LXXVIII част

Отдавна не съм писала. И как да пиша, като пролет пукна, а ние - не. Има и нещо друго - ако мъничко съжалявам за раздялата ми с градското учителстване, то е по една много тривиална причина. Изключвам, разбира се, раздялата ми с онези хлапета. Та съжалението се състои в един много прост факт. Миналата година работех от 7 до 19 ч от понеделник до сряда и до 12 в четвъртък, ако няма нещо спешно и се качвах на влака, за да си бъда селянка. А сега нямам никакви 12 часови работни дни, един вид съм си всеки ден в къщи, но колкото и да ми е хубаво това и да съм щастлива, нямам наложени правила, които да разделят учителстването от селския живот. И става една каша... Никак не мога да отделя 15-20 минути, за да драсна тук. 

А животът си тече. Пролетта така се разпуква, че всеки ден е различен. Вчера цъфна незабравката, днес бебето ми магнолия. Кокичета, минзухари, нарциси, теменужки дори не броя. 

Тая пролет ми дадоха пари да облекло (не ме издавайте), но посетих едни магазини във Варна, снабдих се с едни дрешки, които за мен са нови, а останалите парички вложих в овошки. И в поредния ремонт на французойката. (поне тя ме слуша вече - сработихме се двете един вид). 

Та купихме 36 овошки. Беше необходимо, защото предните две години ни доказаха, че от нас кой знае какви селяни не става и два декара двор не са по силите ли да обработваме. Това последното има и друг вариант - не ни трябва толкова продукция, колкото се ражда от толкова земя. Всъщност истината е в първото твърдение. Та станахме хитри и засяхме в едната част от двора овошките. Демек - овощна градина ще правим. Подозирам закачката в това отношение. Някои си мислят, че като нямат сили да обработват двор, да му метнат един райграс и пей сърце. Ама хич не им до песен с косачката и борбата с плевелите - щото той райграса хубав, ама плевелите са си напаст и ни раундъп, ни оран, ни.... абе те си никнат. Та и с нашата овощна градина не знам какво си натресохме - защото то като ти расте пред очите, сърце не ти дава да го занемариш. Е, може да не гледаш натам, ама по някое време нощем, като се сетиш... 

Ще видим какво ни чака. 

За сега решихме леко йезуитски нещата. Заградихме цялата "овощна градина" с мрежи и пуснахме птиците. Имам една надежда, че кокошките ще се справят с никнещите бурени. Днес им беше първи ден и виждам, че има напредък. 

Почти убедих Петър да изкопаем малко земя (3м/4м/60см) и да направим езерце за патките. Много ми се иска да имам лилии в двора, ама не съм проучила дали патките ще ми ги оставят или и те ги обичат.

И понеже обичам да се хваля, няма как да не споделя това видео - по случай двете години селски живот:
https://www.youtube.com/watch?v=EqDIaozP_go

LXXVII част

Седемдесет и седма част или как се лови Пепа

Тази сутрин, нали вече придобих опит и увереност при паленето на колата при отрицателни температури и шофиране при зимни условия, реших, че снегът не е страшен и няма да будя Петър. Предвидливо, час и нещо преди да трябва да тръгна на работа, реших да погледна французойката. А тя позатрупана със сняг, взех метлата, съборих снега от прозорците, част от покрива, вратите и двигателя. После с лопатата изринах пред нея. И поглеждам към шофьорската врата, а тя от северната страна. Просто я нямаше. Вратата де. Е, с лопатата - пата-кюта, изчистих снега, че да не си намокря ботушите, като сложа парадните дрехи и тръгна на работа. Улицата - покрита с около 20 см сняг - не ме изплаши. Прибрах се, сложих чайника на газовия котлон, че прозорците на французойката бяха замръзнали и така си излизам от къщи - с туба топла вода за първа топла баня, първа, защото понякога се налага да спирам и пак да се къпем. Дойде време да тръгна. Качвам се в колата, не е на скорост, съединител, ключ... прррр, пррр - не ще. Прекъсвам опита, оставям я да почине минута-две и пак ... бхххх, бхххх и пак не ще. Давам й по-голяма почивка, запалвам цигара, прозорецът се запотява. Позабърсах ги и пак ключа. И пак бър, бър, бърррррр, малко газ, че да не я задавя и хайдеееее. Потеглям бавно и на десет метра от къщи минал снегорин. Викам си, е значи страшно няма. И не ме беше страх, нищо от танците по пътя. 

Както стигнах до работа, така и се прибрах. Таман си бях сложила домашните дрехи и гледам някой минава пред прозореца. Пак гледам. Пепа. Забила нос в снега, сумти и се разхожда. "Петьо, бързо, Пепа те търси!". Да, ама в първия момент Петър не схваща. Че като схвана, че като рипна, от някъде хвана един кол и към Пепа. Тя само се върти и хич не й се слуша сопата. Скочих в едни ботуши аз, отидох при нея и взех да й говоря ласково и мило, даже я почесах по гръбнака: "Айде, мойто момиче, да се прибираме, нали се поразходи, хайде да си ходим вече. Ето ела с мен, ето тука..." Ама Пепа подмина отворената врата на кочината и продължи нататък. Разходихме из оборите, видяхме къде какво има. И аз пак: "Хайде, миличка, че ми е студено. Сигурно си гладна, сега ще те нахраня, само се прибери". То хубаво, ама насреща ни Петър с кола. Е, и свиня да си, знаеш, че към човек с кол не се ходи. Хвърли кола Петър, Пепа се прибра, аз я нахраних, Петър свали акумулатора да не студува нощес в колата и се прибрахме. Ходя напред-назад из къщи и гледам някой ме гледа през прозореца. Наша Пепа доказва на практика, че хич не са тъпи свинете и вече знае как да си дръпне резето и да си отвори вратата. Сигурно мисли, че една разходка след вечеря се отразява добре на храносмилането. Пък знам ли какво пише в свинския фейсбук. Айде пак ботушите, Петър, ама този път и той ласкав и мил. Тайно беше взел една тел, за да направи нещо като секретно резе. И пак уговорки, молби. Ама взех и едно канче царевица - това имах под ръка. И тук пак да кажа, че прасето е по-умно и от някои хора - видя от къде вземам онова вкусно миришещо, прецени веднага количеството в канчето и остатъка в чувала и хич и не иска да се премести от мястото си до чувала. В един момент реши, че достатъчно сме я молили и се прибра. Е, почерпих я. То направо втора вечеря й сервирах.
Сега пиша тук и докато беше по-светло навън, все към прозореца ми погледът. Даже по едно време отидох да проверя дали не е станало време за трета разходка на Пепа, въпреки секретното връзване. Вече е тъмно и се надявам, че сутринта Пепа ще ми каже Грухогрутро, както обикновено от кочината си.

LXXVI част

Няма много работа на село, когато снегът е затрупал двора. Затова имам време да надникна в стария готварски тефтер и да попадна на една забравена рецепта... Пай от Любчева.

И изведнъж пред погледа ми оживяха усмихнатите очи на колежката.

Не се чудих дълго и се преместих в кухнята. Така де - кокошките взеха да снасят от време на време, та и пресни яйца се завъртат.

Искам вече зимата да си отива, защото ми омръзна да планирам мислено какво и как ще се случва. Тежък месец този януари, но ни даде много добър урок - колко много неща сме пренебрегнали. Мотивира ни достатъчно наистина да ценим всеки час с хубаво време. Като реша да си почивам от служебна работа, заравям се в нета и гледам, гледам снимки, чета статии. От тук "крадвам" идея, а от там си вземам бележка за някоя грешка. И нали технологиите се промениха, вместо в стар тефтер като този с кулинарни рецепти, нахвърлям нещата на компютъра, като периодично качвам файла в нета. Страх ме е от загуба на информация. 

Всъщност не ме е страх, а вземам мерки. Май това ни предстои в много отношения това лято - да вземем мерки, защото видяхме много слабости. Учим се.

LXXV част

Мисля си днес за пустеещите български села. Вярно, на тези мисли ме наведе едно предаване по Канал 1 - България от край до край. 

След предаването се разхождахме в покрайнините на Посабина и не, че мислите ми са велики, но имам нужда да си ги напиша. 

В предаването ставаше въпрос за село, което се намира в източни Родопи и в него живеят 17 човека.

Нашата Посабина е значително по-оживена - живеем тук постоянно поне 100 човека. Мисля, че никой не е в състояние да каже точната бройка. Според избирателния списък сме над 200. 

Селото се намира на десетина километра от общинския град и на четиридесет от областния център. На горе-долу толкова от други два областни центъра и на два пъти повече от четвърти. Централна България. Чиста природа. Крайно село, в смисъл, че през него не минава път за друго населено място. 

През тези зимни дни, единственото средство, с което мога да отида на работа е личния автомобил. Аз, сама жена, трудно бих се справила. Макар, че съседката го прави.

Както и да е. Говоря с разни хора, които казват, че не искат да живеят на село, защото няма работа. Може би е въпрос на жителя на малкото населено място. Защото някакви десетина километра от единия край на Варна до друга част от града, на никой не прави впечатление. Обаче тук има проблем - липса на транспорт. А транспортът липсва, защото няма кой да го ползва. И така... един омагьосан кръг. 

Не приемам, че липсата на работни места е причината. Във Варна пътувах 40 минути, за да стигна на работа. При нормални условия. Тук пътувам 20 минути. При нормални условия. 

В днешния свят на комуникации, не се чувствам изолирана. Имам интернет, телевизия, ток, вода, телефон. Вярно е, не ходя често по заведения, но това беше така и докато живеех в големия град. На театър ходих два-три пъти годишно. Не ми пречи нищо и сега да го правя. На кино не съм ходила сигурно от над 10 години. 

Единственото, което ми липсва е транспортът. А той няма как да е по-регулярен, докато сме единици. Тези, които избрахме чистия въздух, чистите продукти, произведени от нас, спокойствието, широтата. Продължавам да се усмихвам на табелата Посабина, когато влизам в селото.
А тук е и красиво...

LXXIV част

Тези дни чувам разни мнения, че на времето нищо му няма, просто си е нормална зима. Да, ама не. Не и за мен - дали, защото съм свикнала на градски живот, при това във Варна, толкова сняг не бях и сънувала през живота си. Вярно е, че и във Варна веднъж ми се случи да газя сняг буквално до чатала ми, но то беше само веднъж. 

Може разни хора да казват, че едно време имало едни зими ехеееее, но на мен и тази ми идва в повече. Няма как да е другояче.

От ниските температури ни се пукна бойлера. Това добре, още на следващия ден Петър го закара на Христо - пАрата в Медовина и човекът го закърпи. Това понеже не стига, замръзна ни мръсния канал от кухнята и банята, който се изтичаше на едно място в двора и си беше чиста проба поливна система. Сега, когато изтече на някъде, то е в края на антрето, или както тук го наричаме - остъклението. Наливах му врели води, разтопявах донякъде, ама нали водата си намери друг път - няма спасение, докато не разкопаем. Немислима работа под 50-60 см сняг.

И това ще го преживеем, но като капак хладилникът реши, че му е студено в мазата и не иска да работи. Чувам, че трябвало да се стопли, пък той можел тогава да заработи. Ще видим, добре че в момента не ни е нужен много-много.
Всичко щеше да е прекрасно, ако не трябваше да ходя на работа. Денят започва твърде рано, за да може към 6 ч. да се на пътя и да изриваме колата. Вчера три пъти повторихме упражнението. Таман я изкопахме, мина снегорин (да е жив и здрав!) и ни закопа пак. Изринахме си чинно, за да излезем на пътя. Влязохме вкъщи да се постоплим и преоблека и докато тръгнем (30 минути), снегът пак я беше навалял. А ние подготвени с шишета топла вода, изчистваме прозорци, мятаме в нея и тръгваме. Лесно се пътуваше, снегоринът беше проправил пътя. В центъра на Медовина спряхме, защото колата губи течност, та й наливахме. А после като тръгнахме, започна едно замръзване на прозорците отвътре, че едва се виждаше пътя, въпреки всичките ми старания. Стигнахме, свърших си работата и по някое време следобяд тръгнахме обратно. Даже и стопаджия взехме. Бавно и славно стигнахме до къщи, но колата никак не искаше да си влезе на нейното място. Айде лопата, не помогна. Изкарах едни стари черги, застелих ги под гумите й и въпросът беше решен.
За беля снощи минал снегорин по една от преките. Завил, обаче към Попово и затрупал нашата улица. Снощи една съседка, затъна там, тази сутрин ние. Лопатата беше в колата, ринахме, бутахме, не ставаше. Трябваше да дойде Тихомир да ни изтегли. Стигнах до училище. Изработих си работата и си тръгнахме. На нашата улица от известно време има авария и тече една вода. А тя така е разринала снега, че се е получил пролом. Петър бавно караше, но паднахме в дупката. И пак бутане, блъскане. Добре, че от съседна къща излязоха хора и ни помогнаха...
А пътят към селото беше разчистен днес. Дори на места се виждаха следи от пясък.

LXXIII част

 Понякога човек се налага да прави избори в живота си, които коренно го променят. Рискът, колкото и да го пресмяташ, колкото пъти да премяташ "плюсове" и "минуси", няма как да разбереш дали следващата крачка е вярна или погрешна, преди да я направиш. Така беше и с мен преди малко по-малко от две години. Горе-долу по това време видях в интернет нашата къща и я поисках. Имаше озадачени погледи на близки и приятели, имаше предупреждения, имаше въпроси. Те не ни отказаха, а и ние самите имахме въпроси, които си задавахме. Идея нямахме какво ни чака, но това важи за всяка ситуация, независимо дали предприемаш скок в живота си. Просто решаваш и скачаш или си оставяш на мястото и ти остава едно стягащо дъха усещане от засилването. 

Няма да престана да се хваля с нашето решение. То ми донесе това, което ми липсваше. Даде ми чувството, че живея като на игра. Игра, в която се учим да бъдем селяни. Спомням си емоциите от времето, когато бях ученичка. Винаги ми е било интересно да науча нещо ново, предизвикателството от поредната задача в сборника. Така е и със селския ми живот. Някои неща попиваме от комшии и познати, с други се блъскаме сами и се учим от грешките си. Всеки ден е един урок за нас. В тези зимни дни си правим равносметки колко неща сме подценили, а е трябвало да ги направим, планираме пролетта, лятото, есента. Подреждаме си идните дни, седмици и месеци. Нещо, което градският живот го подрежда сам. Играем си на селяни и тази игра ни харесва. Снежните преспи ме накараха да меся, за да осигуря хляба на масата. А ароматът на току-що опеченият хляб, изпотената коричка, вечно бълбукащата с нещо тенджера на печката са подправки, които те карат да искаш. Да искаш да живееш, да искаш можеш, да искаш да знаеш. Дават ти свободата да го постигнеш. Дават ти вярата в собствените сили. Дават ти радостта от това да даваш.

LXXII част

И заваля. След толкова прогнози и предупреждения, времето взе, че се засрами и реши да покаже, че понякога хората не грешат. Аз безкрайно се радвам на "куневските" дни. Така реших да наричам тези два дена, които не знам защо не бяха включени в заповедта на министъра, която е издадена преди началото на учебната година. Не ми стигнаха другите дни от ваканцията - бумащината, с която трябваше да се справя беше в такива количества, че писах, писах, писах... и на 31-ви и на 1-ви, ден след ден. Не съм работила по цял ден, но в никакъв случай по-малко от 3 часа на ден. Удоволствието от цялата работа е, че по всяко време можех да стана от компютъра, да затворя листите и да се изнеса на двора, или някъде из къщата. 

Иначе днес, благодарна на подарената отпуска, реших да се погрижа за животните - занесох слама да им е меко и сухо, укрепих с разни подръчни материали помещението на кокошките да не им духа и вее. Спряха да снасят, сигурно защото им е студено. Така казват тук. Съветът, който ми дават е да им давам по малко люто. Като се замисля, и аз се изпотявам, когато хапвам люта чушка, особено ако е от петровите. Не знам дали споделяте на усещането ми, но има едни чушки, които даже миришат на люто. Отрови.
Печката бумти зад гърба ми, а аз отворих малко прозореца, за да проветря. Толкова е тихо, че чувам как снегът вали. Не се беше разтопил предния, а новият го затрупа. Хубаво. Не искам да мисля за транспорта си до работа. Имам още цели дни, в които този проблем да не ме тревожи. Единственото, което ми разваля удоволствието от това да живея на село, е транспорта до работа. Вече и в сняг карах. Но съм силно зависима от това дали нашата французойка ще реши да ме придружи. Мечтая си за кола, която пали и в студ. Ще трябва да намерим начин. Пък и нали е нова година, може и да намерим начин да се случат нещата. За сега ми изглежда нереално, но не ми пречи да мечтая. А вече знам, че мога да случвам мечтите си.