LVII част

Написах 57 и се сетих, че се задявахте кое е римското число. Е, днес ви го казвам. Не за друго, а за да сравним информацията. Седим под шатрата, която е под ябълката, пием си езерната вода (това е едно намигване към днешните ни гости. Бяхме на Джангалската порта в Пирин, водата ни беше свършила, долу имаше езеро, а слънцето беше силно. Срещнахме двама мъже, които идваха откъм езерото, питахме ги за питейна вода. Те подадоха едно шише, казаха, че е пълно с езерна вода, а то си беше чиста проба ракия. Сещате се как отпива жаден човек). Та днес на гости за час-два ни бяха Теди и Косьо.
Срещата беше, ала...

Не наляхме по чаша вино. Минахме с чаша кафе и домашна лимонада. Толкова е хубаво, като срещнеш стари приятели. Варна се оказа твърде голяма, за да се видим там, ама тук - в Посабина е възможно. Пътували нанякъде, на джипиеса им се изписало Посабина, звъннаха ми оня ден, като обещаха на връщане да се видим. Така и ни намериха - сами, с питане. А Петър беше хукнал да ги посреща...

Домът ни, дворът ни са още наникъде, а така ми е хубаво като дойдат приятели тук. И някак успяваме да се видим по-добре, отколкото в заведение във Варна. И не се притеснявам кой какво ще види - всеки си избира гледката.

Иначе тези дни... бачкаме си. Бавно, методично и с кеф. Нещата се повтарят от предната година, докато свършиш нещото, се задава другото, после третото... а после пак на първото. 

Направих тези дни домашна майонеза, не бях правила от хиляди години. Мислихме да купуваме машина за сладолед след втората изпразнена кутия за отрицателно време. Гледах оферти, чупих пръсти и накрая се престраших да се пробвам. да си направя, още повече, че си говорихме за яйчен сладолед от детството. Мляко вземам от Дора, кокошките снасят доволно. Хванах миксера и за разкош прибавих  от онова нещо, което стои в хладилника и се състои от малини и захар. Метнах го във фризера и разбрах, че можело. Вторият сладолед вместо малини имаше добавка обработена с пасатора праскова. Третият - с какао и малко шоколад. После направих само с яйца и мляко и за аромат - ванилия. И така - ставало.

LVI част

Вече шести ден съм в Посабина. Започна дългоочакваната отпуска. И да си призная нямам никакво време за писане. Така ме награби животът, че дори вечер ми се ще да седнем под асмата и да не виждам монитора на компютъра. Попаднах си в рая, онзи рай, в който не си търсиш работа, тя не те търси, просто се срещате във всеки момент. Дали ще са берат курнишони, а след това консервират, дали ще се берат тиквички, за които следва дълго висене пред котлона преди поставянето им във фризера, дали ще се съберат крушите, за да станат на конфитюр, дали ще се оберат лютите чушлета, за да поемат към бурканите. Не ми се споменава плевенето - то е по избор, според слънцето - има къде да се плеви до обяд и къде след обяд. Не, че се работи само на сянка. То и затова тенът ми се задълбочава. Удобното на село е, че спокойно можеш да си нсиш полата с ластик като рокля, без да се притесняваш, че някой може да те види и какво би си помислил. Всъщност за последното не си давам сметка. 

Цветята много ме радват. Градинката ми започва да прилича точно на такава, каквато харесвам - пълен хаос от цветове, сякаш се надпреварват един с друг за вниманието ти. Погледнеш под друг ъгъл и откриваш нещо ново и неочаквано.

Иначе седмицата започна с едно добро дело на Петър - отдавна се канехме и най-накрая му дойде редът. Става въпрос за табелката на пътя към селото. Посабина е крайно село и за да стигнеш до тук, трябва да се отбиеш малко след центъра на Медовина. Буквите бяха избледнели и само на фантазия се четеше "Посабина". Вече не е така. Затова, ако имате път насам, с една идея по-лесно ще ни намерите. 

Днес помагахме на Дора да прибере девет тона отсевки. Не ме питайте какво е това, някакви семенца клечици и сламчици, които се пълнят в чували, а прахът полепва полепва по тялото ти,влиза ти в носа, слънцето те пече, а вятърът вдига още повече прахоляк. Удоволствието е пълно, но не за него исках да пиша. Запознах се с цигането Юмер. Беше завършил първи клас, но не знаеше нищо, освен неговата буква, която наричаше О. Докато похапвахме сладолед,ми направи впечатление, че от хилядите интересни неща покрай него, той хвана книжките и започна да ги разглежда. После взе едно сметало, без да знае какво е това с топчетата. Накарах да преброи топчетата на един ред. Можеше да брои до 10. В рамките на 5 минути му обясних как се събира до 5. Запомни логиката. Стана му интересно и очите му взеха да бляскат. После продължихме да работим. Юмер къде помагаше, къде си играеше, къде ядеше сливи, но ни дебнеше с Петър, за да му обясняваме още математика. От време на време казваше, че се е изморил, а после пак намираше някаква задачка. Попитах го защо не е научил тези неща в училище а Дора ми обясни, че учителката му в началото на април му казала да не ходи повече в училище, че така и така нищо не научавал, а щял да мине във втори клас. Ами такива са ни законите... А Юмер след два-три часа в нашата компания правеше изводи, че ако 1 хляб струва 1 лев, то 2 хляба ще са два лева. Когато приключихме с отсевките, малкият ме пита: "Сега ще учим ли пак?". И очите му блестяха.

LV част

И пак синьото рено мина по моста. И пак влакът влезе в гарата и след това потегли. Дали ще е за последен път? "Малко остана, Радо, ще си дойдеш!" Тези думи на Краси, изречени преди малко повече от година ми останаха като завет, с който понасях и студа, и дъжда, и жегата, и закъсненията на влаковете, и пътуването в коридора, и багажите, и хорската простащина, и... Вчера стана 1 година, откакто загина нелепо Краси. 1 година не е между нас, а неговите думи продължават да ми дават сили да се справям с всичкото, което е извън идилията на нещото, наречено селски живот. Не знам дали си личи от написаното, че животът на село е само "птички и тревички". Има не малка доза превиване на гръб, носене на тежести, неприятни миризми и буболечки. Покрай хапването на " истински продукти", както казва една приятелка на майка, има достатъчно работа, че дори и да не си помислям за фитнес или спорт, защото не отдавам значение на килограмите си, но държа фигурата ми да е стегната.
Миналата седмица не писах в блога. Синът ми си беше дошъл за 6 дни и пътувахме заедно към Варна, а напоследък покрай несвършващата работа по двора, единственото време за писане остава във влака. Не писах, ама така се зарадвах, че синът ми намери време и за Посабина. Замина си за Англия на рождения ми ден, а утре му е първият работен ден като програмист. Нещата се подреждат и при него, както и в нашия селски двор. Вече берем тиквички, патисони, краставици, люти чушки, по малко малини, доматите и патладжаните едреят, картофите и лука взеха да пожълтяват, прибрахме граха, а днес варих конфитюр от круши - любимият на племеника ми. Разказва ми се играта от плевене, ръцете ми стават на бразди, на тена ми би завидял всеки провинциалист (тук намигвам ала Хемингуейски), но не се оплаквам. Странна е идеята, че някъде там в мислите и усещанията ми, Краси, татко, баба и баба Стефана (живяла в къщата) ни наблюдават и следят как се справяме. Да, да знам. "Всичко ще се нареди!".

LIV част

Болката, която изпитвам, когато Петър ме остави с багажа на гарата и тръгне обратно към къщи, е нещо което не минава вече година. Седя до стълбите и търся погледа му в огледалото за обратно виждане, докато храстите скрият колата. После хуквам по стълбите нагоре и се спирам пред гарата, за да видя отдалечаващото се рено по моста. На фона на залеза. И за пореден път си давам сметка, че не само реното и денят си отиват. Понякога се срамувам от влагата в погледа ми, затова бързо започвам да си правя равносметка за свършеното през уикенда, за приятните моменти с животните. Наближават 12 месеца, откакто отглеждаме Пепа. С усмивка си спомням колко неопитни бяхме тогава, когато поискахме да гледаме и животни и Краси ни даде кураж. Сега, година по-късно имаме и зайка, и две квачки с малки пиленца. Цветята в двора са много повече и по-разнообразни, а за зеленчуците да не говорим...
Пътувам сега във влака, попротягам крака от време на време, защото са натежали и уморени, не смея да се облегна много, защото гърбът ми е изгорял, с притеснение поглеждам ръцете си, от които не можах да скрия следите на земеделския труд и през мислите ми хвърчат задачите за следващата работна седмица. А в сряда ме чака радост - синът ми си идва за 6 дена, преди да започне работа по специалността си в   Англия.
Дано до есента и аз намеря начин да не се налага всяка седмица да гледам отдалечаващата се кола с познат силует в посока залеза.

LIII част

И пак съм във влака. Няколкото дни почивка минаха в работа, която странно, не ме изморява. Клекнала до лехата с боба, изтръгваща всяко буренче, бях доволна , че  след мен пстава чисто и подредено. А бобът щастлив, че има място за корените му, пуска ластуни и цветове. Вдигна ли глава, виждам ширналите се ниви, полета и гори буквално докъдето погледът ми стига. В съседните дворове комшиите си подвикват, залисани в техните си дела. А после или на следващия ден, седнали на чаша кафе, всеки докладва какво е свършил, какво предстои, кое може да се отложи и кое не търпи отлагане. Не малка част от разговорите ни са свързани с цветята - кое как цъфнало, кое напъпило, кое не отговаря на предварителните очаквания, на кое трябва да се смени мястото и кое да се превърже. А покрай нас се стрелкат лястовички, пеперудки пърхат... Не е идилия, а обикновен, напоен с цвят и аромат селски живот. Истински. А вечер отново хлопките на животните напомнят, че поредният ден е към края си, протяжните и весели подсвирквания на щурците правят и най-острата ракия блага.

LII част

Разредих писанията. Нали знаете - външни оценявания, матури, приключване на учебна година. Това от една страна.

А от друга - нали се сещате - пролет е. Вървят едни сеитби. То всичко щеше да е идеално, ако се стигаше само до тук. Ама след сеитбата има плевене, копане, връзвъне, култучене...

Работа има много, но е приятна. Защото всеки ден виждаш как се ражда нещо под ръцете ти. От малкото семенце поникне листенце, после две. Ден-два колебание дали нещото не е бурен. След това се започва едно следене, обикаляне, наблюдаване. И в един момент забележиш малка пъпчица. И пак радост. И вниматено оглеждаш и най-невинната точица върху някое листенце. 

А след това се радваш на цвета...

След последните дъждове, температурите се покачиха значително. Вече сериозно се замисляме дали да не вечеряме навън. Започнаха да се обаждат и щурчетата. Хубаво е да поемаш природата с всичките си сетива. Сега бързам да драсна няколкото реда и да си допия сутрешното кафе на двора. Чакам и Дора да дойде. Прането ще съхне на вятър и слънце и ще запази в себе си усещането за свобода. 

Тази година за първи път в живота си не усетих липсата на празничното шествие за 24-ти май. Дали не ми е време да се разделя с образованието?

LI част

Е, Гергьовден е. Днес Исмет ни каза, че е грях да работим в този ден. Празник било. Ами да - наистина е празник, щом мога цял ден да прекарам на двора, да се боря с троскота, да не мисля за нищо, докато мисля за всичко. Няма как да опиша с думи, това, което преживявам когато се занимавам със селскостопанска работа. Не, че много я разбирам, аз самата се уча. И Великден беше, и аз пак бях някъде на двора, заровила пръсти в земята, защото всеки такъв ден е велик. Ще кажете, че идиализирам. Сигурно ще сте прави. Аз самата бих го казала, докато седях на терасата на апартамента, когато не знаех, че съществува и друг живот. На път съм да разбера приказката за най-хубавите ръце. Имаше я в моята читанка. Сигурно и тогава съм я подозирала, за да я помня повече от 40 години...

Иначе тази година съзнавам колко много неща не сме направили миналата година. Винаги съм си търсила работата, а сега я нямам време да я търся, тя ме вика. И как да е в този двор, който е бил пустеещ толкова време. Дворът така ме обзема, че нямам време за къщната работа, а прането чака за гладене. Седмици наред. Срам ме е да си призная, че постилам неизгладени покривки на масата. Но всяка минута, когато времето позволява, ние сме на двора. Сигурно така се става селянин.