XLVII част

Тези дни... шеметни. И тъжни. Вчера татко щеше да навърши 70 години. Канеше се да направи голям празник. Не можа. 

Колкото и да ми е тъжно, трябваше да се заема с уреждането на нещата, които остави след себе си. В четвъртък ходихме с жена му в банката. Приключихме там, но все още се чудя дали да не се жалвам от обслужването. 

Реших, че паричките трябва да ги вложа в неща, за които да знам, че са от татко и още във влака си поръчах принтер. Вечерта, вече в Посабина, купих и фризер. А днес поръчах мечтаното от години лимоново дръвче, заедно с една магнолия. Така татко ще пусне корени и тук. Избрахме и мястото, където ще я засеем. А неговата родна Горица е отсреща. 

Вчера, на рождения му ден, ходих в Поземлената комисия в Попово. Задвижих и там нещата.

Нали пренесох пръст от неговия гроб в гроба на родителите му, ходихме и в Горица. А там ни посрещна:

Не познавам традициите и обичаите, правя нещата по интуиция и такъв малък факт като неочакваната среща с щъркела, сякаш ми казват, че съм на прав път.

Днес също не е случаен ден. Преди година за първи път спахме тук. Преди година Краси за първи път ни запали печката. За да ни е топло години наред. А днес се навършват 9 месеца от неговата смърт. По поръчка на Дора му направих некролог и го разпечатах на принтера, купен с парите на татко.

Как се става селянин? - XLIII част

Едно от нещата, за които тайно се надявах, че ще се случат, като направих този блог, беше, че ще намеря някои далечни роднини, за които не знам, че съществуват. Явно с годините се засилва необходимостта ми от възвръщане на родовата памет. 

Днес цял ден бяхме на двора - макар, че има сняг, хубавото време предполагаше да излезем навън - така и така има много работа по селскостопанските постройки - кът от имота, за който никога не остава време.

Когато влязох вътре, видях, че имам съобщение - този път дори телефонът си бях зарязала в къщи, а никът ми висеше забравен във фейсбук. Канеха ни на разходка до Горица, като погледнах часовника явно бяхме закъсняли и драснах едно извинение. За моя най-голяма радост, след кратка уговорка, д-р Лидия Керезова и съпругът й Георги, бяха в къщи, за да направим първата си разходка. Току-що се бяхме запознали, а се надпреварвахме да говорим - сякаш цял живот сме се познавали. Неусетно стигнахме до Горица. Ех, тази Горица... Още с влизане в селото, забравих, че съм с почти непознати хора и детските ми спомени нахлуха. Запознахме се с вуйчото на Лидия, а той се оказа втори братовчед на майка ми. Кръгът се затвори. Хубаво ми е.

Намерихме нови приятели. Не, те ни намериха. В разговорите ни с Лидия се връщат далечни спомени, сякаш съм в някакво археологическо проучване, но вместо артефакти за миналото на дадено селище, измъквам факти от миналото на рода ми - факти, за които някога съм чувала, но разчитайки, че ще има кой да ми ги преразкаже, съм ги забравяла на секундата. Сега, когато само майка ми остана, разбирам колко неща съм пропуснала да науча, да запомня, да знам. Но ето, че животът ми подава втора възможност, която съм сигурна, че няма да изпусна. Още повече, като имам за гид толкова мили хора. 

Като се прибрахме Пепа ни посрещна с радостно грухтене, получи си вечерята, а след малко ще дойде и наш ред. Печката бумти, чайникът къкри на нея, а на мен ми е топло и на душата.

Плах опит за снимка на залеза над Горица:

Как се става селянин? - XLII част

Е, дойде време и днес изпратихме сина. Проследих в интернет излитащите самолети от Варна, тези, които кацнаха на Лутън, Лондон... Традиция ми е, когато близък пътува, да проследявам полетите. Например, при късмет, виждам как майка ми слиза от самолета в Дортмунд и влиза в сградата на летището... Синът ми... Не знам кога ще го видя отново. Нека да е добре!

Тези дни правих много сладки. Татко обичаше много сладко. 

Остават ми 4 почивни дни. Ще трябва да изчистим кочината на Пепа, да почистя и при птиците, да им насипем суха слама. Дали топлото време ме подлъга, но ми се ще и градинката с цветята да видя. Петър все повече мисли за неговия парник. Не само мисли, ами и уговори конска тор, смляха му разни  сена, днес и семена купихме. Като казах семена, тези дни чакам да дойдат едни, които поръчах от Естония. Удобно нещо е интернетът. Стоя си в къщи, гледам полети, пазарувам семена...

Седим си на масата сега. Реджеб дойде - споделяме това-онова. Спокойно е. Чудя се дали тези дни да отида да набера малко шипки, не ми трябва, ама пък що да не направя шипков мармалад. 

Трябва да отида в Горица и да потърся в кметството информация за рода на баща ми. Надявам се да събера факти, които така и не намерих време някой да ми разкаже. Дължа го на татко, на баба, на дядо.

Уф, тъжна съм. Погребах татко. Синът ми замина... Не правя сравнение. Ама просто ми е пусто. Всъщност това е нормалния ход на нещата.

Как се става селянин? – ХХVI част

Ходихме в Горица. Почистихме гроба, направихме планове какво да носим следващия път, за да изправим паметника, запалих свещичка, даже и импровизирах, за да не я загаси вятъра, цветя натопих... И ми беше болно. Болеше ме, че така и нямах време да се запозная с баба и дядо – дядо почина, като бях на три, а баба след две години. Имам, разбира се, някакви съвсем избледнели детски спомени. И толкова. Помня прекрасно къщата им – татко я продаде след земетресението в Стражица, когато я обявиха за опасна. Има я още. Не само в спомените ми. Но селото, изглежда го има само в спомените ми. Боли ме, защото все не намирахме начин да отидем до гроба на баба и дядо. Все едно, че сме ги забравили. А не е така. Съжалявам, че нямах време да ги опозная, че те нямаха време да ме познават, но се успокоявам, че не биха се срамували от мен. Даже нескромно си мисля, че биха се гордяли с мен. Може би, ако бяхме купили къща в Горица... не се оправдавам, но разумът, мисля, надделя. За сега спокойствието ми ще продължава, докато виждам светините на Горица на отсрещния баир. До кога ли?

Боли ме за умиращите ни села. Синът ми смята, че това е в реда на нещата. А аз си мисля, че съм объркала времето, в което съм се родила. Прекалено много „замиране“ има в моя живот. Видях толкова много смърти. Не на хора. Смърт на живот. Пиша абсурдизми. Но повсеместната разруха ме убива. Аааа, да, нашето поколение би трябвало да е мост, по който да минат бъдещите поколения. Дано само основите да не са ни гнили.

7 ноември 2015

Как се става селянин? – ХІІ част

Известно време нямах време за драсканици. Нещата се понатрупаха и не знам дали ще мога да ги предам така, както бих го направила, завладяна от конкретната емоция.

Та... Петър каза „Искам пуйки“. Понеже на пазара в Попово нямаше или не ни харесваха, започна едно лудо издирване от къде да намерим. Разбира се, започна се от наше село. Дорито не заведе при една жена, за която знаеше, че гледа такива птици. Интелигентна жена, на видима възраст около 55-60 годишна. Оказа се, че знае 5 езика, била е преводач във Варна. Грижите по болните родители я върнали на село. Животът тук й харесал и останала и след смъртта на родителите си. От какво живее не зная, но сделка не стана. Не искаше да продава. 

Разбрахме, че през едно село, в Славяново, има жена, която гледа пуйки. Запалихме колата и с питане намерихме Анифе. Но и там не стана. Бяхме на 6 км от родното село на баща ми – Горица. Там над 35 години няма какво да ни върне, освен спомените. Още повече, че Горица се насели с цигани. Не знаехме дали някой гледа пуйки, как ще разберем кой е, въобще тръгнахме повече заради детските ми спомени. Пък и много бях разказвала на Петър за Горица, виждаме светлините й вечер, като седнем под ябълката, трябваше да отидем. А сега имахме и причина, освен носталгична емоция. 

Още пред първите къщи на Горица спряхме до две жени да си зададем въпроса за пуйките. Те се почудиха, а после се сетиха, че Виолета Попова има пуйки, но живеела на другия край на селото. Питах ги дали към гробищата, но се оказа, че не е натам. Започнаха да обясняват, питах ги дали можем да минем през центъра, покрай бившата фурна и те разбраха, че познавам Горица. Казах коя съм. Те веднага се сетиха за баща ми, разказаха, че дядо е бил голям артист (играл е в Народния театър, но баба Радка му пишела писма с химически молив, който се размазвал от сълзите й и дядо не издържал и се върнал в Горица). Стана ми мило, стана ми родно...

Намерихме Виолета. Пасеше няколко кози и си носеше пластмасов стол, на който да посяда. Първо се изплаши от непознатата кола. Като разбра, чия дъщеря и внучка съм, седна на стола, държеше се за сърцето и повтаряше „Радалия, Радалия“. Помнеше ми името, а аз и днес не си спомням да съм я познавала. Дадохме и вода, поуспокои се, разговорихме се... Но пак си тръгнахме без пуйки.

Е, вчера качих снимки на нашите пуйчета. Купихме от люпилня в с. Тополи. И петел взехме. Вече нямаме нужда от будилник.

14 август 2015