствие да споделям несдъвканите си мисли.

Сутрините на село. Макар и да не е снежно, все пак е зима. Температурата навън е 1 градус, часът е 7:15. Ако трябва да опиша с две думи - абсолютна тишина. В момента, в който тишината натежава някъде пролайва куче, петел подсеща, че започва новия ден. Сигурно остарявам, защото преди такава тишина ме гнетеше, а сега ми помага да си чуя мислите. Не, че са важни за човечеството, но са човешки. И не са свързани с надпреварата с часовника, която обикновено сама си създавам. И тук времето не спира, но тече по свои собствени правила, които карат часовниците да си изгубят значението. Ей така, докато правя сто неща, чудейки се с какво да се захвана, си довърших коледната украса. 

Днес е предпоследният работен ден за годината. А аз какво ще правя? Не съм решила, освен ежедневните задачки, но съм сигурна, че ще ми е хубаво. Само да не беше пустата хрема и някои други неразположения, но те пък ме уверяват, че съм жива. 

Много се радвам, че къщата и Посабина не харесва само на нас с Петър. По принцип, всеки, който е идвал тук,  не е останал разочарован, но най-много се радвам, че на сина ми много му харесва тук. За втори път е тук и за втори път реши да остане по-дълго от предвиденото. Радвам се, че Петър има с кого да си върши мъжките работи, за ди води мъжките разговори и че това е синът ми. Няма по-голямо потвърждение, че съм на прав път - нещо, в което винаги съм се съмнявала.

Как се става селянин? - ХХХІІІ част

     В представата на всички ни, предполагам, Коледата неминуемо се свързва със свински погребения. Още повече, когато живееш на село. Разбира се, и през ум не ни мина да се разделим по този начин с Пепа. Направихме някакви опити да намерим прасе, което да разделим с приятели, но сделката се размина и така останах без работата, която би се появила при колене на животно. Разбира се, шетня не ми липсваше.            Преди да дойдат гостите, след като си заминаха и така до преди малко. Както винаги в подобни случаи, сготвихме толкова много, че до края на годината едва ли ще се занимаваме с такъв процес. Ще имам време да си почина. За съжаление, като се свали напрежението от последните дни в училище, като остана зад гърба ми работата по посрещане на гости, празнуване, изпращане на гостите, истинката, която ме гонеше, ме настигна. Сега си почивам, но и нямам сили да правя каквото и да било. А имам работа по двора и хубавото време трябваше да се използва, но... ще лежа. А и утре е ден. 

     След малко ще засея семената на личи. Никога не бях яла такъв плод. Не знам дали ще вирее по нашите земи, но не ми пречи да опитам. 

Как се става селянин? - ХХХІІ част

      Бях много бясна през предните седмици на РИО. Отново искаха едни неща, трябваше да поволят други, за да им изпратя исканото, а те пък от своя страна да утвърдят Образеца. Подготвих им чинно списъците, чаках да ми разрешат (те, а не директорът ни) да ги кача, но така и не дочаках. Утвърдиха Образеца. За въпросните списъци работихме два часа с ПДУД. Общо 4 часа бяхме ангажирани с нещо никому ненужно. И цялата ни работа е такава. Крадем от часовете за бумащина, за да работим с децата. Напълно е изместена дейността на учителя в училище. Е, каквито и програми да пишат, каквито и закони да приемат, няма да има качествено образоваие, докато кошмарите на всеки учител са това не дали Иванчо е научил таблицата за умножение, а това, че не е написана някоя справка...

    Всичките ми бесове се изпариха, когато влакът ме стовари на гара Попово. Тук е друго. Мислех си, че през зимата няма да имаме толкова работа, но не би - нямам време за компютъра, за фейса, за скайпа, за хилядите други неща, които можех да правя. Печката бумти, готвим на нея, приятно допълващ е ароматът на къкрещата манджа. Тук не ставам по часовник, а се будя от развиделяването навън. Тук знак, че трябва да се приготвя вечерята е първата звезда на небето. Тук броя яйцата, снесени от кокошките - бяхме се разочаровали - не снасяха. Но от няколко дена задължително в полога ни чака по някое яйце. После какво - пържени филийки със сладката, направени през лятото и чай с билки, набрани по околните поляни. 

     Подготвяме се за идващите празници, ще имаме и гости - къщата ще се напълни с роднини, а какво по-хубаво от това? 

Как се става селянин? - ХХХІ част

Ако трябва да опиша с изброим брой думи как, ще кажа лесно е. При едно единствено необходимо и достатъчно условие - да имаш желание. Малкото математици, които ме четат, знам, че ме разбраха. Знам, че ме разбраха и нематематици. Прощавайте, приятели-нематематици, ама само един математик може да направи разликата между вас и нас. Не, че си мислим, че математиците сме някакви свръх... мислещи, прозорливи, логични - просто по-лесно ни се отдава. Селският живот е друга бира, разбира се. Макар, че пак си има своя логика, теория и практика.

Като споменах "практика", да ви разкажа как съвсем нелогично електрическата, швейцарската, купена от кореком, шевна машина ме предаде - не иска да работи. Допускам наличието на нейна собствена логика, но на мен ми беше нужна, за да направя калъфи на измислините ми "декоративни" възглавнички. Като ме предаде швейцарската техника, се обърна към антиката Сингер. Имам две антики в къщи, и двете са свързани с шева. Едната е ножица, останала от дядо ми Борис - бащата на баща ми. Преди да дойдем да живеем тук, решихме да й направим подарък - занесохме я на точилар. Майстор, макар и младеж, по всичко си личи, че е човек, който не само си разбира от занаята, но този занаят му е в кръвта. Харесахме го преди години - винаги внимателно Отношение - главната буква не е грешка. С други думи - знаехме и съвсем съзнателно отнесохме ножицата при младежа. Начинът, по който той се отнесе към нея беше... нещо като танц. Трудно е да се пресъздаде. Разбрахме, че той има същата ножица от неговия дядо, мислел, че е единствената в България. 

Другата подобна вещ е въросната машина. Сингер - ръчна. Тя пък беше на баба ми Данче по майчина линия. За разлика от ножицата, историята ва машината ми е известна. На времето баба ми е била сгодена за ... Стойко, май му беше името. Но дошла войната (втората Световна) и той заминал на фронта. Върнал се инвалид. Развалили годежа, но неговите родители дали пари, с които е купена шевната машина.

Та... тъпите ми възглавнички... Реших, че да шия на ръка ще ми коства много време. Извадих машината на баба. Избърсах я от праха. Идея нямах дали работи - последно с нея си бяха играли децата на братовчедите ми... И... чудо. Или напротив - съвсем логично, машината си работеше. Свърших си работата и се качих на влака за Варна. Слязох на земята.

Седмицата мина бързо, изпълнена с много приятни преживявания - обичам си работата, обичам си училището и пак съм тук - в небесата.

Как се става селянин? – ХХX част

Не знам дали е чисто „селско“, но се оказа, че и аз съм била от послушните момичета тази година. (Не питайте майка ми, моля!) За справка се обърнете към рекламите на един мобилен оператор. Не, че е важно, че имам нов телефонен апарат, ама си чисто селска хвалбата ми. В смисъл, че Посабина е виновна. Просто нямах обхват на предния оператор. Отидох в офиса на конкуренцията и те ми обясниха как ако и така – оп телефонче за левче. До скоро бях убедена, че такива промоции са създадени само за хората с по-тъмен тен от моя. Ама на – трябвало да заживея на село, за да ми се случи и на мен. Не заради друго – просто изчаках да ми изтече договора с фирмата, която не ми доставяше услугата в моя си гиндерлик.

Другото, което направих вчера беше да си създам блог, в който да събера драсканиците си по темата. Вече си имам чисто мое местенце. Да ми е честито, а аз ще го подържам чисто. Обещавам.

Какво става тук ли? Ами имам си коледна украса. Даже лампички ми подари внучката на Дорито – Дидка. Много им се радвам – даже и в момента ми намигат и ми става едно хубаво и уютно...

Друго... вече имаме вътрешна тоалетна. Даже и банята измих. Всичко е работещо и удобно. Нали правим нещата с подръчни средства и минимум финанси, закачих и перденца – на прозореца в банята и на вратата – чудно защо някой беше направил вратата й с прозорец. Като споделих идеята за пердетата с Петър, той се опита да възрази, нали сме двама... Да, ама като ни дойдат гости и някой ползва тоалетната, ще трябва да не влизаме в съседното помещение – килер-маза. И добре, че си отстоях моето, защото Тишо дойде да търси някакъв си мъжки чарк, точно докато се къпех. А на мъжките работи къде да им е мястото, ако не са в мазата?

Иначе... ами все така ми е хубаво тук. Скапвам се от работа, дори и когато дворът, селото, баирите са потънали в мъгла. Странното е, че тази мъгла – селската – не ми пречи да се намирам. Да се радвам на тези малки неща като вътрешна тоалетна и лампички. И ми е светло, и ми е топло, и уютно. Ами... наздраве!

Как се става селянин? – ХХIX част

Кошмарна седмица, събрана в три на дни и половина. Хехехе, надминах онези с деветте седмици и половина. Донякъде си давам сметка, че сама си го правя. Искам да дам всичко от себе си. Даже да си изтърся душевните и емоционалните джобове, да ги обърна с хастара навън, да подскоча няколко пъти, за да раздам всичко, до най-малката частица. Мислех си, че израза „горя в работата си“ е хипербола, да не кажа клише. Не знам как да изразя по друг начин обичта си към всички, които влизат в оная сграда, наречена СОУ „Любен Каравелов“ – Варна. Понеделникът тръгна с 1 час по заместване, следобедът занятия с колеги, защото реших да ги науча да знаят къде е десктопа, а покрай това понятие и куп други работи, за да имат самочувствие, че са на „ти“ с информационните технологии, поне колкото учениците си. След това хукнах да купувам подарък за счетоводителя ни, защото имах оригинална идея, която държах да осъществя. Във вторник – 7 часа, за учител по моите предмети е нормално да има по 4-5 учебни часа на ден, а при моята длъжност – в пъти по-малко – пак замествах. Следобеда се занимавах с хлапета – те винаги искат още и още. Наближава коледната изложба и както предната година, ще направим съпровождащ клип. Миналата година работихме по темата Коледа в Европа, а тази година темата е зимни празници. Разпределяхме си темите, а нали се сещате, че през зимата има бая празници в българския календар – нали няма селска работа. Катето от VІ клас прави презентация по математика за ІІІ клас – иска да изнесе един урок, вместо учителката им. За пореден път се убедих, че съм благословена с професията си. В сряда – пак 7 часа сутринта. Ама оная приказка за шилото и торбата... била седмица на безопасния интернет – що пък да не се включим. Хайде всички паралелки в актовата зала. Айде интерактивни методи – рисунки по тапети, мисли, емоции... Бях рухнала. Сякаш. Защото хлапетата ме затърсиха още докато си хапвах обяда – чакат ме, за да работят. Катето си тръгна към 18 ч. – нагласихме всичко – даже клипче вмъкнахме. Тръгна си Катето – доволна и щастлива, аз се радвах на стремежа й. След като я изпратих, направих Удостоверение за преместване на ученик от същия трети клас и случайно ми попадна на очите темата им по математика от деня – беше права, че е събиране с преминаване, ама нейната презентация е изградена на събиране на числата до 100, а се оказа, че хлапетата вече боравят с трицифрени. Тази сутрин трябваше да й обясня как е подценила ползването на учебника и урокът, презентацията, трудът й отиват по дяволите. Веднага й предложих вариант – урокът да се проведе във втори клас. Да, ама не. Тя си иска третокласниците. Предложих й да разработим друг урок. Не знам какво ще реши...

Дълго стана, а описах около 1/3 от нещата, които свърших тази седмица.

Слава Богу, дойде времето за „багажа, Ленче, гарата“. Вървях по улиците на Варна. Срещах хора, на които им лечеше, че не знаят къде беше ресторант „България“, примерно. Че не помнят работещо Казиното... Усетих, че мястото ми вече не е там.

26 ноември 2015

Как се става селянин? – ХХVIII част

Мислех да не пиша тази седмица. И сигурно щях да го направя. После си помислих, че означава още цяла седмица мълчание, а това ми се вижда много. Някак не мога да задържа в себе си емоциите си. Не знам дали ме разбирате. Когато си дращя моите си мисли, се чувствам освободена. Те съвсем тихичико, но досадно ми напомнят за себе си. Все си мисля, че трябва да ги оставя да узреят в мен, да прелеят сами и да се излеят на екрана. Да станат като тесто, което втасва в малък съд. Не знам дали наистина е по-редно така да стане. 

Наканих се да пиша, защото две неща днес ме накараха да се замисля. Май не бяха само две. А ако се натрупат и нещата от изминалата седмица, стават сигурно двеста. Поне. Имам нужда от това драскане. На Петър така и така му надувам главата с моите мисли. Сега веднъж ги изслушва, после ги чете. 

Май до сега не съм дала нито една основателна причина, за да предприемем тази крачка. Има хиляди причини, които могат да се изредят защо не бива човек да напуска града. Особено големия град. Но ние решихме и го напуснахме. Защо? 

Няма да дам отговор на въпроса нито днес, нито другата седмица, нито след 10 години. Разбирам колко съм неразбираема. Просто тук живея. Почти всички неща, които правих днес, мога да ги направя навсякъде. И все пак... 

Може би обичам земята. Обичам ръцете ми да заровени в нея. С голяма лекота се лиших от маникюра си, който беше единствения ми грим години наред. Знам труда, който съм положила преди да отворя поредния буркан с лютеница... 

Тази година есента е прекрасна. С всичките топли дни. Имахме време да се насладим и на листопада, и на изорания двор. Спокойно да се подготвим за зимата. Отдавна затворихме летния хол... Но идилията на селската вечер продължава да я има, макар и с няколко часа по-рано. Знам, че когато Радо подбере кокошките да се прибират, значи е време и ние да привършваме външната работа. Да, имаме още работа по двора. Опитваме се да докараме и къщата във вид, удобен за зимата. А имаме толкова много работа. Живот и здраве другата седмица ще купим и Петър ще довърши вътрешната тоалетна. А вчера, нали е пазарен ден, бяхме в Попово с Дорито. Купих си перде за дневната. Което веднага доведе до поредната задачка на Петър – да измисли как да го поставим на мястото му. Ще помогне за усещането ми за уют. Тук няма от кого да се крия.

21 ноември 2015

Как се става селянин? – ХХVII част

Хем цял ден ме сърбят пръстите (когато съм седнала), хем нервата ме спира. Даже в забутаното село няма как да подминем случилото се снощи. Още сутринта, не бяхме пуснали нито телевизия, нито лаптоп, един съсед Хюсеин дойде за нещо си – видял, че сме станали и ни каза. Така научихме. Цял ден се чудя на онова „прей“, което заля фейсбук. Не го разбирам. Но съм сигурна, че не от молитвата ми има нужда някой. Извършителите на това, което стана са мюсюлмани. Като Хюсеин, който ни каза, като Реджеб, като част от учениците ми... Не без да искам, пак разни статуси във фейса, ама е лудост заради станалото в Париж, да гоним бежанците. Ами да изгоним, заколим, и не знам още какво и нашите мюсюлмани. Кога ще се опомните, хора? Лоши сме всички. Независимо от религията. В дни като днешния, а и не само, се убеждавам колко лошо нещо е религията. В останалите дни смятам, че вярата в Бог е проблем. За сега на вярващите само.

Толкова за събитията.

При нас на село е спокойно и доволно. На всички, които ми завидяха в този момент, трябва да ви кажа, че закъснявате. Вече едни приятели ни последваха и си купиха селска къща. Както и при нас, и те са се влюбили още в първия момент и в къщата, и в имота. Няма да се лъжем – хубаво е за хората, които харесват миризмата на пръстта. Да, има работа. Ама толкова работа има, че си мисля, че явно ние нещо не си планираме нещата. Има толкова много работа, че може да я избираш по различни показатели – приоритет, желание. И всичката трябва да се свърши. Днес например, цял ден бачкаме, а се плаша, че имам само няколко часа от утре-то. Заколи Петъ два петела, ряза, а аз прибирах дърва... Има още ябълки за оправяне, а така и не съм чистила основно вътре. Хем се радвам на циганското лято, хем ме е яд, че слънцето така се е облещило и сърце не ми дава да вляза вътре, за да си свърша „къщната“ работа. Като се замисля, така съм се отдалечила от апартаментския живот, че имам чувството, че ще умра, ако живея една година в апартамент. Ще ми липсва всичката тая работа, от която може да ви се струва, че мърморя.

14 ноември 2015

Как се става селянин? – ХХVI част

Ходихме в Горица. Почистихме гроба, направихме планове какво да носим следващия път, за да изправим паметника, запалих свещичка, даже и импровизирах, за да не я загаси вятъра, цветя натопих... И ми беше болно. Болеше ме, че така и нямах време да се запозная с баба и дядо – дядо почина, като бях на три, а баба след две години. Имам, разбира се, някакви съвсем избледнели детски спомени. И толкова. Помня прекрасно къщата им – татко я продаде след земетресението в Стражица, когато я обявиха за опасна. Има я още. Не само в спомените ми. Но селото, изглежда го има само в спомените ми. Боли ме, защото все не намирахме начин да отидем до гроба на баба и дядо. Все едно, че сме ги забравили. А не е така. Съжалявам, че нямах време да ги опозная, че те нямаха време да ме познават, но се успокоявам, че не биха се срамували от мен. Даже нескромно си мисля, че биха се гордяли с мен. Може би, ако бяхме купили къща в Горица... не се оправдавам, но разумът, мисля, надделя. За сега спокойствието ми ще продължава, докато виждам светините на Горица на отсрещния баир. До кога ли?

Боли ме за умиращите ни села. Синът ми смята, че това е в реда на нещата. А аз си мисля, че съм объркала времето, в което съм се родила. Прекалено много „замиране“ има в моя живот. Видях толкова много смърти. Не на хора. Смърт на живот. Пиша абсурдизми. Но повсеместната разруха ме убива. Аааа, да, нашето поколение би трябвало да е мост, по който да минат бъдещите поколения. Дано само основите да не са ни гнили.

7 ноември 2015

Как се става селянин? – ХХV част

Хм... станали 25 части. И сто да станат, заглавието пак ще е актуално. В смисъл, че все ще има нещо, което трябва да науча. Днес, например, сега ми е смешно, но... Нали е петък, ходихме на пазар в Попово. Връщаме се и гледаме наш Петльо на улицата. Спря Петър колата, решихме да не я прибираме в двора, утре ще ходим в Горица, та едва спрял, аз тръгнах да прибирам Петльото. Бай Осман и Петър се заговориха за техни си, мъжки, работи, а аз към Петльо. Всичкото наред, той пред средната порта, тръгнах аз да я отварям, ама се сетих, че Петър я запря отвътре и да я отворя отвън е направо мисия невъзможна. Заобиколих петела и го насочвам на къде да върви. Тръгна той. Вървим си по улицата – той напред, аз след него. Даже няма нужда да му говоря. Всичкото наред, ама той подмина портата. Аз пак го заобикалям, пак го заграждам, а той беж – надолу по улицата. Даже подхвърква. Ако хукна да бягам, ще го подплаша, погледнеш чак до центъра сме стигнали. Взех да му говоря и поооолека го настигам и препречвам пътя му. Уж тръгнахме да се прибираме. Да, ама не. Отиде под трактора на Дора и си легна там. Лежи там и ме гледа. И аз го гледам. Увещавам го. Той – лежи. Вече се оглеждам за пръчка и го питам де са му кокошките. И стана чудо. Петльо хукна. Веднага намери портата. Дали ме разбра?

Не знам какво толкова правих днес. Прострях две перални. Направих някакви кифлички, подсирих мляко, разни други дребни и разнообразни, ама кръста ме болеше преди да седнем да вечеряме.

Трябваше да видя какво става във фейса. Вчера за първи път писах в групата на Попово. Заявих, един вид, присъствието си по тези земи. Имаше много коментари под думите ми, но се радвам, че веднага си намерих сродни души. До преди малко си писах с една жена, чийто род е от Горица. Споменах вече, че утре ще ходим там. Задушница е и аз искам да отида на гроба на баба и дядо. Да оставим, че утре стават 4 години от смъртта на другата ми баба, която също е родена в Горица...

Имам нужда от това ходене. Правя го заради себе си.

Дали сънуват мъртвите?

Дали...

Когато живите

над гробовете плачат,

дали от сълзите при тях вали?

Дали за тях свещите нещо значат?

Дали лицата ни си спомнят още?

И липсва ли им нещо от света,

който сега с молитва

иска прошка

за закъснелите си думи и дела...

... Дали баба ни сънува още?

(Защото в наште сънища не идва...)

Усеща ли, от своето небе,

как днес

ни липсва,

липсва,

липсва...

6 ноември 2015

Как се става селянин? – ХХIV част

Вчера изорахме двора. Знаете ли какво е усещането, когато видиш за първи път двора си изоран? Едва ли. Аз не го знаех. Сякаш не двора, а мислите си изорах. Преобърнах ги. Нарязах на части всеки троскот с надеждата, че семената, които ще сея ще бъдат на едно по-чисто място. Но преди това... Сега всичко е на едри буци, толкова едри, че е трудно да ходиш по тях. Просто си скачаш от мисъл на мис... опс – от буца на буца. После ще дойде зимата. Влагата в почвата и студът във въздуха ще заработят като екип и хилядите буци ще се разпръснат. После ще трябва да се заравнят, да се попрекопае тук-там, да се направят лехички и... вече е време за сеене. Всъщност още този месец предстоят първите сеитби – грах, лук, чесън. Петър ще трябва да направи и парника, че в сегашното парниче салатките нямат място за растеж. 

Загърлих розите. Вече са готови да посрещат студа и снега. Под царевичната и орехова шума ще им е уюттно и топличко. Събрах и нападалите ябълки. Не, че вече няма по дървото. Като го гледам отдалеко, бая червени петна има още. 

Обрах и последния боб. Онзи, който така и нямаше време да узрее. Тази вечер сме на бобена салата. Все пак трябва да се оползотвори. 

Има и неприятни новини. Петър загуби гъските – само една остана. Тръгнали са нанякъде и така и не си дойдоха. Тази вечер чух в селото грачене на гъски. Тръгнахме тримата с Радо по посока на звука, но се оказаха гъсоците на бай Осман. Нашите ги няма. Не съм фаталист, но имаме грях. Преди време Петър с един гостенин донесоха в къщи един дърен съндък, зарязан в изоставен и запустял обор. Скоро разбрахме от Дора, че този съндък имал религиозно значение. Тази вечер го върнахме на мястото му. 

Днес правих едни карамелизирани орехи. Преди много години бях прочела рецептата в едни мнооого стари списания „Жената днес“, останали от баба ми. Бях толкова малка, когато ги правих за първи път, че майка ми не смееше да ме остави сама около печката. Не знам как се сетих за тях, но днес ги направих. Петър ги хареса.

Иначе... иначе есента все по-явно е тук. Днес направих малко снимки. Преди харесвах повече пролетта. Есента ми действаше твърде меланхолично. Сега есенната палитра ми носи спокойствие, уют и топлина. Сигурно, защото остарявам.

Аааа и да не забравя. Днес беше сбора на Посабина. Така и останахме без гости. Не знам дали се кани за сбор. Догодина ще се поправя.

1 ноември 2015

Как се става селянин? – ХХIII част

Честно искам да се изключа.

Искам да се изключа от света. Не искам да пътувам в едно купе, в което мирише на целина и поредното българско момиче си е стегнало куфара да заминава. Да, то има право на своя избор и аз не мисля, че е по-добре да остане тук, при миризмите на целина и туршия. И не защото тук мирише на целина и туршия. А защото тук обществото ни няма морал. Да, всички сме етични, знам. Ама толкова сме сбъркани, че даже не го осъзнаваме. Оруел ряпа да яде. 

Погнусена съм. Вчера бях със седмокласници в музей. Няма да описвам мънкането и абсолютната непригодност на екскурзоводката да разведе младежите в музея, така че да запали интереса им. Идваше ми да я разкарам и да ги поведем двете с колежката. Щяхме да се справим хиляди пъти по-добре и ползата за младежите щеше да бъде по-голяма от ролята ни да им шиткаме и да се държим като овчарски кучета. Още не мога да преглътна начина, по който избухна тяхното негодувание, щом излязохме от музея и тръгнахме към автобуса. Изрази го един от тях, който реши, че е много гот да плюе съучениите си. С мазни, гадни храчки. Достатъчно тайно от мен, за да ми пита с какво право го обвинявам.

Със същото право, с което ми отнемат червения химикал. Защото така стресирам крехкото самосъзнание на лекето. Абе, хора, те се лепнаха на ревера ми! (някога имаше едно стихотворение за лекетата, които са станали част от колектива) 

Сега лекетата не са част от колектива. Сега съм задавена. Не мога да се изкашлям. А ако го направя, ще избълвам думи, които приличат на онова на седмокласника. А не виждам смисъл.

Затова нека онова момиче си носи куфара, а аз се прибрах при пейзажа с есенни дървета и утре ще ме събуди петльо.

29 октомври 2015

Как се става селянин? –ХХII част

Без малко да пропусна да драсна тази седмица. Уж съм тук един ден повече, а някак не ми стигна. Багажът пак е готов. Да се чудя какво пренасям толкова насам-натам. Вече и домати няма...

И тук проведохме избори. Имаше някакви напъни Дора да ни агитира да гласуваме за някой си. Ама как да си дам гласа за някой, на когото и очите не съм виждала? Избрах лесния вот – за предния кмет. Поне го знаем. Като натрупаме месеци и години тук, ще имаме някакви по-адекватни впечатления. Хубавото е, че пак него си избраха и съселяните. Даже балотаж няма да има. Та както се казва, честито, Кмете! И от нас да си честит!

След 25 минути трябва да тръгваме за гарата. Времето не лети, то се топи. Люта битка водих с ябълките – а не си личи - дворът е затрупан. Дано Петър успее тези дни. То и съдовете за ракия са на изчерпване. Как пък никой приятел не дойде на помощ да си събере малко ябълки за себе си. Жал ми е да ги изхвърляме.

Толкова ми е хубаво да си седя, да поглеждам през прозореца и да виждам отсрещните ниви. Дърветата отсреща придобиват меден цвят, а нашите на двора са си съвсем зелени. Днес е Димитровден и старите хора казват, че идва зимата. Представям си колко ще е красиво. А дърветата ще пеят в джамала. Ще мирише на печени ябълки. Ще е тихо и спокойно.

А сега, сега пак трябва да чакам на гарата, да чакам във влака, да чакам... Добре, че си обичам работата, за да понасям по-леко отсъствията си от тук.

26 октомври 2015

Как се става селянин? – ХХІ част

Днес съпругът на учителката по литература на сина го нарече копеле. Уж, не се впрегнах, ама някак ми е чоглаво. Предисловието е, че „мамин златен“ и други негови съученици изказваха неодобрението си за нещата, които госпожата публикува в профила си. В един момент се намеси и въпросният господин с цел да защити семейната чест. От нападките на „копелетата“. Колежката продължи с обидните квалификации на стената на сина ми. Маловажен факт, но факт. 

Преди време сигурно целият ден щях да посветя да я оборвам. Днес махнах с ръка и излязох на двора. За да съм честна, се спрях в кухнята и направих сладкиш и туршия. После... засях две костилки от праскови, казаха ми, че ще се хванат така. Преди това, разбира се, оплевих мястото, обърнах надълбоко... После сях точно 63 луковици лалета. Разчистих едни натории в двора, преметох, даже и сайванта изметох. И ми беше хубаво и леко на душата. Факт е, че тук изпадам в друго измерение. Иначе.. какво да ви казвам без да се повтарям. Тук оставам на мислите си, даже мислите ми са други. Но няма как да не преобръщам в главата си това, което ми предстои в училище. 

Трудно се става селянин. Трябва много да го искаш. Всъщност така е и с даскалъка. 

Като кандидат-селянка, влязох в разни групи с такава тематика. Това, което чета през уикендите ме навява на мисли, че всеки си извървява своя път. На никой не му е лесно. Не мога да разбера хората, тръгнали по нашия път, но странящи от „местните“. Пак ще кажа, че ние случихме на съседи. Днес привързах кайсията на Краси. Сигурно откачам, но тя сякаш ми благодари. Сега като се замисля, всяка селска работа ти носи удовлетворение. 

Чудех се днес на какво ми приличат гъсетата. Не мога да намеря връзка. Те са толкова единни. Липсва ми това при хората.

18 октомври 2015

Как се става селянин? - ХХ част

Ехеее, без да се усетя станали двадесет. Чудя се вече дали да не сменя заглавието. Например селянин на релси, или селянин във влака. Или селянката - даскалица. Едва ли... Още се уча. 

Тези дни съм направо за завиждане - тук съм от четвъртък следобяд, а ще остана до понеделник вечер. Това си е направо една мини ваканция. Станах рано, но още не съм се мръднала от лаптопа. А работата ме чака. Гледам мрачното време навън и се чудя от къде да я захвана. Пералнята, желето от дюли, подреждане на здравите плодове по шкафовете на втория етаж, обиране на последните домати, сортиране на вчера обраните пиперки, имам и пролетни цветя да сея още, ябълки и круши да бера и прибирам... Работа за целия китайски народ, а ние сме само двамата. Затова пък всеки час е изпълнен със смисъл и веднага се вижда резултатът. Чувстваме пълноценността на живота. Днес ще пускаме гъски и кокошки на свободна паша в двора. Надявам се те и Радо да се държат прилично. Толкова за сега.

17 октомври 2015

Как се става селянин? ХІХ част

Голям кеф е. 

Аз, човекът, който си мислеше, че приличам на всичките хлапета, които нямат търпение да надникнат какво става с фейса, се оказа, че единственото време, в което отварям страницата за кеф, а не по работа, е не във Варна, не покрай Варна, а тук - в "гиндирлика". Даже не знам как се пише и какво означава думата, но имам усещането, че я употребявам на място. Днес пак ме боля стомахът, заради идиотските начини, по който дяволът чете евангелието. Дойде ми на място Елин Пелин във влака, където прочетох неговите думи, че всички воним, но най-силно вонят тези, които се мислят за за най-достойни или някой друг ги е поставил на пиедистала на достойнството. С една дума ми писна от некомпетентни лица, назначени в проверяващата институция. Нося лаптопа с въпросния Образец в раницата и искрено се надявам, че тези дни няма да се наложи да го извадя от там. За разлика от розите. Първо щях да поръчам три, после станаха 6, след това 7, а донесох 9. Утре ще има да им умуваме местата, докато пушим по една (поредната) цигара. А напролет... От сега усещам трепета, с който ще разровя шумата, за да търся белези на живот.

Горе долу идването ми тук всяка седмица е същото това разравяне, за да се убедя, че съм жива и не съм умряла, затрупана под хилядите изисквания и наредби, листи справки и безмислена статистика.

Обичам си работата, обичам си училището с всичките хлапета и колеги, но... вярвайте ми – благославявам оазиса си. Да ви разказвам как миналата седмица се прибрах тук с две торби китки, на които трябваше да намеря мястото, да го разчистя и засадя, как минавайки през пазара Попово нямаше как да не напълним торби с червен пипер по 30 стотинки и как без да се каня, правих лютеница... Емоционалното ми раздвоение ме плаши.

8 октомври 2015

Как се става селянин? - ХVІІІ част

Станах по тъмно. Бавно се развиделява, а мъглата е затиснала мислите ми. Но не и чувствата. От вчера подготвените зеленчуци ме чакат. Приятна е есента на село. Някак точно тук, точно сега, миризмата на туршия си идва на място и навреме. Дори петелът пее тази сутрин някак мързеливо и програкнало. Въпреки влажното време звукът от хлопките на кравите и козите, които отиват на паша, се разнася в обичайния час.

Ако бях в стария си дом, това време щеше да ме залепи за лаптопа и нямаше да има сила, която да ме надигне. А сега бързам да си драсна, докато спрях за почивка и цигара. 

Ябълките едреят, толкова много са, че ме е страх, че няма да ни стигне времето, за да ги обработим. Вчера правихме ябълков оцет. Сложихме и мед. Повече от всякога, сега се стремя на правя всичко максимално полезно и здравословно. 

Излишно е да казвам колко щастлива се чувствам. За съжаление влакът ще ме отнеме отново и Краси го няма, за да ми каже, че и това ще мине.

27 септември 2015

Как се става селянин? – ХVІІ част

Часът е 23:05, датата е 05.09.2015 г. Аз съм „под ябълката“ – място станало нарицателно и точно определящо местоположението сред приятелите, които са били тук. Може би и сред част от четящите. Чувствам се жива, чувствам се тук. Тихо е. Единствено щурците ме заливат с техния хор... да хор е, не е оркестър. Те сякаш и ми подават думите. Разбъркани и хаотични. 

Млякото, издоено тази вечер, се вари на котлона до мен и аз си чаткам на клавиатурата. Не, че имам да кажа нещо важно, както винаги до сега, споделям преките си емоции. 

Днес прах килими, юргани, ходихме на разходка из покрайнините на селото със сина, преди това бяхме в Попово с Петър. На изхода на Попово е кръстовището, където загина Краси. Място, където спираме всякакви разговори в колата, минаваме трепетно и изключително внимателно. Място, на което всеки от нас мисли за Краси... Болезнено, тревожно, скърбящо...

Днес откъм Търговище имаше една спряла кола с английска регистрация. Спряхме на стоп-а. Колата бавно потегли и разбрахме, че хората в нея искат да ни питат нещо, явно за тяхната си посока. Изчякахме да се приближат, и наистина мъжът зад волана ни попита за Полски Тръмбеш. И двамата сме сигурни, че това беше Джон Лоутън. После Петър тръгна. Поглеждам към него, за да му кажа, че... И виждам приближаващата се кола отляво. Казах му само „дай газ, бързо!“ Свикнал да ме чува в такива моменти, подчини се... иначе... Кошмар. Разминахме се, но и двамата не смеехме да дишаме още дълго време. 

Тази вечер пак полях фиданката на Краси. Сякаш чувах гласа му „Радо, всичко се нарежда!“. Липсва ми. Нямах сили да разкажа тези неща на Дорито, но знам, че тя ще ги прочете. Лицемерна ли съм?

Как се става селянин? - XVI част

Няма да ви разказвам типично селска история, защото тези дни не съм типична селянка. Налага ми се да пътувам, както знаете. И пътувам с влак. Интересни са тези пътувания. Гледам хората в купето и ми е интересен всеки от тях. Гадая за причините, които са го накарали да се качи на този вече станал непредпочитан транспорт. В Англия също е непредпочитан, но причината е в пъти по-високи цени. Тук билетите са евтини, ако ги сравним с европейските, ама удоволствието да пътуваш с влак е като да се върнеш 30 години назад във времето. Вярно е, че има няколко нови вагона, но те се губят на общия фон. Иначе потракването (което си е романтично), миризмите, отварящите се, не отварящите се, затварящите се, не затварящите се прозорци, закъсненията... са си такива, каквито ги помня от детството и младостта. Спокойно, няма да пиша за БДЖ. Май вече споменах, че са ми интересни хората.

Та качвам се миналия петък в предпоследната минута на влака. Тъй-като говорех по телефона - един помощник-директор от варненско училище имаше разни въпроси за брой часове по БДП, брой ученици в групи СИП и разни такива, не влязох веднага в коридора на вагона, а останах до тоалетната. Влакът още не беше излязъл от гарата, когато една лелка се устреми към тоалетната. Попитах я дали знае къде ще отиде резултатът от дейността й там и казах, че е редно да изчака още малко. Спря се женицата. Тръгнах да си търся място в някое купе. Седнах. Гледам насреща ми един господин. С очилца (нямам нищо против хората с такъв аксесоар. Но тези очилца.. Нещо като на Джон Ленън, ама рамките бяха някак изкривени. Но човекът гледаше строго, за да си помисля, че се шегува със себе си. Поразгледах го тайно„ Костюм. Тъмносиньо тънко райе. Хубава розова риза. И лилава вратовръзка. Присвити устни. Часовник като оня на баща ми, когато бях дете. С платнена каишка и тях помня от времето на детството. Късо подстриган, оплешивяващ с обърнат кичур отгоре, за да прикрие блясъка. Бакенбарди като на Георги Минчев. Странен тип„ Погледах надолу. Черни обувки с дебели бежови чорапи. Не ми е работа да обсъждам човека, нито облеклото му, но ми се стори мнооого интересен. Усещанията ми ескалираха, когато му звънна телефона. Явно говореше с майка си. Каза й, каквото имаше, но придружено с толкова "уа" в смисъл "Добре уа" и разни такива, гласът му толкова гръмък, че сигурно машинистът го чу. Слезе в Шумен, като остави на седалката недопитата вода, опаковката от вафлите, кроасана и дъвката. И вестник. Последното ми даде повод да му кажа, че си е забравил вещите преди да излезе от купето. Той се върна и си взе... вестника.

Реших, че съм се вдаскалила и си обещах да не правя повече забележки. Зарекох се да си чета томчето на Елин Пелин и на връщане. 

Така и направих. Чета аз Елин Пелин. Жена в купето ме пита дали не съм учите по литература. Казах й, че препрочитам книгите, които не съм чела вече има-няма 30 години и са ми интересни. Бях се натоварила с две торби домати, което даде основание на един младеж на 40-45 години, борчески настроен и като физика, и като настроение, да ми кажа, че мястото ми е там, откъдето мъкна тези багажи. Горкият! Идея няма, че точно заради такива като него, които напълниха градовете с тъпа, безпардонна и ограничена селяния, аз, гражданката, избрах селото.

2 септември 2015

Как се става селянин? – ХV част

За съжаление в момента съм съботно-неделна селянка. Не искам да е така, но обстоятелствата ме принуждават. Махнах информацията за местоживеене, защото моето е буквално между влаковете. След час трябва да тръгвам. Не съм приготвила багажа, емоцията ми блокира движенията...

Като пристигнах в петък, задишах. Работа – колкото щеш. Още докато си пием кафето, подготвихме хола под ябълката. Времето е хубаво, нека си седим на двора. А видяхте ли каква луна имаше през последните две вечери? Като се добави и вечерния хлад, песента на щурците... тук комари няма. Има спокойствие. Има цветове. 

Вчера през целия ден цял ден се занимавах с бране, консервиране, пуснах 4 перални... Днес продължих, позанимах се и с чистене. Трябва да събера багажа, да обера краставиците, да тръгвам. Някак е много трудно да вместиш себе си и цялата седмица в ден и половина. Но другия петък пак ще се прибера.

30 август 2015

Как се става селянин? – ХІV част

Няма как да се случи. Не знам къде бъркам, не знам как да променя нещата. Да ги променя, че да не развалям този начин на живот. Не искам да се връщам във Варна. Въпреки искрената ми болка по моите ученици. Те ще ми липсват, ще ми липсват и приятелите, но... да е жив и здрав нета, аз ще съм на линия за тях, както и сега. Но не искам да напускам Посабина. Не знам на кой Господ да се моля, за да се случи чудото и да имам шанс да си намеря и започна работа тук някъде. Иначе СОУ „Любен Каравелов“ – то е и ще бъде най-свидното ми училище. Давала съм толкова много от себе си за училището, учителите и учениците му. Благодарна съм на всички!

Но животът в Посабина няма как да го съвместя. А мисля, че в чисто личен план, имам право да искам, да се стремя, да постигна. 

Тежи ми тези дни. Броя вече оставащите дни и часове. Не искам да водя такова броене. Искам да съм тук. С всичките проблеми.

Ще се смеете, но когато тези дни видях кравешко шкембе, бях ужасена от размерите му. Да, ама не само трябваше да го гледам, а трябваше да го измия. Петър ми гу тръсна и ми каза, че можело с пръчка да го обръщам, ако ме е гнус и се върна в съседите. Почти на първата минута разбрах, че трябва да го пипна. Е, измих го. Даже ме похвали. Само аз знам какво ми костваше. 

И това е нищо в сравнение с усещанията ми, когато трябваше да нося главата на кравата. Дорито ми я връчи, като все едно ми дава кофа с пипер. Ама вместо дръжка, имаше рог, за който да я хвана. На всичкото отгоре имаше и две очи, които ме гледаха. Петър се бори с нея – сега във фризера има мозък и език – деликатеси са си. За ценители. 

Иначе тези дни Петър се боричка с бъдещата ни дневна. Започна да прилича на нещо си. Ще стане! Аз се ровя в бахчата – зеленчуковата градина. Затварям разни буркани... и броя дни. Тъжна съм.

19 август 2015

Как се става селянин? – ХІІІ част

Тази вечер седнах на масата и съм неспокойна – чакаме дъжд. Трябва да прибера всичко от „хола“ и „кабинета“. Дали ще завали нощес или ще ми даде шанс да си изпия кафето на двора? Синът ми е тук и аз съм най-щастливата майка. При първите му планове трябваше днес да тръгне, но и на него му се седи тук. Вярно е, че му пари и по цял ден програмира, но обичам, когато се видим на кафе, на обяд, на вечеря... когато му нося чинийка с плодове или чери доматчета. 

Като споменах домати... треска ме тресе, нямам вече буркани, а домати, домати... така и не намерих начин да изкараме някой лев от тях. На цялата липса на стъклария, сега варя сироп от малини – как да не направиш, като ти ги продават по 1,50 лв, макар и второ качество. 

Имахме тези дни приключение – Пепа избяга. Решихме да й чистим кочината, затворихме я в съседната, мърморих на Петър, че не завързва качествено вратата и Пепа изкочила (аз бях в съседите). Гонил я Петър, гонил, извика ме по телефона. Е, хубу, ама аз как да зная как се гони и прибира прасе? Аз от тук, той от там... Ама Пепа иска боб да дъвче. Брех! Петър вика хвани я за ухото. Не ме е страх, хванах я, ама ухото хлъзгаво, изпуснах я. Говоря й ласкаво, тя тръгва, Петър се покаже с един прът, тя избяга. Хвърли Петър кола, ама Пепа не се поддава на увещанията ми. Таман тръгне и се сети за боба и се върне. Сети се Петър, че Краси го учил нещо за това как се лови и води прасе. Да, ама нямаме някакъв инструмент. Направи Петър примка. Закачи я на Пепа. Ама хвана само горната й челюст. Аз крещях, че ще й изкъртим някой зъб, ама Пепа-куражлийка, измъкна се от примката. Взех въжето и й заговорих колко е хубава и как я обичам. Сложих й примката. И последна едно дърпане и бутане. Аз дърпам, Петър бута... зоооор. Хем ми е жал за нея, тя направо пищеше, хем трябва да я приберем. Е, влязохме двете в кочината й. Петър сложи резето на вратата. Свалих й примката. Страх ме е да не си отмъсти и взех да я чеша. Тя, милата, прималяла от усилията. Излязох от кочината, набрах 5-6 краставици, нарязах ги, прибавих и круши. Тя чак грухти от кеф. Напълнихме едно циментово корито с чиста вода и тя цялата се пльокна в него. Свиня, какво да я правиш.

16 август 2015

Как се става селянин? – ХІІ част

Известно време нямах време за драсканици. Нещата се понатрупаха и не знам дали ще мога да ги предам така, както бих го направила, завладяна от конкретната емоция.

Та... Петър каза „Искам пуйки“. Понеже на пазара в Попово нямаше или не ни харесваха, започна едно лудо издирване от къде да намерим. Разбира се, започна се от наше село. Дорито не заведе при една жена, за която знаеше, че гледа такива птици. Интелигентна жена, на видима възраст около 55-60 годишна. Оказа се, че знае 5 езика, била е преводач във Варна. Грижите по болните родители я върнали на село. Животът тук й харесал и останала и след смъртта на родителите си. От какво живее не зная, но сделка не стана. Не искаше да продава. 

Разбрахме, че през едно село, в Славяново, има жена, която гледа пуйки. Запалихме колата и с питане намерихме Анифе. Но и там не стана. Бяхме на 6 км от родното село на баща ми – Горица. Там над 35 години няма какво да ни върне, освен спомените. Още повече, че Горица се насели с цигани. Не знаехме дали някой гледа пуйки, как ще разберем кой е, въобще тръгнахме повече заради детските ми спомени. Пък и много бях разказвала на Петър за Горица, виждаме светлините й вечер, като седнем под ябълката, трябваше да отидем. А сега имахме и причина, освен носталгична емоция. 

Още пред първите къщи на Горица спряхме до две жени да си зададем въпроса за пуйките. Те се почудиха, а после се сетиха, че Виолета Попова има пуйки, но живеела на другия край на селото. Питах ги дали към гробищата, но се оказа, че не е натам. Започнаха да обясняват, питах ги дали можем да минем през центъра, покрай бившата фурна и те разбраха, че познавам Горица. Казах коя съм. Те веднага се сетиха за баща ми, разказаха, че дядо е бил голям артист (играл е в Народния театър, но баба Радка му пишела писма с химически молив, който се размазвал от сълзите й и дядо не издържал и се върнал в Горица). Стана ми мило, стана ми родно...

Намерихме Виолета. Пасеше няколко кози и си носеше пластмасов стол, на който да посяда. Първо се изплаши от непознатата кола. Като разбра, чия дъщеря и внучка съм, седна на стола, държеше се за сърцето и повтаряше „Радалия, Радалия“. Помнеше ми името, а аз и днес не си спомням да съм я познавала. Дадохме и вода, поуспокои се, разговорихме се... Но пак си тръгнахме без пуйки.

Е, вчера качих снимки на нашите пуйчета. Купихме от люпилня в с. Тополи. И петел взехме. Вече нямаме нужда от будилник.

14 август 2015

Как се става селянин? – ХІ част

Преброих си сама драсканиците. Да си кажа, че така и ми остана една градска мечта – елементарна е, но такава съм си. Напук на оня, който беше казал, че човек е голям, колкото са големи мечтите му. Толкова не ми харесва това, вече станало клише, че даже не ми се спори по темата. Нека да съм малка, нека да съм елементарна... Та мечтата ми е следната: лято, море, ресторант, но не кръчма. Аз и той. Облечени елегантно. Оркестърът свири евъргрийни. Сетих се за тази мечта тази вечер (бях я забутала някъде), докато тази вечер по програма Хоризонт на БНР не ме напълниха с такива мелодии. От кога не сте слушали радио? Не говоря в колата и от телефона. А истинско радио, по цял ден. За нас, на село, радиото е по-удобната медия. Въпрос на техника е да се усили звука и да се чува от двора. Сега звучи Каста дива...

Да ви разкажа ли днес какво правих? Станах към 6:30. Докато стане кафето (разбирайте и изстине за пиене), замесих царевична ярма, остатъци от нашата храна и три краставици за Пепа. После приготвих смес от царевична ярма, смеска за подрастващи пилета за пернатите. Нахраних и тях. Налях прясна вода на животините. И седнах да пия кафе. После простирах и пуснах втора пералня, помогнах на Петър да опънем мрежа над птичия двор. Смлях една кофа домати и ги изварих. Затворих ги в буркани. И ги сварих. 

Няма да ми стигнат бурканите. Поръчах и малини да ми донесат. Второ качество, ама по 1,50 лв. Евтин е животът тук. Газта за колата я купуваме по 84 ст, когато във Варна беше 99, газта за битови нужди – 1,80 срещу 3,50 във Варна, сметката за ток за 2 месеца тук е 40 лв, а във Варна плащах близо 100 в най-добрите месеци, нетът ми за първите 6 месеца е 20 лв, след това по 10. Отплеснах се.

След доматите, настъргах ябълки (падащи от ябълката), Петър наряза царевица за птиците. Остатъците от доматите, листата и кочаните на царевицата отидоха за обяда на Пепа. Обядвахме, след това се заех да до изчистя поредния боб, извях го, прибрах стария в чувал – ред боб, ред орехови листа... Стана време за вечеря – Петър направи нашата, аз на животинчетата. Взехме си по един душ слънчева вода и ето ни масата. Наздраве!

Как се става селянин? - Х част

Ако някой със сигурност се заеме да изброи частите, моля да ми каже. Проверявайки се, разбрах, че съм объркала номерацията, а да оправя, честно – не ми остава време. Ще ви се доверя.

Тази вечер не знам от къде да започна и къде да свърша. Докато живеех във Варна, винаги се удивлявах, че светът е малък, защото в разговор се установяваше, че имаме общи познати. Вярно е, че всичките ми съзнателни години, на брой над 40, прекарах във Варна. Кой от кога познавам, после животът ни разделя, с някои ни събира, с други имаме общи познати... Така и продължавах да се изненадвам как в този близо 400 хиляден град всеки път някакъв кръг се затваряше.

Тук, на село, излишно е да казвам, че май всички вече знаят за нас. Колкото и да не излизам извън двора, вече взех да виждам познати физиономии. Знам, че когато си нова да едно място, хората те забелязват много преди ти да ги запомниш. Голям майтап беше, когато казали на Дора, че сигурно имаме гости, защото до Петър в колата имало едно момче. А тримата знаем, че това момче съм била аз. Казах, че не са ме видяли от правилната страна. Защото съм с асиметрична прическа. Както и да е. Мисълта ми беше, че ни забелязват. Но днес се ошашавих, когато Тихомир ми разказа как съм била в еди коя си банка и съм получила еди какви си пари от интернет. Този факт не ме притесни. Напротив – успокои ме. Няма как да ми се случи неприятност и да не... Мрачни мисли. Спирам.

Днес. Пазарен ден в Попово. Вече имаме 23 птици. Купихме си 12 кокошки. Сега гъсетата и кокошките си говорях – чув, чуф, ко, ко. Отели ми се вола, защото Петър първо пазари животните, а след това им подготвяме мястото. Познайте как милите животинки седят в кашони, а ние действаме да им оправим помещенията. Отработихме ситуацията – справяме се за 30 минути. Та така звуците в двора се увеличиха. Някак явно Петър ме пази - от всичките 26 животни, които гледаме не са за колене. Не мога все още да храня животно, което ще изям. Знам, че и това ще приема, но не съм готова. И това ще мине – казваше Краси. 

Вчера имах гости. Най-близките ми и обични. Сина ми, сестра ми, племеничката ми и майка ми. Ако щете вярвайте, три пъти трих и писах последователността – не намирам правилната наредба. Всеки от тях плаща за моя избор. Но го харесват.

Днес се срещнах с шефа на образованието в Попово. Стискайте ми палци! Моля.

Преди малко написах, че не знам от къде да започна и наистина се получи разбъркано, разнопосочно, не гладък разказ, извинявайте.

Как се става селянин? - ІХ част

Та седим си сега по ябълката. Реджеб и Петър си говорят за лов и пушки, а аз реших да се разсея. През тези дни загледахме и гъби. Кладница. Все си мислех, че те се гледат на дънери, но не – моите са в чувал.

Както и да е. Никога не съм си представяла как едно природно бедствие обръща наопаки живота в едно село. Колкото повече дни минават, толкова повече се убеждавам, че миналото се мери в „преди земетресението“ и „след“.

Говорят си мъжете на масата. Аз от време на време се включвам в разговора им. Едно от най-странните и в същото време много приятно е обръщението към човека тук. Понеже Петър е по-голям на години от Реджеб, задължителното обръщение е „бати“. Така, както аз съм кака за Тихомир. Нещо повече – има едно уникално съкращение. Съвсем в реда на нещата Петър да каже на Реджеб: „Вземи си, ба“, т.е. батьовото. Както и майката да каже „ма“ като се обръща към детето си. Има „ба“, „ма“, „ка“, „ле“, „дя“..., но няма „бе“.

Друго интересно в говора тук е да кажеш „хляб да ядем“. Независимо дали става дума да обяд или вечеря, тук се казва „хляб ядем“. Почит към хляба ли е, не знам. Сигурно все повече се превръщам в субект, но и това ми е мило.

Продължава разговора на масата. Интересни са разказите на Реджеб. Щурците свирят. Аз щракам на клавиатурата. Пролайва някъде куче. Радо спи на краката ми...