LXXXVI част

От известно време спрях да пиша тук. През последните седмици и дни посягах да си драсна, но се спирах. Някак животът ми се изтича в ежедневието и то никак не отговоря на заглавието на блога - "Как се става селянин?". Оглеждам се около себе си, преценявам си миговете и забелязвам, че те вече не отговорят на основния въпрос. Колко време ми беше необходимо - всички вие, моите читатели и приятели, проследихте и знаете не по-зле от мен. Може да съм си носила "селското" в себе си, може да имам способности да се сливам със средата. Не знам. Но от известно време не мога да мисля за мен и за Петър по друг начин, освен да ни определя като селяни. Вярно е, че сме били граждани в целия ни съзнателен живот, но през последните 2 години и 7 месеца - толкова минаха, си доказахме че можем да се наречем селяни. Нещо повече - това ни харесва. Това дава някакво неподозирано и непланирано удоволствие и неочакваното, за съжаление клиширано, усещане, че живеем. Вярно е, че се различаваме от изконната българска традиция да живеем заради децата си, да градим дом за тях. Не, нашите деца едва ли някога ще нарекат нашият дом свой бащин. Те едва ли ще се връщат тук, когато нас ни няма. Става тъжно. 

А всъщност е хубаво, защото сме толкова силни, защото си позволихме да живеем живота, който ни харесва.
Както и да е, мисля че идеята на блога вече е постигната и от тук нататък не мога да допринеса за нейното съдържание. Разбира се, че имам други идеи... Ще ги осъществя някой ден.
Искам да изкажа благодарност на всички, мога да ви нарека приятели, които четяхте и се вълнувахте и преживявахте заедно с нас всичките ми 85 + 1 писания. Ще бъда истински щастлива, ако имаме последователи. Не е страшно - необходими са желание и хъс. А ползите... за тях вече писах достатъчно.
А тук идва поредната зима и най-нежните цветя са прибрани на топло.

Да ви е цветно и топло, приятели!

LXXXV част

Почти си личи, че съм в отпуск по това, че взех да си драскам малко по-редовно. Най-малкото е документирано.

След като разказах за разните гьолове из двора, в които се плицикаме всички патки, да не си помисли някой, че от водата не излизам. Вярно е, че е голям кеф, ама още по-голям става, като си свършил някоя работа и тялото ти е нажежено дали от жега, дали от умора, ама си е съвсем на време и на място да полегнеш във водата.

Днес направих сефте. За първи път правих домашна юфка. Това с точенето си знаех, че не го мога. Преди години бях пробвала, ама то излезе не баница, а тутманик. Реших, че няма как да не са науча на тоя чалъм, така и така имам яйца в излишък, ако ще да става - аз съм длъжна да пробвам. С тези мисли си пиех кафето. Вече бях ходила до Дора и взела мляко - за сирене и за прясно. После й помогнах да изкараме кравите на паша - то каква помощ - играех ролята на плашило, ама си има някакво очарование в цялата работа.
Като си изпихме кафетата с Дора, сиренето вече си беше почнало процеса, се хванах да замесвам тестото за юфката. Това с месенето не ми е проблем, справих се. Разделих тестото на питки на размер "детски спомени от баба" и... ела, Вълчо, че ми трябваш. За да придобия кураж, хванах мотиката, за да си подготвя терена, на който да застеля чаршафите, където ще ми съхне бъдещата юфка. И... хванах точилката. Ръся брашно, въртя точилката и мърморя, че е крива. Петър ми се смее: "Космосът ми крив". Точа аз... Викам го, ама правя уговорка да не ми се смее. Хвана той точилката и ми вика, ама тя вярно - крива, върви да искаш на Дора. Е, в този момент ми се събуди ината и не отидох, ама реших, че ще си отмъстя. Еххх, бърсах пот, сурках точилката, ръсих брашно... и първата кора беше готова за има-няма 30 минути. Гледам имам още 10. Както и да смятам, това много време, докато ги направя, слънцето ще залезе - върви суши после на лунна светлина и сутришна роса. Ама то като всяко нещо - иска си количествените натрупвания. Шестата кора - засякох времето - я разточих за 5 минути. Изкарах ги 11-те. Обядвахме. Изтегнах се в басейна, а после продължих позата в леглото, с книжката - жега е - не може да се работи. После пак кафе с Дора, после белих пипер, който вчера опекох, после си нахраних добитъка, после направих салатата и седнахме да вечеряме. 

И дойде часът на моето отмъщение. Съвсем невинно насочих разговора на тема кой какъв е... Тук съм сигурна, че няма мъж, който да научи тези елементарни неща. И все едно, че съм в час, започнах да изпитвам Петър: "Я ми кажи, като толкова знаеш, жената на брат ти, каква ми е?, А моята сестра каква ти е? Ами ако аз имах брат, той какъв щеше да ти е? А твоят брат какъв ми е?, А ако ти имаше сестра тя каква щеше да ми е?" Продължавах така, докато той вече не знаеше и аз каква съм му.
Да му се не види кривата точилка!

LXXXIV част

И пак си мисля за живота на село. Доматите взеха да зреят по-бързо, отколкото можем да изконсумираме, а това води само до едно - да се правят консерви. Е, сезонът на тема "Зимнина" открих отдавна, но доматите са ми някакво почти божие наказание. По никакъв начин не мога да убедя Петър, че трябва да сеем по-малко, ама като си имаме наш разсад. Тая  година беше много под съмнение, щото аз и една кучка обърнахме сандъците с разсади, ама... шефката ми даде малко, нашите взеха че станаха, не стигна и това - орахме, копахме, изравнявахме, но де където беше паднала семчица миналата година взе, че покълна и сега на неочаквани места растат домати. Сеем ги на различни места, за да е в нова почва, та сега домати имам на сто места, дори и в саксията с китайската роза. Петър му вика китайския домат. Той растна, цъфна, а днес гледам, че и вързал. Буря го събори, категорично отказвам да го вържа, та се е наклонил, дори полегнал на земята, ама си живее. При един амаралис пък расте стадо люти чушки. А може да са пиперки - вече вдигам ръце и наблюдавам с научен интерес какво ще стане.
От известно време си давам сметка, че живея точно така, както си представях и искам. Ставам рано, към 6:30 съм в градината, работа има както и да я погледнеш. Ама тя не искала да я гледаш. Затова си поглеждам ръцете и в следващия момент, те вече са поизцапани, ама ми е кеф. Изпадам в нещо като медитация, когато се занивам с буренчета, връзване на домати, бране на боб - каквото и да е. Уж, мисля за това, което правя, после започвам да го правя машинално и размишлявам за разните си неща, а после спирам и това... Днес не съм чула Петър като ми вика. Ами не чувам - наслаждавам се на първите слънчеви лъчи върху голия ми гръб и си плевя. Погалвам пиперката, радвам й се, нахокам кучето, че ляга не на пътеката само, а затиска някой корен...
"Да ти имах проблемите" - ще кажат градските хора. А аз си давам сметка, че всеки си прави своя избор. Дори и това, че аз държа да имам пред къщи много цветя, те да не са подредени в стройна редичка, да е някакъв хаос от цветове, да имам опънат хамак, който да използвам точно, когато пожелая, ако ще да е два-три пъти в годината, да имам маси и места за сядане на сто места в двора, като гледам патици, гъски и подобни (не патки, щото знам, че единствената патка на адреса, на който живеем съм аз) те да имат своето езеро, в което да се къпят.

И като казах водолюбиви птици, хич не се изключвам. 

LXXXIII част

Няма да съм многословна тази вечер. Не, че животът ми е станал по-малко интересен, просто имам чувството, че вече дотягам с дребните житейски неща, които ми се случват. Тази вечер щях да снимам масата. Сама по себе си много живописна, но идеята ми беше да я покажа. Не, че беше отрупана трапеза. Салата беше от зелен пипер, нарязан на дребно, лилав лук на шайби, жълт и червен домат, краставица, откъснати преди минути от градината. Имаше и пържена рибка, наловена днес от Петър. Друг е вкуса на този вид храна, тук следва псувня като израз на възхищение ;)

Иначе живеем си нашия селски живот, изпълнен с труд, проблеми, пак труд и пак проблеми, но и с много удоволствия.

Флейката два пъти ни бяга тези дни. Вече изпитвам страх от тези прасета. "Страх" не е точната дума. Стават неудържими. Пепа наближава 180 кила. Такава свиня никога не съм виждала. Щерка й расте, но е и много буйна. Намира начин да си отвори апартамента от три клетки - някъде към 15-20 квадрата и да се разходи в двора. Вярвайте никак не е приятно преживяване, като си полегнал за следобедна дрямка някой да ти изгрухти до прозореца. После неминуемо следват едни увещания, ухажвания и подкарвания... Всеки път си мисля, че е чудо като я приберем.
Отплеснах се.

Исках да разкажа за днешната си изненада. Пазарувахме с Петър в един магазин в Попово. На опашката зад нас за касите беше едно английско семейство. Видях, че жената се усмихва лъчезарно, но реших, че нещо си говорят с мъжа си. Като платих нашата сметка, още събирах продуктите и жената дойде при мен и ми казва: "Аз те познавам. Хубава Посабина, хубаво как се става селянин, аз съм Даниела (тук не съм сигурна за името, може и Даниел да беше). Останах шашната, загубих дар слово, касиерът е той - гледам го - отворил уста и не може да я затвори... Жената продължава: "Някой път ще пием...". Аз едва смотолевям въпроса си дали са от Паламарца - това е селото, където има 100 английски къщи и обещавам да се срещнем. Изненадата ми беше тотална.
Тази вечер се опитвам да намеря въпросната жена в интернет - не успявам.
Много те моля, скъпа Даниела, ако четеш тези редове, обади се.
Наистина искам да се запознаем!

LXXXII част

"Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“.
Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Това е. Бях го забравила. Макар, че всеки ден го преживявам. И ми е толкова хубаво. Вярно е, изморявам се физически, но се освобождавам от всичките негативни емоции, които съм натрупала по един или друг начин, когато се замисля за човешкото общество. Даже се хващам, че изпадам в крайности, представям си разните бурени, като конкретни емоции, от които искам да се отърва. Поветицата за мен е символ на обвързване. На онова обвързване, което ти отнема свободата. Хваща те здраво и те притиска към собствените си норми и ти рано или късно му се подчиняваш. Троскотът е друга работа. Той впива здрави корени - като страха, като клюката - няма отърване. Дори и да прекъснеш някой корен, но го оставиш в пръстта, от него се ражда ново растение. А като натрупаш корени от троскот на купчина и не я изхвърлиш веднага, става такава мрежа, в която дори пръст не остава. Копривата е хитра, манипулативна. Както и да се стремиш да я подхванеш, тя така се извърта, че след 5 минути си с обрив. Когато прекаля с манипулациите, хм, копривата, неизбежно следа оток. Бъзака е обратното. Той е здравият разум. Да не се поддаваш на манипулации. Но когато прекалиш с разума, емоциите изчезват. И тогава плевенето става отново едно досадно ежедневие.

LXXX част

Като спрях да пиша тук, човек ще си каже, че вече този въпрос не стои пред мен - че вече съм наясно със селския живот и нямам никакви въпроси по това какво как се прави, нямам вълнения относно приобщаването ни към селото и живота тук. Всъщност, като се замисля, краят на предното изречение е почти отговор на въпроса защо не пиша. Просто животът ме обзема, не и превзема, но някак преценявам, че загуба на време е да си драскам тук. Вече минаха две години, откакто купихме къщата. Но и днес, като се прибирах от работа, сърцето ми трепна като стигнах табелата Посабина. Не знам каква магия ми е сторена, не знам какво биле съм пила, че толкова много се чувствам... себе си. Уж се опитвам да не се кланям на разни поверия, да бягам от клишетата, но видимо пак ги използвам.
Тази нощ, ех тази нощ... Никак не е случайна. За първи път спах на плажа през далечната 74-та. Сестра ми беше няколко месечно бебе. Аз и други деца на колеги и приятели на татко и майка бяхме на 6,7 - 10 години. Не знам с какъв акъл ни изведоха на оня плаж на Галата, за да посрещаме изгрева. Нашите не бяха хипари. То и в онова общество нямаше как да бъдат. Майка ми още помни печатите, които са й поставяли на краката, ако ученическата й престилка е била твърде къса. Мисълта ми е, че тогавашната власт трудно би позволила външен вид, извън общоприетия. През следващите години на моето порастване, всяка година посрещахме изгрева на плажа. Докато нашите една година не бяха глобени. Макар и по друга причина.

После те престанаха, но аз знаех, че всяка година поне веднъж трябва да посрещна изгрева в морето. Не винаги беше на първи юли, правех го, когато и както можех.
После Джулай Монинг стана модерен. После ходихме на Камен бряг. После смениха кмета на Каварна. После си купихме "нашата Посабина".

И стана прелом в мен. Не, че не трептя с всеки тон на Юрая Хийп, но някак не ми липсва. Нито морето, нито изгрева там. Не съм изгубила нуждата, за мен наистина е нужда, като обет, като оброк, но аз трябва поне веднъж да го видя. Не ми стигат зимните утрини, когато по тъмно тръгвам за работа и мога да наблюдавам изгрева по време на час. Няма как да го пропусна. Имам си нужда от моя изгрев, оня Посветеният. Когато отлепям бузата си от възглавницата, когато клепките ми са залепнали и аз почти слепешком намирам мивката... Когато глътнала половин глътка кафе, бързам. Бързам, за да остана сама със себе си, сред природата. И да видя как небето там, на изток, става тъмно розово на цвят и бавно, много бавно, за няколко секунди, златната дъга става огнено кълбо. Тогава, здраво стъпила боса на земята, с мокри крака, се оглеждам. Започвам да виждам, да чувам, да усещам. Усещам не от морската вода, а че влагата по краката ми е от росата. Чувам не прибоя на вълните, а птичите песни. Виждам не далечния хоризонт, а малките тревички. Навеждам се и бера билки.
Може би има някаква логика да изместя "моят" изгрев една седмица напред... 

Как се става селянин? - LXXIX част

Изтърсих покривката от трохите и разбрах, че децата си тръгнаха. Останахме пак като в песента "Стари баба и дядо в старо село накрай света". И се зарадвах, че идването в спокойното и отдалечено село стана преди да станем толкова стари, дори и баба и дядо не сме станали. Малко по-рано помахахме с навлажнени очи на заминаващата кола, докато се скрие зад завоя, а минути след това се ослушвах как затихва нейният звук по разбитата ни улица. Седнахме под ябълката до отрупаната маса и си помълчахме, всеки захапал собствените си мисли и потънал в спомени от изминатите дни и мечти за идващите. 

Ей така от една обикновена мечта започна поредната промяна в живота ни, а от тогава до сега всеки сезон правим по-нещо ново, сбъдваме поредната малка, малка мечтичка. Понякога е толкова малка, че външен човек не би я забелязал, но за нас е повод за радост. Всъщност постоянно имаме поводи за радост, откакто напуснахме големия град. 

Тези дни чакахме кандидат-зетя от Англия. Единственото жилищно помещение, което не бяхме бутвали беше коридора на втория етаж. Беше така порутено и занемарено, както и в първия момент, в който го видяхме. С тази разлика, че понатрупахме разни чували и торби, на които "все някога ще дойде времето". Е, като разбрахме, че Надето и Ръсел ще идват, запретнахме ръкави, даже майка ми остана ден повече, за да ни помогне, но от грозното антре спретнахме един много приличен кабинет, с тапети в 4 цвята, голяма етажерка с книги и малко светло бюро под прозореца. Още не мога да се нарадвам, че няма да налага да ровя в чували, за да намеря "онази" стихосбирка и книжка, която искам да прегледам. Та от гледна точка на интериора се подготвихме за англичанина, пък и за нашите бъдещи дни - ужасно ми липсваха книгите. 

Другата част от посрещането не ме притесняваше - съвсем по различен начин изглежда готвенето, когато голяма част от продуктите си произвел сам. Няма как да не е вкусно, а като добавим и екологичния произход, още повече се успокоявах.

При това посрещане на младежите, няма как те да не пожелаят да почувстват и другата част от селския живот - този на работата. Справиха се блестящо - вече патките ни имат езерце в двора. Имаше време и за риболов, и за разходки сред природата...

Изкарахме близо седмица заедно - в работа, в удоволствия, в хапване, в почиване.

Измих чиниите и седнах под ябълката, за да се порадвам на залеза. Ласкавите лъчи, оцветяваха отсрещните хълмове в меко розово, не се чуваше никакъв звук, причинен от човек - жуженето на насекомите в клоните на цъфналата над главата ми ябълка, птича песен, кукуригане на петел, пролайване на куче, хлопките на козите, които се връщат от паша...

А под стряхата лястовички свиват гнездо. 

LXXVIII част

Отдавна не съм писала. И как да пиша, като пролет пукна, а ние - не. Има и нещо друго - ако мъничко съжалявам за раздялата ми с градското учителстване, то е по една много тривиална причина. Изключвам, разбира се, раздялата ми с онези хлапета. Та съжалението се състои в един много прост факт. Миналата година работех от 7 до 19 ч от понеделник до сряда и до 12 в четвъртък, ако няма нещо спешно и се качвах на влака, за да си бъда селянка. А сега нямам никакви 12 часови работни дни, един вид съм си всеки ден в къщи, но колкото и да ми е хубаво това и да съм щастлива, нямам наложени правила, които да разделят учителстването от селския живот. И става една каша... Никак не мога да отделя 15-20 минути, за да драсна тук. 

А животът си тече. Пролетта така се разпуква, че всеки ден е различен. Вчера цъфна незабравката, днес бебето ми магнолия. Кокичета, минзухари, нарциси, теменужки дори не броя. 

Тая пролет ми дадоха пари да облекло (не ме издавайте), но посетих едни магазини във Варна, снабдих се с едни дрешки, които за мен са нови, а останалите парички вложих в овошки. И в поредния ремонт на французойката. (поне тя ме слуша вече - сработихме се двете един вид). 

Та купихме 36 овошки. Беше необходимо, защото предните две години ни доказаха, че от нас кой знае какви селяни не става и два декара двор не са по силите ли да обработваме. Това последното има и друг вариант - не ни трябва толкова продукция, колкото се ражда от толкова земя. Всъщност истината е в първото твърдение. Та станахме хитри и засяхме в едната част от двора овошките. Демек - овощна градина ще правим. Подозирам закачката в това отношение. Някои си мислят, че като нямат сили да обработват двор, да му метнат един райграс и пей сърце. Ама хич не им до песен с косачката и борбата с плевелите - щото той райграса хубав, ама плевелите са си напаст и ни раундъп, ни оран, ни.... абе те си никнат. Та и с нашата овощна градина не знам какво си натресохме - защото то като ти расте пред очите, сърце не ти дава да го занемариш. Е, може да не гледаш натам, ама по някое време нощем, като се сетиш... 

Ще видим какво ни чака. 

За сега решихме леко йезуитски нещата. Заградихме цялата "овощна градина" с мрежи и пуснахме птиците. Имам една надежда, че кокошките ще се справят с никнещите бурени. Днес им беше първи ден и виждам, че има напредък. 

Почти убедих Петър да изкопаем малко земя (3м/4м/60см) и да направим езерце за патките. Много ми се иска да имам лилии в двора, ама не съм проучила дали патките ще ми ги оставят или и те ги обичат.

И понеже обичам да се хваля, няма как да не споделя това видео - по случай двете години селски живот:
https://www.youtube.com/watch?v=EqDIaozP_go

LXXVII част

Седемдесет и седма част или как се лови Пепа

Тази сутрин, нали вече придобих опит и увереност при паленето на колата при отрицателни температури и шофиране при зимни условия, реших, че снегът не е страшен и няма да будя Петър. Предвидливо, час и нещо преди да трябва да тръгна на работа, реших да погледна французойката. А тя позатрупана със сняг, взех метлата, съборих снега от прозорците, част от покрива, вратите и двигателя. После с лопатата изринах пред нея. И поглеждам към шофьорската врата, а тя от северната страна. Просто я нямаше. Вратата де. Е, с лопатата - пата-кюта, изчистих снега, че да не си намокря ботушите, като сложа парадните дрехи и тръгна на работа. Улицата - покрита с около 20 см сняг - не ме изплаши. Прибрах се, сложих чайника на газовия котлон, че прозорците на французойката бяха замръзнали и така си излизам от къщи - с туба топла вода за първа топла баня, първа, защото понякога се налага да спирам и пак да се къпем. Дойде време да тръгна. Качвам се в колата, не е на скорост, съединител, ключ... прррр, пррр - не ще. Прекъсвам опита, оставям я да почине минута-две и пак ... бхххх, бхххх и пак не ще. Давам й по-голяма почивка, запалвам цигара, прозорецът се запотява. Позабърсах ги и пак ключа. И пак бър, бър, бърррррр, малко газ, че да не я задавя и хайдеееее. Потеглям бавно и на десет метра от къщи минал снегорин. Викам си, е значи страшно няма. И не ме беше страх, нищо от танците по пътя. 

Както стигнах до работа, така и се прибрах. Таман си бях сложила домашните дрехи и гледам някой минава пред прозореца. Пак гледам. Пепа. Забила нос в снега, сумти и се разхожда. "Петьо, бързо, Пепа те търси!". Да, ама в първия момент Петър не схваща. Че като схвана, че като рипна, от някъде хвана един кол и към Пепа. Тя само се върти и хич не й се слуша сопата. Скочих в едни ботуши аз, отидох при нея и взех да й говоря ласково и мило, даже я почесах по гръбнака: "Айде, мойто момиче, да се прибираме, нали се поразходи, хайде да си ходим вече. Ето ела с мен, ето тука..." Ама Пепа подмина отворената врата на кочината и продължи нататък. Разходихме из оборите, видяхме къде какво има. И аз пак: "Хайде, миличка, че ми е студено. Сигурно си гладна, сега ще те нахраня, само се прибери". То хубаво, ама насреща ни Петър с кола. Е, и свиня да си, знаеш, че към човек с кол не се ходи. Хвърли кола Петър, Пепа се прибра, аз я нахраних, Петър свали акумулатора да не студува нощес в колата и се прибрахме. Ходя напред-назад из къщи и гледам някой ме гледа през прозореца. Наша Пепа доказва на практика, че хич не са тъпи свинете и вече знае как да си дръпне резето и да си отвори вратата. Сигурно мисли, че една разходка след вечеря се отразява добре на храносмилането. Пък знам ли какво пише в свинския фейсбук. Айде пак ботушите, Петър, ама този път и той ласкав и мил. Тайно беше взел една тел, за да направи нещо като секретно резе. И пак уговорки, молби. Ама взех и едно канче царевица - това имах под ръка. И тук пак да кажа, че прасето е по-умно и от някои хора - видя от къде вземам онова вкусно миришещо, прецени веднага количеството в канчето и остатъка в чувала и хич и не иска да се премести от мястото си до чувала. В един момент реши, че достатъчно сме я молили и се прибра. Е, почерпих я. То направо втора вечеря й сервирах.
Сега пиша тук и докато беше по-светло навън, все към прозореца ми погледът. Даже по едно време отидох да проверя дали не е станало време за трета разходка на Пепа, въпреки секретното връзване. Вече е тъмно и се надявам, че сутринта Пепа ще ми каже Грухогрутро, както обикновено от кочината си.

LXXIV част

Тези дни чувам разни мнения, че на времето нищо му няма, просто си е нормална зима. Да, ама не. Не и за мен - дали, защото съм свикнала на градски живот, при това във Варна, толкова сняг не бях и сънувала през живота си. Вярно е, че и във Варна веднъж ми се случи да газя сняг буквално до чатала ми, но то беше само веднъж. 

Може разни хора да казват, че едно време имало едни зими ехеееее, но на мен и тази ми идва в повече. Няма как да е другояче.

От ниските температури ни се пукна бойлера. Това добре, още на следващия ден Петър го закара на Христо - пАрата в Медовина и човекът го закърпи. Това понеже не стига, замръзна ни мръсния канал от кухнята и банята, който се изтичаше на едно място в двора и си беше чиста проба поливна система. Сега, когато изтече на някъде, то е в края на антрето, или както тук го наричаме - остъклението. Наливах му врели води, разтопявах донякъде, ама нали водата си намери друг път - няма спасение, докато не разкопаем. Немислима работа под 50-60 см сняг.

И това ще го преживеем, но като капак хладилникът реши, че му е студено в мазата и не иска да работи. Чувам, че трябвало да се стопли, пък той можел тогава да заработи. Ще видим, добре че в момента не ни е нужен много-много.
Всичко щеше да е прекрасно, ако не трябваше да ходя на работа. Денят започва твърде рано, за да може към 6 ч. да се на пътя и да изриваме колата. Вчера три пъти повторихме упражнението. Таман я изкопахме, мина снегорин (да е жив и здрав!) и ни закопа пак. Изринахме си чинно, за да излезем на пътя. Влязохме вкъщи да се постоплим и преоблека и докато тръгнем (30 минути), снегът пак я беше навалял. А ние подготвени с шишета топла вода, изчистваме прозорци, мятаме в нея и тръгваме. Лесно се пътуваше, снегоринът беше проправил пътя. В центъра на Медовина спряхме, защото колата губи течност, та й наливахме. А после като тръгнахме, започна едно замръзване на прозорците отвътре, че едва се виждаше пътя, въпреки всичките ми старания. Стигнахме, свърших си работата и по някое време следобяд тръгнахме обратно. Даже и стопаджия взехме. Бавно и славно стигнахме до къщи, но колата никак не искаше да си влезе на нейното място. Айде лопата, не помогна. Изкарах едни стари черги, застелих ги под гумите й и въпросът беше решен.
За беля снощи минал снегорин по една от преките. Завил, обаче към Попово и затрупал нашата улица. Снощи една съседка, затъна там, тази сутрин ние. Лопатата беше в колата, ринахме, бутахме, не ставаше. Трябваше да дойде Тихомир да ни изтегли. Стигнах до училище. Изработих си работата и си тръгнахме. На нашата улица от известно време има авария и тече една вода. А тя така е разринала снега, че се е получил пролом. Петър бавно караше, но паднахме в дупката. И пак бутане, блъскане. Добре, че от съседна къща излязоха хора и ни помогнаха...
А пътят към селото беше разчистен днес. Дори на места се виждаха следи от пясък.

LXXIII част

 Понякога човек се налага да прави избори в живота си, които коренно го променят. Рискът, колкото и да го пресмяташ, колкото пъти да премяташ "плюсове" и "минуси", няма как да разбереш дали следващата крачка е вярна или погрешна, преди да я направиш. Така беше и с мен преди малко по-малко от две години. Горе-долу по това време видях в интернет нашата къща и я поисках. Имаше озадачени погледи на близки и приятели, имаше предупреждения, имаше въпроси. Те не ни отказаха, а и ние самите имахме въпроси, които си задавахме. Идея нямахме какво ни чака, но това важи за всяка ситуация, независимо дали предприемаш скок в живота си. Просто решаваш и скачаш или си оставяш на мястото и ти остава едно стягащо дъха усещане от засилването. 

Няма да престана да се хваля с нашето решение. То ми донесе това, което ми липсваше. Даде ми чувството, че живея като на игра. Игра, в която се учим да бъдем селяни. Спомням си емоциите от времето, когато бях ученичка. Винаги ми е било интересно да науча нещо ново, предизвикателството от поредната задача в сборника. Така е и със селския ми живот. Някои неща попиваме от комшии и познати, с други се блъскаме сами и се учим от грешките си. Всеки ден е един урок за нас. В тези зимни дни си правим равносметки колко неща сме подценили, а е трябвало да ги направим, планираме пролетта, лятото, есента. Подреждаме си идните дни, седмици и месеци. Нещо, което градският живот го подрежда сам. Играем си на селяни и тази игра ни харесва. Снежните преспи ме накараха да меся, за да осигуря хляба на масата. А ароматът на току-що опеченият хляб, изпотената коричка, вечно бълбукащата с нещо тенджера на печката са подправки, които те карат да искаш. Да искаш да живееш, да искаш можеш, да искаш да знаеш. Дават ти свободата да го постигнеш. Дават ти вярата в собствените сили. Дават ти радостта от това да даваш.

LXXI част

Така сме на село. Печката бумти, на нея се препичат филийки хляб, малко преди това се е сварил боба. Оцетът ни е в някакво случайно попаднало шише, но е истински винен. Има надпис, за да не го бъркаме с другия - ябълковия. Да, напук на всякакви диети и рецепти за здравословно хранене, замезваме с тънко нарязана сланина. Не пропускаме и лютите чушлета, приготвени през есента по различни начини - да има за всеки вкус. Неделният сладкиш изстива. Чайникът къкри на печката с билков чай, а през прозореца слънцето е напекло и осветява побелялата земя. Някъде далеко пуши комин - колкото да сме спокойни, че съседите са в къщи. Къщата е украсена, очаквайки наближаващите се празници. Тъжни ще са тези празници, защото къщата ни няма да се напълни с хора като миналата година, но пък от нас зависи какво ще ни бъде настроението. Зелето е готово, та ще има от прочутите петрови сармички, ще има разни нещица, само да сме живи и здрави.

До тогава има още една работна седмица. До преди малко си подготвях нещата за нея, след малко ще продължа. После ще нахраня животните, Петър ще донесе дърва, ще запали бойлера. А навън бавно ще мръква. Ще засияят сякаш изсипаните от кош звезди. Луната намалява, така както намаляват и дните от тази година. Хубава година беше. С много добри хора се запознах, много човещина срещах през нея. Опитвах се и аз да бъда добра и отзивчива. И сега ми е топло на душата.

LXX част

Нереален пейзаж. Колкото и да избягвам да снимам залези, този нямаше как да го пропусна. Свърши работната седмица. Е, работата не е, но друго е като няма да мисля как ще стигна до работа, колко хора ще ангажирам, за да стигна. Не знам, но дали размерите на големия град или заради нещо друго, но тук много повече усещам, че до мен има човеци. Не хора, а човеци. Не някаква тълпа, която минава покрай мен, без дори да забележа очите на отделните тела. Тук е друго. Тук, дори непознати хора ме поздравяват. Не само поздрав, а и обръщение - кой с "Раде", кой с "госпожо Касърова". Идея нямам как, кога и по какъв начин са ми научили името. 

Да оставим това.

Още миналата година, докато се принасяхме, забелязах и написах за начина, по който ни изпратиха съседите и този, който ни посрещнаха тук. Тази голяма разлика в отношението продължава да е част от ежедневието ми. Тези дни, нали Петър е в болница, бях сама. Вече не веднъж разказвах, че имаме проблеми с колата. Единият ден съседът Исмет ми свали акумулатора, принесе го в къщи да се зарежда, не намерихме зарядното, донесе неговото, сутринта стана и запали колата, защото тя пак се инатеше. На другия ден, вече сигурна в акумулатора си, реших, че ще се справя сама. За неопитен шофьор като мен, да вмъкна леко, че съм и жена, беше амбициозно решение. Не беше лесно - тя пак не запали. Бутах я през шофьорската врата, като отлепи, сядах зад волан. Не стана първия път, пак трябваше да изляза и да я бутна, и така три пъти. В крайна сметка запали и толкова хубаво вървеше, че й се радвах. Малко преди да стигна Светлен, селото, в което работя, колата взе да губи скорост, докато съвсем спря. Дето се казва, още не се бях обадила на шефката и тя дойде на помощ. Зарязахме колата, по-късно мъжете в училище я докараха пред него, въртяха се около нея, ходиха за бензин, за антифриз... днес продължи суетнята около колата на цялото училище. Шефката така трепери над мен, че нямам идея как мога да й се отблагодаря за човешкото отношение. Какво ми остава, освен да работя като за световно?
Мръкна вече навън, комшийката Дора мина да ме види, да си разкажем това-онова.  На тръгване, видяхме, че небето над планината е червено - значи сняг да чакаме, каза Дора. Печката бумти, изключих фурната, където бях метнала едно пиле, за да оправи въздуха и да замирише на дом. Сега ще стана да панирам едни печени пиперки, да подредя масата. След 10 минути ще пристигне влака, с който Петър си идва от София. Оня същият влак, който миналата година гонех и мразех, защото ме откарваше далеч от дома.

LXIX част

Дълго се чудих тази вечер къде да напиша това, което искам да разкажа. Вероятно тук му е мястото, защото все пак това е блог за селския живот на едни родени-граждани. Смея се на определението. Но все пак си бях гражданка 46+ години на фона на общото 48+. А за Петър пропорцията е още по-внушителна. 

Та заваля първият сняг и ние закъсахме с колата. Тя, нашата французойка, си е капризна. Винаги е правила проблем, когато й е студено. В случая, обаче, скъсахме ремък, до като я насилвахме все пак да запали. С много нерви, малко пари и точни приятели нещата се оправиха. Като черешка на торта се появи и алтернативен транспорт за работа. Все пак предпочитам да си ходя с колата на работа. Колкото и да не ми се вярваше - прав се оказа Петър - лесно се свиква на хубавото и личната кола наистина е блаженство.
Като казах Петър, бързам да си кажа, че той този месец на два пъти сериозно ме притесни. Без повод вдигна кръвно над 200 на еди колко си, при това два пъти. Като резултат от това утре ще влезе в болница в София. Днес го изпратих на гарата в Попово, прибрах се сама и тези дни ще си кукувам тук. Притеснено ми е за него. Съветвах се и със сестра ми - тя нали е кардиолог, макар и в Германия. Не искам да му правят коронарография, не се и налага, защото той няма симптоми, които да я налагат. Дано само той не стане част от онези пациенти, които са благодатна почва да се източва здравната каса. Каквото и да стане, нека да е най-доброто за него!

Прибрах се в къщи, имах за простиране, пуснах следваща пералня, храних животните, разтребвах тук-там и седнах да инсталирам новия училищен лаптоп. Не мина без проблеми, но даже нямам сили да ги описвам.

Важно е утре да нямам проблеми с колата. Даже смятам да й пусна една духалка към 5:30 ч., за да я стопля, докато стане време да я паля.
След тревогите по Радо през уикенда, днес той е неотлъчно до мен. Сега се е прострял и спи - видимо доволен, че сме в къщи, че печката приятно е стоплила и не само телата ни, но и душите ни са се размекнали. Въпреки притесненията.

XLVIII част

Мъглата така се разля, че вече втори ден не виждам края на двора. Не мога да кажа, че ме е затиснала, по-скоро ми харесва да поглеждам през запотения прозорец и да си представям едва видимите силуети на дърветата. Дали заради нея или удоволствието от изпълнение на внезапно породилото се в мен желание, не излязох на двора. Знам, че имам работа там, но някак времето навън предполагаше да се задействам и да замирише в къщи на печени сладки с ябълки и канела, на карамелизирана захар и топъл хляб. Като се добави към тях пилешката супа с няколко люти чушлета от бидона, идилията сякаш изпълва не само духовните усещания, но и чисто физическите.
След кратка следобедна почивка, почукването на кълвача по стъблото на ябълката ме накара да си сложа якето и да изляза на двора. Събрах последните окапали ябълки за прасетата, изрязах три туби, за да покрия розите - идват студени дни, а аз не искам да ги погубя. Заслах на кокошките много нова слама, за да им е мекичко и топло, а те пощуряха да я ровят. Говореха си нещо на техния кокоши език и видимо бяха доволни. Пренесох изсушена коприва и трева на зайката - тя най-добре знае кое за какво да използва. През цялото време котката Джиджа ме гледаше от една греда от сайванта и ме дебнеше да остана неподвижна, за да се метне на гърба ми. Създадох ѝ достатъчните условия и тя не изпусна момента. Така се гушна в мен и замърка, че въпреки мократа от мъглата козина, я приютих под якето. Ходихме си така известно време, а след това й омръзна и хукна да дебне да хване я някое мишле, я някое врабче. Често влиза при кокошките, защото там идват врабчета. Идея нямам как котешкия й акъл прави разлика между малките пиленца и врабчетата. 

Утре ще набера малко димитровчета, за да им се радвам в стаята. Една от най-тъжните за мен гледки е тази на измръзналите цъфнали цветя. Посях много пролетни цветя и вече се надявам на богата пролетна градина. Докато се щурах по двора с мотиката и един търмък си мислех, как животът ми се сведе до това да посявам семенца, да се грижа за крехките растения, които поникват, дори и в главичките на учениците ми и да се надявам, че един ден те ще разцъфтят. Няма как да не съм благодарна на живота си.

LXVII част

И така... Дните минават със своето темпо, а аз увлечена от любимата си работа, сякаш не намирам време да пиша в блога. Не съм престанала да се уча на селския живот - не е тайна, че в селската къща и двор работата никога не свършва, но вече значително намаля. Всъщност не ми вярвайте. Днес изкарах почти цялата светла част на денонощието навън, при това по къс ръкав. Засадих ягодите, които Дора ми даде, събрах разните колове и други зарязани по двора неща, които и догодина ще ни трябват. Категорично закрих за годината летния ни хол, преместих мястото на един храст, който лятно време криеше гледката, а есента, когато цъфти не се вижда от къщата, откъдето е нормално да му се радваме, когато температурите станат такива, че повече прекарваме вътре, отколкото навън. 

Иначе тук вече втора вечер си правим женски партита. Петър замина за София и ние с Дора, а снощи и с майка ми, намираме начин да си прекараме хубаво времето. Нали се сещате - ей така задушевно, както жени на всяка възраст могат да си прекарат времето, когато са далече от мъжки очи и уши. Преди малко Дора си замина, аз поработих по сайта на училището и реших, че ми стига за днес - все пак е почивен ден. 

Сега съм се размекнала пред двата монитора - този на компютъра и другия - на телевизора, попийвам на малки глътки бира, боцвам си сирене и кашкавал, пиша си тук и хвърлям по половин ухо и око на Сексът и градът. 

Иначе вече и дворът е изоран, работата навън се свежда до правене на разни подобрения, при това те не са задължителни така, както обирането и прибирането на зеленчуците и плодовете.
Вчера, като се прибрахме с майка, Исмет беше оставил в къщи една козя кожа, та днес трябваше да се занимая и с нея, предвкусвайки удоволствието сутрин, когато с боси крака стъпя върху нея. Но има време до тогава.
Сега, сега... ами хубава вечер от мен!

LXV част

Нямам много време за селска работа, нали станах и селска даскалица, някак се разми едното с другото. Начало на учебна година, работа по проекти, нова среда - някак остана на заден план това да съм си просто селянка. Защото няма как да съм проста селянка.

Днес направих една лудория. Изкарах си часовете, убедих се, че нищо не е на пожар в училище и си тръгнах. Ама не обичайното - да се обадя на Петър, той да докара колата, а аз да прибера всички ни. Посъветвах се с телефона, т.е. с джипиеса във вид на Гугъл карти и си плюх на петите. Съветът ми беше нужен, за да съм сигурна, че няма да изтървем влака, с който се очакваше да пристигне майка ми.

Вървях пеш по някакви селски пътища, влизах в едни ниви, за да събирам ябълки, уж по-чисти, но от дървета покрай пътя. Гледах нивите, хълмовете, горичките, полските пътища и пътеки. Наслаждавах се на околността, на далечината, на спокойствието, на удоволствието от изминалата работна седмица, поемах миризмата на презрял бъз и коприва, покрай които минавах. Даже не забелязвах преминаващите покрай мен коли и камиони, но забелязах белите гъби в дъбовата горичка и закъснелите есенни пеперуди. Не знаех, че мога да ги видя още.

Стигнах до язовира, поседях покрай въдиците, гледайки потрепванията на водната повърхност, проследих падането на няколко есенни листа във водите, попивах светлината на сребристите риби, които бяха достатъчно наивни, за да се уловят на въдицата. После посрещнахме майка, обядвахме, пихме кафе и двете тръгнахме на разходка. Радо бягаше покрай нас щастлив, гонеше си неговите неща, пиеше вода от локвите, даже се изкъпа в една по-дълбока, а аз... сякаш изкъпах себе си. Дори и не посмях да си дам сметка, че точно това исках през последните години. Някъде дълбоко в мен се появи страхът: "А сега накъде?". 

После се прибрахме, запалих печката, нахраних животните, сипах им чиста водица, вечеряхме. Говорихме със сина в Англия, със сестра ми в Германия, и на село имаме техники, за намаляване на разстоянията. 

Изпратих майка ми да си ляга. И някак съвсем неочаквано, но в същото време в реда на нещата, тя видя запалената печка в стаята си и съвсем по детски наивно попита: "А ще виждам ли по тавана...?" Обещах й ги, защото знаех, че ще ги има онези зайчета, които топлят дори само с присъствието си.

LXII част

Е, сериозно поразредих писането. Не, че няма какво да кажа. Просто се страхувам, че започвам да се повтарям. Започнах да си драскам тази история, за да можем ние двамата да си я припомняме, като започнем да я забравяме. То и тази година на няколко пъти прочитам миналогодишните драсканици, за да си припомня едно или друго събитие. А какво ще стане, когато годините не са една, а станат 10, например? А защо не и повече.

От друга страна пиша тези неща, за да остане някакъв спомен за нас. Знам ли, може пък някой мой внук или внук на Петър да се заинтересуват от нашия живот. Тогава вместо устни предания, ще може да седне и да прочете в нета. Може в онзи бъдещ свят даже да не се налага да чете, знам ли.

Мисля си тези дни какви щастливи егоисти сме с Петър. Зарязахме големия град и се заселихме в най-обикновено селско село. Защото искаме такъв живот. Все още сме сравнително млади, в смисъл, че добре се грижим за самите себе си, но неизбежно ще дойде момент, в който нещата ще се променят. Докато и двамата сме живи, все ще се подкрепяме, но все единият ще изпревари, а другият ще продължава да остарява сам. И двете ни деца са такива, че няма да ни оставят, но тогава ще им тежим и вероятно ще трябва останалият жив от нас да напусне Посабина. Изградихме тук дом. Но този дом едва ли ще остане такъв за идните ни поколения. Просто чисто егоистично си направихме дом за нашите души, както се казваше един стар български филм.

Доставя ни голямо удоволствие и изграждането на нашето малко стопанство. Душите ни ликуват, когато напълним торбичка на гостенина, който ни е посетил - така де - от село не се тръгва с празни ръце. За съжаление и синът ми, и дъщерята на Петър са достатъчно далеко, за да не могат да се ползват от продукцията ни. Но пък идват приятели, близки и далечни роднини и се радваме, че имаме какво да им дадем. 

Идва есента и отпуската ми свърши. Замина си още едно лято, изпълнено със слънце и труд, с вечери под шатрата... снощи например. Имахме гости. Направихме салата, наредихме масата, въпреки сгъстяващите се облаци над нас. Наляхме ракията и се започна. Град като грах. Силен вятър. Дъжд. При всеки порив на вятъра и аха - шатрата ще литне. И в един момент тя тръгна. Скочихме четиримата, всеки в единия й ъгъл, държим колчетата, вятърът духа, дъждът вали. Не масата, ние станахме мокри до кости. Изчакахме да поспре и се пренесохме вътре. Не ми разрешиха да сменям ракии и салати, нищо че ракията беше разредена, а салата с много сос.

Е, как да не го опиша, нали трябва да се помни!?!

LXI част

Едри капки зачукаха по листата на ябълката и асмата. Дъжд. Чакан дъжд, както се пееше в една песен от близкото (за мен) минало. Небето едва-едва просветлява, петлетата в цялото село се поздравяват с настъпващия ден. Козите на Исмет го привикват, хлопките на кравите на Дора подрънкват. От някъде се обажда куче. Хорът на дневните птички се смесва със звука на дъждовните капки - сигурен знак, че земята отново ще остане суха. Все по-ясно изплуват от тъмното нивите и баирите отсреща. И настава утро.

Станах и включих кафеварката. Докато си направя сутрешния тоалет, изпия хапчетата, сложа задължителния крем на лицето, тъмната течност ще е готова да я налея в чашата и да седна под шатрата. Нека само още малко дъждовните капки да част от звуковия фон около мен. 

Колата на Тихомир дойде и ей сега ще пуснат агрегатите, за да издоят кравите. Ето идва и камионът за млякото. Два къси клаксона и веселото подсвиркване на шофьора. Кучетата на Дора залайват приятелски и Радо отива да провери дали всичко е наред. Пепа погрухва радостно, че започва още един ден. Зайката Бори подскача в клетката си, за да извести на всички присъствието си. 

Някъде далеко блеят овце. Кокошките започнаха да се обждат и те, а гъсокът Доналд проплясква с криле. Ясно се виждат вече тичинките на космосите и ароматът на цъфналата хоста се разнася, провокиран от лекия дъждец. Към аромата се прибавя и уханието на мокрия здравец и джоджен.

Погледът ми се спира върху натежалите от плод домати. Знам, че някъде зад тях са пипера и патладжана. Краставиците отново молят за вода, а картофите и лука са вече прибрани. Лекият ветрец, който излезе ще разгони облаците и ще мога да се хвана за мотиката за сутрешното си раздвижване. 

Денят започна, кафето е почти изпито. Време е за работа. Още повече, че чакам гости - любими гости!

LIX част

И тези дни в къщи основната тема беше гости. Този път дойдоха странни за селяндурския манталитет, но скъпи за сърцето ми хора - майката на бившия ми съпруг, едната му племенничка с нейното семейство - съпруг и две деца. И не, не пътуваха за някъде и не минаваха пътьом. Дойдоха от Хасково чак тук - в Посабина, за да прекараме заедно събота и неделя. Много съм щастлива от нашите отношения - въпреки случките, веднъж животът ни събрал, не можа да ни раздели. Хората имат свекърви, а аз преди 28 години си намерих втора майка. Така я наричам и до днес. А тя, милата, цял живот се раздава на другите, че й се чудя на силите, на уменията, на чувствата, с които обгръща всеки от нас.

В лош момент съм я хванала - затворила си е неволно очите, а аз не повторих кадъра, защото мигът беше съвсем естествен. Не ми достигат думите, за да опиша колко ми е мила тази жена. А нещата, които съм научила от нея, хем не се забравят лесно, хем са придобити по толкова деликатен начин, че и най-добрият методик би й завидял. Тя ми е учител и в живота, и в професията - известно време дори работихме в едно училище. От първия момент, в който влязох в семейството й я наблюдавах. И попивах. Сега за всички изглежда, че си го нося в себе си. Покрай нея се научих да бъда учител, дори и в игрите с децата. В суматохите тези дни, още веднъж си дадох сметка колко обичам да си играя с децата, а в същото време и ги уча.

И си личи, че на тях им е забавно.