LXXXVI част

От известно време спрях да пиша тук. През последните седмици и дни посягах да си драсна, но се спирах. Някак животът ми се изтича в ежедневието и то никак не отговоря на заглавието на блога - "Как се става селянин?". Оглеждам се около себе си, преценявам си миговете и забелязвам, че те вече не отговорят на основния въпрос. Колко време ми беше необходимо - всички вие, моите читатели и приятели, проследихте и знаете не по-зле от мен. Може да съм си носила "селското" в себе си, може да имам способности да се сливам със средата. Не знам. Но от известно време не мога да мисля за мен и за Петър по друг начин, освен да ни определя като селяни. Вярно е, че сме били граждани в целия ни съзнателен живот, но през последните 2 години и 7 месеца - толкова минаха, си доказахме че можем да се наречем селяни. Нещо повече - това ни харесва. Това дава някакво неподозирано и непланирано удоволствие и неочакваното, за съжаление клиширано, усещане, че живеем. Вярно е, че се различаваме от изконната българска традиция да живеем заради децата си, да градим дом за тях. Не, нашите деца едва ли някога ще нарекат нашият дом свой бащин. Те едва ли ще се връщат тук, когато нас ни няма. Става тъжно. 

А всъщност е хубаво, защото сме толкова силни, защото си позволихме да живеем живота, който ни харесва.
Както и да е, мисля че идеята на блога вече е постигната и от тук нататък не мога да допринеса за нейното съдържание. Разбира се, че имам други идеи... Ще ги осъществя някой ден.
Искам да изкажа благодарност на всички, мога да ви нарека приятели, които четяхте и се вълнувахте и преживявахте заедно с нас всичките ми 85 + 1 писания. Ще бъда истински щастлива, ако имаме последователи. Не е страшно - необходими са желание и хъс. А ползите... за тях вече писах достатъчно.
А тук идва поредната зима и най-нежните цветя са прибрани на топло.

Да ви е цветно и топло, приятели!