LXXXI част

Днес са последен път бях тук:

Това е родната ми къща. Намира се във Велико Търново. Къщата на баба и дядо. В началото на социализма - някъде 47-48-ма година, дядо и баба дошли в Търново от неговото родно село Славяново, Поповска околия, защото дядо станал обущар, вече имало в селото друг и за да не си крадат клиентите, дядо ми, като по-млад, трябвало да търси препитание другаде. Така се преместили в старата столица. Дядо, заедно с още няколко негови колеги създават кооперация Трапезица. Купува първия етаж на тази къща. Тук баба и дядо отгледаха децата си, внуците си, даже аз моят син растна тук известно време...

Отдавна бяхме взели решение да я продаваме. Имах достатъчно време да приема факта, чисто емоционално.  Времето не помага в такъв случай. Ужасна е заключената порта към обраслия двор.

Поседях на прага, където с прабаба ми чакахме дядо да си дойде от работа.

После... После махнах с ръка, защото видях паветата на улицата, чиято топлина помнят босите ми крака - колко летни вечери съм бягала по нея боса, колко зими улицата се е превръщала в пързалка. Погледнах паветата.

Мдаа, животът продължава напред.
Объркана съм между тъгата и удовлетворението. Странно усещане. От една страна продаваме това, което баба и дядо са градили за нас, а от друга животът ми така продължава, че аз се върнах в техния роден край. И направих дом от една къща. В който със сигурност моите внуци няма да живеят...

А иначе за мен ще остане тази улица мястото, където детският смях звъни, където е моето място на игри и където с разбити колене, яхнали звездите,  гонехме звездите... Там: