LXII част

Е, сериозно поразредих писането. Не, че няма какво да кажа. Просто се страхувам, че започвам да се повтарям. Започнах да си драскам тази история, за да можем ние двамата да си я припомняме, като започнем да я забравяме. То и тази година на няколко пъти прочитам миналогодишните драсканици, за да си припомня едно или друго събитие. А какво ще стане, когато годините не са една, а станат 10, например? А защо не и повече.

От друга страна пиша тези неща, за да остане някакъв спомен за нас. Знам ли, може пък някой мой внук или внук на Петър да се заинтересуват от нашия живот. Тогава вместо устни предания, ще може да седне и да прочете в нета. Може в онзи бъдещ свят даже да не се налага да чете, знам ли.

Мисля си тези дни какви щастливи егоисти сме с Петър. Зарязахме големия град и се заселихме в най-обикновено селско село. Защото искаме такъв живот. Все още сме сравнително млади, в смисъл, че добре се грижим за самите себе си, но неизбежно ще дойде момент, в който нещата ще се променят. Докато и двамата сме живи, все ще се подкрепяме, но все единият ще изпревари, а другият ще продължава да остарява сам. И двете ни деца са такива, че няма да ни оставят, но тогава ще им тежим и вероятно ще трябва останалият жив от нас да напусне Посабина. Изградихме тук дом. Но този дом едва ли ще остане такъв за идните ни поколения. Просто чисто егоистично си направихме дом за нашите души, както се казваше един стар български филм.

Доставя ни голямо удоволствие и изграждането на нашето малко стопанство. Душите ни ликуват, когато напълним торбичка на гостенина, който ни е посетил - така де - от село не се тръгва с празни ръце. За съжаление и синът ми, и дъщерята на Петър са достатъчно далеко, за да не могат да се ползват от продукцията ни. Но пък идват приятели, близки и далечни роднини и се радваме, че имаме какво да им дадем. 

Идва есента и отпуската ми свърши. Замина си още едно лято, изпълнено със слънце и труд, с вечери под шатрата... снощи например. Имахме гости. Направихме салата, наредихме масата, въпреки сгъстяващите се облаци над нас. Наляхме ракията и се започна. Град като грах. Силен вятър. Дъжд. При всеки порив на вятъра и аха - шатрата ще литне. И в един момент тя тръгна. Скочихме четиримата, всеки в единия й ъгъл, държим колчетата, вятърът духа, дъждът вали. Не масата, ние станахме мокри до кости. Изчакахме да поспре и се пренесохме вътре. Не ми разрешиха да сменям ракии и салати, нищо че ракията беше разредена, а салата с много сос.

Е, как да не го опиша, нали трябва да се помни!?!

LXI част

Едри капки зачукаха по листата на ябълката и асмата. Дъжд. Чакан дъжд, както се пееше в една песен от близкото (за мен) минало. Небето едва-едва просветлява, петлетата в цялото село се поздравяват с настъпващия ден. Козите на Исмет го привикват, хлопките на кравите на Дора подрънкват. От някъде се обажда куче. Хорът на дневните птички се смесва със звука на дъждовните капки - сигурен знак, че земята отново ще остане суха. Все по-ясно изплуват от тъмното нивите и баирите отсреща. И настава утро.

Станах и включих кафеварката. Докато си направя сутрешния тоалет, изпия хапчетата, сложа задължителния крем на лицето, тъмната течност ще е готова да я налея в чашата и да седна под шатрата. Нека само още малко дъждовните капки да част от звуковия фон около мен. 

Колата на Тихомир дойде и ей сега ще пуснат агрегатите, за да издоят кравите. Ето идва и камионът за млякото. Два къси клаксона и веселото подсвиркване на шофьора. Кучетата на Дора залайват приятелски и Радо отива да провери дали всичко е наред. Пепа погрухва радостно, че започва още един ден. Зайката Бори подскача в клетката си, за да извести на всички присъствието си. 

Някъде далеко блеят овце. Кокошките започнаха да се обждат и те, а гъсокът Доналд проплясква с криле. Ясно се виждат вече тичинките на космосите и ароматът на цъфналата хоста се разнася, провокиран от лекия дъждец. Към аромата се прибавя и уханието на мокрия здравец и джоджен.

Погледът ми се спира върху натежалите от плод домати. Знам, че някъде зад тях са пипера и патладжана. Краставиците отново молят за вода, а картофите и лука са вече прибрани. Лекият ветрец, който излезе ще разгони облаците и ще мога да се хвана за мотиката за сутрешното си раздвижване. 

Денят започна, кафето е почти изпито. Време е за работа. Още повече, че чакам гости - любими гости!

LX част

Разгара на лятото е. Щурците ни надвикват, персеидите падали, след малко ще стана да ги проверя. Не искам да си мисля, че след две седмици по това време ще бъда с автобуса към Звездица... Хайде да не го мисля сега.

Животът си е тук. Днес гледах някакво предаване по телевизията, повторение на 120 минути, та там стана въпрос, че бедата ни е, че сме отдалечили от земята. Тази земя, която прави ръцете ми черни, тая земя, която влиза под ноктите ми, тази земя обаче, която дава храната ми. Няма как да обясня усещането за вкус. Поглеждам си ръцете. И разбирам вкуса. Богата съм. 

Уча се, уча се да бъда селянка. Знам, че е нещо, което нося в себе си. Така се отнасям и към земеделската работа. Гладам максимално да се вслушвам в природата. До колкото мога да я чуя. Вярно е, че много чета. Не ме питайте как намирам време. Чета и даскалските новости, даже и разпределението си направих за пети клас, чета и земеделски литератури. Не се смятам за веща, правя и грешки. Но отказвам да изпълнявам, че еди кои си семенца трябва да ги хвърля наесен или напролет, ако самото растение ги хвърля сега. Мисля, че природата е най-добрият учител. 

Ако доматите или краставиците, или еди кое си има болни листа и плодове, просто обхождам насажденията и отстранявам всяко заболяло  плодче или листо. Не се копаело, растенията не обичат да ги безпокоят сега - а как да оставя поветицата да ги задуши. Та такива едни селски работи. 

Това лято нямам време за писане. Нещо много бързо заминава лятото. 

LIX част

И тези дни в къщи основната тема беше гости. Този път дойдоха странни за селяндурския манталитет, но скъпи за сърцето ми хора - майката на бившия ми съпруг, едната му племенничка с нейното семейство - съпруг и две деца. И не, не пътуваха за някъде и не минаваха пътьом. Дойдоха от Хасково чак тук - в Посабина, за да прекараме заедно събота и неделя. Много съм щастлива от нашите отношения - въпреки случките, веднъж животът ни събрал, не можа да ни раздели. Хората имат свекърви, а аз преди 28 години си намерих втора майка. Така я наричам и до днес. А тя, милата, цял живот се раздава на другите, че й се чудя на силите, на уменията, на чувствата, с които обгръща всеки от нас.

В лош момент съм я хванала - затворила си е неволно очите, а аз не повторих кадъра, защото мигът беше съвсем естествен. Не ми достигат думите, за да опиша колко ми е мила тази жена. А нещата, които съм научила от нея, хем не се забравят лесно, хем са придобити по толкова деликатен начин, че и най-добрият методик би й завидял. Тя ми е учител и в живота, и в професията - известно време дори работихме в едно училище. От първия момент, в който влязох в семейството й я наблюдавах. И попивах. Сега за всички изглежда, че си го нося в себе си. Покрай нея се научих да бъда учител, дори и в игрите с децата. В суматохите тези дни, още веднъж си дадох сметка колко обичам да си играя с децата, а в същото време и ги уча.

И си личи, че на тях им е забавно. 

LVIII част

Ееех, мръкна и днес. Лято е. Вълшебно е. Един от най-хубавите моменти на деня е именно този, когато парещото слънце се е скрило зад дърветата на запад, лек ветрец разклаща клоните и цветята, взел си душ с нагрята през деня вода във варела на покрива на банята и си казваш: "Хубав и полезен ден беше днес!".

А моите дни - и днес, и вчера, и оня ден бяха такива. На гости ми бяха две малки феички - нежни, очарователни, внимателни, весели... - моите прекрасни племеннички:

Много неща си имаме тук, но това което и на двамата ни липсва е точно това пърхане на въздуха, което дават детските гласчета и стъпки. Чудех се дали ще им е интересно, с какво ще ги забавлявам, хич не ми се искаше да седят и да ползват уайърлеса. Знаех, че животинките ще им ангажират част от времето, но те едва ли щяха да бъдат достатъчни. Знаех колко са интересни малките, още жълти пиленца. Докато бяхме отворили вратичката на "пилешката ясла", при тях се вмъкна едно вече отраснало пиле - нали и то беше израстнало там и му се искаше да се прибере. Вмъкнах се да го изкарам, но настана такава паника, че заедно с него излетя и едно от малките. В този момент се чудех дали да спасявам пиленцето или да успокоявам Лори и Хриси. Не плачеха, разбира се, но се бяха притеснили, че малкото се е ранило в опита си за летене. Слава Богу, и двете бързо се убедиха, че няма проблеми. Докато обядвахме с вкусната супа на чичо Педро (както Хриси кръсти Петър), се опитах да въведа правилата на къщата, а най-важното правило беше, че след обяда всички лягаме и си почиваме - още повече, че майка ми беше преуморена и имаше нужда от поне час почивка. Съгласиха се девойките и всичко утихна, докато не решиха, че е много интересно да търкалят нападали ябълки по покрива на навеса. Разбира се, че им се скарах. Толкова сериозно, че двете решиха да легнат. И заспаха. Хриси едва я вдигнах в 8 вечерта, след като с Лора направихме майонеза и целувки. След това ходихме до леля им Дори за мляко, пък и да видят "кравките". После на масата и докато вечеряхме, решихме трите да спим на дивана на двора, под шатрата. Цяла нощ ни пееха щурците, а Радо ни пази. Вторият ден беше определен за "ходене за риба". Стигнахме езерото и те увиснаха при Петър - хем гледаха плувките, хем брояха уловените рибоци, а ние с майка тръгнахме на разходка за билки. Като се прибрахме, решихме да си устроим къпане с маркуча. Голям смях падна, когато изненадващо за баба им, насочих втория маркуч към нея. Резултатът беше четири мокри момичета на различни възрасти, зачервени, развеселени и доволни. През втория следобяд нямаше търкалящи ябълки - вече се знаеха правилата. А следобедният сън се оказа толкова сладък, че вече се чудехме с майка ми дали не трябва да ги будим. Защото имахме работа, докато Петър се заниваше с улова. Трябваше да направим два вида сладолед - с пъпеш и кайсия, според техните желания. Лори си записа рецептата, за да направи такъв сладолед и в Германия. Днес след закуска им връчих текстилни маркери и една бяла тениска, която трябваше да ми изрисуват, за да имам спомен от тях. Ще я снимам, за да се похваля - справиха се повече от чудесно. После имаха задача да съберат нападалите по двора ябълки, а за десерт в задачките им възложих да намерят къде в двора има узрели къпини и да си хапнат. Наградата им беше отново скрити чери доматчета.

Сега ми е тихо. 

LVII част

Написах 57 и се сетих, че се задявахте кое е римското число. Е, днес ви го казвам. Не за друго, а за да сравним информацията. Седим под шатрата, която е под ябълката, пием си езерната вода (това е едно намигване към днешните ни гости. Бяхме на Джангалската порта в Пирин, водата ни беше свършила, долу имаше езеро, а слънцето беше силно. Срещнахме двама мъже, които идваха откъм езерото, питахме ги за питейна вода. Те подадоха едно шише, казаха, че е пълно с езерна вода, а то си беше чиста проба ракия. Сещате се как отпива жаден човек). Та днес на гости за час-два ни бяха Теди и Косьо.
Срещата беше, ала...

Не наляхме по чаша вино. Минахме с чаша кафе и домашна лимонада. Толкова е хубаво, като срещнеш стари приятели. Варна се оказа твърде голяма, за да се видим там, ама тук - в Посабина е възможно. Пътували нанякъде, на джипиеса им се изписало Посабина, звъннаха ми оня ден, като обещаха на връщане да се видим. Така и ни намериха - сами, с питане. А Петър беше хукнал да ги посреща...

Домът ни, дворът ни са още наникъде, а така ми е хубаво като дойдат приятели тук. И някак успяваме да се видим по-добре, отколкото в заведение във Варна. И не се притеснявам кой какво ще види - всеки си избира гледката.

Иначе тези дни... бачкаме си. Бавно, методично и с кеф. Нещата се повтарят от предната година, докато свършиш нещото, се задава другото, после третото... а после пак на първото. 

Направих тези дни домашна майонеза, не бях правила от хиляди години. Мислихме да купуваме машина за сладолед след втората изпразнена кутия за отрицателно време. Гледах оферти, чупих пръсти и накрая се престраших да се пробвам. да си направя, още повече, че си говорихме за яйчен сладолед от детството. Мляко вземам от Дора, кокошките снасят доволно. Хванах миксера и за разкош прибавих  от онова нещо, което стои в хладилника и се състои от малини и захар. Метнах го във фризера и разбрах, че можело. Вторият сладолед вместо малини имаше добавка обработена с пасатора праскова. Третият - с какао и малко шоколад. После направих само с яйца и мляко и за аромат - ванилия. И така - ставало.

LVI част

Вече шести ден съм в Посабина. Започна дългоочакваната отпуска. И да си призная нямам никакво време за писане. Така ме награби животът, че дори вечер ми се ще да седнем под асмата и да не виждам монитора на компютъра. Попаднах си в рая, онзи рай, в който не си търсиш работа, тя не те търси, просто се срещате във всеки момент. Дали ще са берат курнишони, а след това консервират, дали ще се берат тиквички, за които следва дълго висене пред котлона преди поставянето им във фризера, дали ще се съберат крушите, за да станат на конфитюр, дали ще се оберат лютите чушлета, за да поемат към бурканите. Не ми се споменава плевенето - то е по избор, според слънцето - има къде да се плеви до обяд и къде след обяд. Не, че се работи само на сянка. То и затова тенът ми се задълбочава. Удобното на село е, че спокойно можеш да си нсиш полата с ластик като рокля, без да се притесняваш, че някой може да те види и какво би си помислил. Всъщност за последното не си давам сметка. 

Цветята много ме радват. Градинката ми започва да прилича точно на такава, каквато харесвам - пълен хаос от цветове, сякаш се надпреварват един с друг за вниманието ти. Погледнеш под друг ъгъл и откриваш нещо ново и неочаквано.

Иначе седмицата започна с едно добро дело на Петър - отдавна се канехме и най-накрая му дойде редът. Става въпрос за табелката на пътя към селото. Посабина е крайно село и за да стигнеш до тук, трябва да се отбиеш малко след центъра на Медовина. Буквите бяха избледнели и само на фантазия се четеше "Посабина". Вече не е така. Затова, ако имате път насам, с една идея по-лесно ще ни намерите. 

Днес помагахме на Дора да прибере девет тона отсевки. Не ме питайте какво е това, някакви семенца клечици и сламчици, които се пълнят в чували, а прахът полепва полепва по тялото ти,влиза ти в носа, слънцето те пече, а вятърът вдига още повече прахоляк. Удоволствието е пълно, но не за него исках да пиша. Запознах се с цигането Юмер. Беше завършил първи клас, но не знаеше нищо, освен неговата буква, която наричаше О. Докато похапвахме сладолед,ми направи впечатление, че от хилядите интересни неща покрай него, той хвана книжките и започна да ги разглежда. После взе едно сметало, без да знае какво е това с топчетата. Накарах да преброи топчетата на един ред. Можеше да брои до 10. В рамките на 5 минути му обясних как се събира до 5. Запомни логиката. Стана му интересно и очите му взеха да бляскат. После продължихме да работим. Юмер къде помагаше, къде си играеше, къде ядеше сливи, но ни дебнеше с Петър, за да му обясняваме още математика. От време на време казваше, че се е изморил, а после пак намираше някаква задачка. Попитах го защо не е научил тези неща в училище а Дора ми обясни, че учителката му в началото на април му казала да не ходи повече в училище, че така и така нищо не научавал, а щял да мине във втори клас. Ами такива са ни законите... А Юмер след два-три часа в нашата компания правеше изводи, че ако 1 хляб струва 1 лев, то 2 хляба ще са два лева. Когато приключихме с отсевките, малкият ме пита: "Сега ще учим ли пак?". И очите му блестяха.