И пак си мисля за живота на село. Доматите взеха да зреят по-бързо, отколкото можем да изконсумираме, а това води само до едно - да се правят консерви. Е, сезонът на тема "Зимнина" открих отдавна, но доматите са ми някакво почти божие наказание. По никакъв начин не мога да убедя Петър, че трябва да сеем по-малко, ама като си имаме наш разсад. Тая година беше много под съмнение, щото аз и една кучка обърнахме сандъците с разсади, ама... шефката ми даде малко, нашите взеха че станаха, не стигна и това - орахме, копахме, изравнявахме, но де където беше паднала семчица миналата година взе, че покълна и сега на неочаквани места растат домати. Сеем ги на различни места, за да е в нова почва, та сега домати имам на сто места, дори и в саксията с китайската роза. Петър му вика китайския домат. Той растна, цъфна, а днес гледам, че и вързал. Буря го събори, категорично отказвам да го вържа, та се е наклонил, дори полегнал на земята, ама си живее. При един амаралис пък расте стадо люти чушки. А може да са пиперки - вече вдигам ръце и наблюдавам с научен интерес какво ще стане.
От известно време си давам сметка, че живея точно така, както си представях и искам. Ставам рано, към 6:30 съм в градината, работа има както и да я погледнеш. Ама тя не искала да я гледаш. Затова си поглеждам ръцете и в следващия момент, те вече са поизцапани, ама ми е кеф. Изпадам в нещо като медитация, когато се занивам с буренчета, връзване на домати, бране на боб - каквото и да е. Уж, мисля за това, което правя, после започвам да го правя машинално и размишлявам за разните си неща, а после спирам и това... Днес не съм чула Петър като ми вика. Ами не чувам - наслаждавам се на първите слънчеви лъчи върху голия ми гръб и си плевя. Погалвам пиперката, радвам й се, нахокам кучето, че ляга не на пътеката само, а затиска някой корен...
"Да ти имах проблемите" - ще кажат градските хора. А аз си давам сметка, че всеки си прави своя избор. Дори и това, че аз държа да имам пред къщи много цветя, те да не са подредени в стройна редичка, да е някакъв хаос от цветове, да имам опънат хамак, който да използвам точно, когато пожелая, ако ще да е два-три пъти в годината, да имам маси и места за сядане на сто места в двора, като гледам патици, гъски и подобни (не патки, щото знам, че единствената патка на адреса, на който живеем съм аз) те да имат своето езеро, в което да се къпят.
От известно време си давам сметка, че живея точно така, както си представях и искам. Ставам рано, към 6:30 съм в градината, работа има както и да я погледнеш. Ама тя не искала да я гледаш. Затова си поглеждам ръцете и в следващия момент, те вече са поизцапани, ама ми е кеф. Изпадам в нещо като медитация, когато се занивам с буренчета, връзване на домати, бране на боб - каквото и да е. Уж, мисля за това, което правя, после започвам да го правя машинално и размишлявам за разните си неща, а после спирам и това... Днес не съм чула Петър като ми вика. Ами не чувам - наслаждавам се на първите слънчеви лъчи върху голия ми гръб и си плевя. Погалвам пиперката, радвам й се, нахокам кучето, че ляга не на пътеката само, а затиска някой корен...
"Да ти имах проблемите" - ще кажат градските хора. А аз си давам сметка, че всеки си прави своя избор. Дори и това, че аз държа да имам пред къщи много цветя, те да не са подредени в стройна редичка, да е някакъв хаос от цветове, да имам опънат хамак, който да използвам точно, когато пожелая, ако ще да е два-три пъти в годината, да имам маси и места за сядане на сто места в двора, като гледам патици, гъски и подобни (не патки, щото знам, че единствената патка на адреса, на който живеем съм аз) те да имат своето езеро, в което да се къпят.
И като казах водолюбиви птици, хич не се изключвам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар