LXIV част

Листата започнаха да падат. Няма как другояче. Идва есента. Сутрините са вече студени, все по-често влажни. Животът ми се промени в очакваната и желана посока. Замръквам и осъмвам тук, на село. Всеки ден поглъщам с пълни сетива и се радвам. А как да не се радвам на гулиите. Те са едни малки слънца.

За разлика от миналата година ставам около 30 минути по-късно - някъде към 5:15 - 5:30. Пускам кафето, тоалет, бързо измиване на чиниите. После сядам и си пия кафето, а радиото ме събужда с програма Хоризонт и предаването "По първи петли". Всъщност не първото провикване на петела, а второто допълва шума от радиото. Поглеждам си уроците, които ще преподавам, правя си разни бележки, макар че не са ми нужни, но така си подреждам мислите. Далеч на изток небето едва просветлява и аз отивам да нахраня животните. Ако не светна, няма да забележа, ако някой ми бръкне в очите. Наоколо пеят щурци, отнякъде се обажда закъсняла нощна птица, козите на Исмет поздравяват настъпващия ден, чуват се агрегатите, с които Дора дои кравите. След това събуждам Петър. 

Пием заедно кафе, аз се обличам, последна цигара и тръгваме. Сядам зад волана, паля колата и бавно потеглям. Изключвам от скорост, на втория завой включвам на втора, после трета и така нататък. Ден след ден се опитвам да успея да се науча да шофирам. Сякаш никога не съм го правила. Пълна забрава. Може би свръхнатоварването от последните 15-20 години ме е повредило безвъзвратно. Установих, че и колело не мога да карам. Именно промените, които забелязвах в себе си, бяха една от причините, които ме накараха да напусна предишния си живот - в големия град с големите натоварвания и проблеми. Колегите ми така и не могат да разберат, че не се изненадвам от техните училищни натоварвания и проблеми. Не само не се изненадвам, но и с лекота ги приемам. Знам, че след няколко часа ще се върна в къщи и ще видя това:

И нищо друго не ми е нужно, за да си заредя батериите. 

Докато съм в училище, Петър е близкия язовир на риболов. Вярно е, че лови риба, но хич не прощава и на раците. Наядохме се на раци, сега ги варим и замразяваме - да има за гости. Днес Петър прави и салата Ропотамо. Помните ли я? Риба, боб, грах, домати, кисели краставички. Станаха 16 бурканчета. 

Тези дни и с друго начинание се захванахме. Докато е на язовира Петър лови с рачило разни дребни рибета за стръв. Не знам колко е законно, но ако му останат (не са повече от десетина), идваме на нашия селски гьол - утайник от бившите свинарници - и ги пускаме тук. Данно пораснат и настъпи рибешко разнообразие, че за сега само каракуди има. 

Прибираме се към 15ч и .... ами хубаво ми е. Наистина се чувствам в рая.