LXXIV част

Тези дни чувам разни мнения, че на времето нищо му няма, просто си е нормална зима. Да, ама не. Не и за мен - дали, защото съм свикнала на градски живот, при това във Варна, толкова сняг не бях и сънувала през живота си. Вярно е, че и във Варна веднъж ми се случи да газя сняг буквално до чатала ми, но то беше само веднъж. 

Може разни хора да казват, че едно време имало едни зими ехеееее, но на мен и тази ми идва в повече. Няма как да е другояче.

От ниските температури ни се пукна бойлера. Това добре, още на следващия ден Петър го закара на Христо - пАрата в Медовина и човекът го закърпи. Това понеже не стига, замръзна ни мръсния канал от кухнята и банята, който се изтичаше на едно място в двора и си беше чиста проба поливна система. Сега, когато изтече на някъде, то е в края на антрето, или както тук го наричаме - остъклението. Наливах му врели води, разтопявах донякъде, ама нали водата си намери друг път - няма спасение, докато не разкопаем. Немислима работа под 50-60 см сняг.

И това ще го преживеем, но като капак хладилникът реши, че му е студено в мазата и не иска да работи. Чувам, че трябвало да се стопли, пък той можел тогава да заработи. Ще видим, добре че в момента не ни е нужен много-много.
Всичко щеше да е прекрасно, ако не трябваше да ходя на работа. Денят започва твърде рано, за да може към 6 ч. да се на пътя и да изриваме колата. Вчера три пъти повторихме упражнението. Таман я изкопахме, мина снегорин (да е жив и здрав!) и ни закопа пак. Изринахме си чинно, за да излезем на пътя. Влязохме вкъщи да се постоплим и преоблека и докато тръгнем (30 минути), снегът пак я беше навалял. А ние подготвени с шишета топла вода, изчистваме прозорци, мятаме в нея и тръгваме. Лесно се пътуваше, снегоринът беше проправил пътя. В центъра на Медовина спряхме, защото колата губи течност, та й наливахме. А после като тръгнахме, започна едно замръзване на прозорците отвътре, че едва се виждаше пътя, въпреки всичките ми старания. Стигнахме, свърших си работата и по някое време следобяд тръгнахме обратно. Даже и стопаджия взехме. Бавно и славно стигнахме до къщи, но колата никак не искаше да си влезе на нейното място. Айде лопата, не помогна. Изкарах едни стари черги, застелих ги под гумите й и въпросът беше решен.
За беля снощи минал снегорин по една от преките. Завил, обаче към Попово и затрупал нашата улица. Снощи една съседка, затъна там, тази сутрин ние. Лопатата беше в колата, ринахме, бутахме, не ставаше. Трябваше да дойде Тихомир да ни изтегли. Стигнах до училище. Изработих си работата и си тръгнахме. На нашата улица от известно време има авария и тече една вода. А тя така е разринала снега, че се е получил пролом. Петър бавно караше, но паднахме в дупката. И пак бутане, блъскане. Добре, че от съседна къща излязоха хора и ни помогнаха...
А пътят към селото беше разчистен днес. Дори на места се виждаха следи от пясък.

LXIV част

Листата започнаха да падат. Няма как другояче. Идва есента. Сутрините са вече студени, все по-често влажни. Животът ми се промени в очакваната и желана посока. Замръквам и осъмвам тук, на село. Всеки ден поглъщам с пълни сетива и се радвам. А как да не се радвам на гулиите. Те са едни малки слънца.

За разлика от миналата година ставам около 30 минути по-късно - някъде към 5:15 - 5:30. Пускам кафето, тоалет, бързо измиване на чиниите. После сядам и си пия кафето, а радиото ме събужда с програма Хоризонт и предаването "По първи петли". Всъщност не първото провикване на петела, а второто допълва шума от радиото. Поглеждам си уроците, които ще преподавам, правя си разни бележки, макар че не са ми нужни, но така си подреждам мислите. Далеч на изток небето едва просветлява и аз отивам да нахраня животните. Ако не светна, няма да забележа, ако някой ми бръкне в очите. Наоколо пеят щурци, отнякъде се обажда закъсняла нощна птица, козите на Исмет поздравяват настъпващия ден, чуват се агрегатите, с които Дора дои кравите. След това събуждам Петър. 

Пием заедно кафе, аз се обличам, последна цигара и тръгваме. Сядам зад волана, паля колата и бавно потеглям. Изключвам от скорост, на втория завой включвам на втора, после трета и така нататък. Ден след ден се опитвам да успея да се науча да шофирам. Сякаш никога не съм го правила. Пълна забрава. Може би свръхнатоварването от последните 15-20 години ме е повредило безвъзвратно. Установих, че и колело не мога да карам. Именно промените, които забелязвах в себе си, бяха една от причините, които ме накараха да напусна предишния си живот - в големия град с големите натоварвания и проблеми. Колегите ми така и не могат да разберат, че не се изненадвам от техните училищни натоварвания и проблеми. Не само не се изненадвам, но и с лекота ги приемам. Знам, че след няколко часа ще се върна в къщи и ще видя това:

И нищо друго не ми е нужно, за да си заредя батериите. 

Докато съм в училище, Петър е близкия язовир на риболов. Вярно е, че лови риба, но хич не прощава и на раците. Наядохме се на раци, сега ги варим и замразяваме - да има за гости. Днес Петър прави и салата Ропотамо. Помните ли я? Риба, боб, грах, домати, кисели краставички. Станаха 16 бурканчета. 

Тези дни и с друго начинание се захванахме. Докато е на язовира Петър лови с рачило разни дребни рибета за стръв. Не знам колко е законно, но ако му останат (не са повече от десетина), идваме на нашия селски гьол - утайник от бившите свинарници - и ги пускаме тук. Данно пораснат и настъпи рибешко разнообразие, че за сега само каракуди има. 

Прибираме се към 15ч и .... ами хубаво ми е. Наистина се чувствам в рая.

LXIII част

Много отдавна не съм писала. Как да пиша, като освен селянка, станах и селска даскалица, а това е ангажимент, който отнема твърде много време, емоции и седене пред компютъра. Особено в началото на учебната година. Особено, ако имаш и административни задължения. Тези дни се шегувам, че дори и чистачка да стана в училище, пак ще правя образеца на училището. За тези, които не знаят, това е основният, най-важен документ на училището за учебната година. В него се описват всички ученици, кога са родени, къде, в кой клас са; описват се и всички учители - трудови договори, образование, квалификации, какво и на кого преподават... разни такива неща. Вярно е, че образецът на селското училище е много по-лесен, но пак си отнема известно време. 
Покрай писането и на другите неща (направих си сметка, че към момента съм разписала към 200 страници, а имам още много), почти не ми остава време за друга работа. Храненето на животните няма как да се пропусне и май до там ми стигат силите. Хубаво ми е, че всеки ден се прибирам тук, в Посабина и Радо подскача около мен от радост.
Направихме гаф. Пепа роди посред нощите и преди да се усетим, изпотъпкала малките прасенца. Остана само едно. Сега се грижи за него и му се радва. Мислехме да го държим в съседната клетка и да го пускаме при майка му на всеки три часа. Даже първата нощ ставахме по ред с Петър, за да го правим. На втория ден след раждането, Пепа ставаше неспокойна, като отделим детенцето й и затова оставихме решетката между двете клетки отворена - малкото да реши само къде иска да стои. 
Днес мислех да се наспя хубаво, а пак станах преди 6 часа. Навън вали, небето бавно се развиделява, аз пия на малки глътки кафе и си планирам предстоящите четири почивни дни. Има много домати за обиране - вече идея нямам какво да го правя, така и никой не дойде на гости, за да му дам. Е, майка мина за два дена, но една кофа - колко може да носи - въобще не си пролича, че е брано. Пипер, камби, патладжани, люти чушки, грозде, дюли - трябва да се обират и прибират. Дъждът се усили и май няма да мога да вляза в градината днес. Ще имам възможност да остана вътре и да си оправя къщата. Ще направя и баница и ще си попиша училищните работи. Петър смята, че трябва да направя успореден блог, в който да описвам радостите и проблемите на учителката. 

LVI част

Вече шести ден съм в Посабина. Започна дългоочакваната отпуска. И да си призная нямам никакво време за писане. Така ме награби животът, че дори вечер ми се ще да седнем под асмата и да не виждам монитора на компютъра. Попаднах си в рая, онзи рай, в който не си търсиш работа, тя не те търси, просто се срещате във всеки момент. Дали ще са берат курнишони, а след това консервират, дали ще се берат тиквички, за които следва дълго висене пред котлона преди поставянето им във фризера, дали ще се съберат крушите, за да станат на конфитюр, дали ще се оберат лютите чушлета, за да поемат към бурканите. Не ми се споменава плевенето - то е по избор, според слънцето - има къде да се плеви до обяд и къде след обяд. Не, че се работи само на сянка. То и затова тенът ми се задълбочава. Удобното на село е, че спокойно можеш да си нсиш полата с ластик като рокля, без да се притесняваш, че някой може да те види и какво би си помислил. Всъщност за последното не си давам сметка. 

Цветята много ме радват. Градинката ми започва да прилича точно на такава, каквато харесвам - пълен хаос от цветове, сякаш се надпреварват един с друг за вниманието ти. Погледнеш под друг ъгъл и откриваш нещо ново и неочаквано.

Иначе седмицата започна с едно добро дело на Петър - отдавна се канехме и най-накрая му дойде редът. Става въпрос за табелката на пътя към селото. Посабина е крайно село и за да стигнеш до тук, трябва да се отбиеш малко след центъра на Медовина. Буквите бяха избледнели и само на фантазия се четеше "Посабина". Вече не е така. Затова, ако имате път насам, с една идея по-лесно ще ни намерите. 

Днес помагахме на Дора да прибере девет тона отсевки. Не ме питайте какво е това, някакви семенца клечици и сламчици, които се пълнят в чували, а прахът полепва полепва по тялото ти,влиза ти в носа, слънцето те пече, а вятърът вдига още повече прахоляк. Удоволствието е пълно, но не за него исках да пиша. Запознах се с цигането Юмер. Беше завършил първи клас, но не знаеше нищо, освен неговата буква, която наричаше О. Докато похапвахме сладолед,ми направи впечатление, че от хилядите интересни неща покрай него, той хвана книжките и започна да ги разглежда. После взе едно сметало, без да знае какво е това с топчетата. Накарах да преброи топчетата на един ред. Можеше да брои до 10. В рамките на 5 минути му обясних как се събира до 5. Запомни логиката. Стана му интересно и очите му взеха да бляскат. После продължихме да работим. Юмер къде помагаше, къде си играеше, къде ядеше сливи, но ни дебнеше с Петър, за да му обясняваме още математика. От време на време казваше, че се е изморил, а после пак намираше някаква задачка. Попитах го защо не е научил тези неща в училище а Дора ми обясни, че учителката му в началото на април му казала да не ходи повече в училище, че така и така нищо не научавал, а щял да мине във втори клас. Ами такива са ни законите... А Юмер след два-три часа в нашата компания правеше изводи, че ако 1 хляб струва 1 лев, то 2 хляба ще са два лева. Когато приключихме с отсевките, малкият ме пита: "Сега ще учим ли пак?". И очите му блестяха.