LII част

Разредих писанията. Нали знаете - външни оценявания, матури, приключване на учебна година. Това от една страна.

А от друга - нали се сещате - пролет е. Вървят едни сеитби. То всичко щеше да е идеално, ако се стигаше само до тук. Ама след сеитбата има плевене, копане, връзвъне, култучене...

Работа има много, но е приятна. Защото всеки ден виждаш как се ражда нещо под ръцете ти. От малкото семенце поникне листенце, после две. Ден-два колебание дали нещото не е бурен. След това се започва едно следене, обикаляне, наблюдаване. И в един момент забележиш малка пъпчица. И пак радост. И вниматено оглеждаш и най-невинната точица върху някое листенце. 

А след това се радваш на цвета...

След последните дъждове, температурите се покачиха значително. Вече сериозно се замисляме дали да не вечеряме навън. Започнаха да се обаждат и щурчетата. Хубаво е да поемаш природата с всичките си сетива. Сега бързам да драсна няколкото реда и да си допия сутрешното кафе на двора. Чакам и Дора да дойде. Прането ще съхне на вятър и слънце и ще запази в себе си усещането за свобода. 

Тази година за първи път в живота си не усетих липсата на празничното шествие за 24-ти май. Дали не ми е време да се разделя с образованието?

LI част

Е, Гергьовден е. Днес Исмет ни каза, че е грях да работим в този ден. Празник било. Ами да - наистина е празник, щом мога цял ден да прекарам на двора, да се боря с троскота, да не мисля за нищо, докато мисля за всичко. Няма как да опиша с думи, това, което преживявам когато се занимавам със селскостопанска работа. Не, че много я разбирам, аз самата се уча. И Великден беше, и аз пак бях някъде на двора, заровила пръсти в земята, защото всеки такъв ден е велик. Ще кажете, че идиализирам. Сигурно ще сте прави. Аз самата бих го казала, докато седях на терасата на апартамента, когато не знаех, че съществува и друг живот. На път съм да разбера приказката за най-хубавите ръце. Имаше я в моята читанка. Сигурно и тогава съм я подозирала, за да я помня повече от 40 години...

Иначе тази година съзнавам колко много неща не сме направили миналата година. Винаги съм си търсила работата, а сега я нямам време да я търся, тя ме вика. И как да е в този двор, който е бил пустеещ толкова време. Дворът така ме обзема, че нямам време за къщната работа, а прането чака за гладене. Седмици наред. Срам ме е да си призная, че постилам неизгладени покривки на масата. Но всяка минута, когато времето позволява, ние сме на двора. Сигурно така се става селянин.

L част

Е, станаха 50. Сигурно отдавна щяха да станат, ама все не ми остава време. Нали пролет пукна, започна ни кърската работа. А ровенето в земята ми доставя удоволствие, предусещайки какво ще поникне, как ще стане. 

Днес си поспах, имах нужда от доза почивка. Като станах, кафето ми беше сервирано. Даже във фейсбука не ми се висеше. Излязохме на двора, а там работа не за два-три дена, а за седмица поне. Тази година всичко се развива с около месец по-рано. Божурите цъфнаха, свирчовината и тя. Вчера брах и сложих да съхне горе. Сега, като влезеш в стаята те упоява аромата й. Поне мен ме упоява. Цял ден разчиствах треволяците покрай измислените ми градинки. А те стават все по-реални.  утре ще ги снимам, че днес не остана време.

От няколко дни една кокошка лягаше върху снесените яйца. Явно й е време да мъти. Днес й нагласихме гнезденцето. Сложихме й 13 яйца. Тя легна върху тях, разпери крила, за да покрие всичките и не знам дали мръдна. С една дума, след 21 дена (по думите на Петър) ще чакаме пиленца. Май това ще са първите животинки, родени в къщи. Първите след трите котета. А те са толкова сладки. Дано да са ловджии като майка си. Тя ги изкара от котилото и сега ходят в шпалир между краката ни, заедно с двете кучета - Радо и баща му Арни. Минаталата събота Надето, дъщерята на Петър го докара. Той вече е преклонна възраст - не чува, едва вижда (има пердета и на двете очи), прекарал инфаркт - направо си е дядо. Не може да живее вече в апартамент, затова ни го доведоха тук. Сякаш живна, ама нали си е дядо, тътри си краката, мачка ми цветята, притеснявам се за боба - той поникна и идея нямам дали ще преживее кучешките лапи. За разлика от Радо, не е живял в двор и хич няма изградени навици да пази растенията. Сигурно няма да се научи. А така ни се радва, животинката...

Станахме за майтап на съседите - Пепа е жива и здрава и хич не можем да разберем кога се е разгонила. А я взехме да я правим майка. Щяла да буйства, да квичи, когато се разгони, а нашата Пепа си е спокойна. По другите признаци... нещо не можем да я определим. Надявам се все пак да се случи.

Иначе с растенията се справяме. Петър нася 192 корена домати, вече на открито. Подготвихме и конструкцията за краставиците. Чакаме картофите да поникнат. Имаме 5-6 гнезда от миналата година - след оранта есента и фрезоването пролетта, неочаквано поникнаха картофи на места, където не сме сели. 

Кайсията и черешите, които си купихме се развиват добре, магнолията ми порасна със 7-8 сантиметра, а от розите, които посях през есента, вече има пъпка.

Петър вечера ходи за риба - снощи си хапнахме прясна пържена каракуда, днес за гъби - на масата са. Тук си е направо бизнес това с гъбите - някой път ще разкажа...

XLIX част

Добро утро! Няма да пиша дълго, няма и снимка да слагам. Искам само да споделя колко е прекрасно да се събудиш сутринта от кукуригането на петлите, премесено с гукането на гугутка, да погледнеш през прозореца и в сутришната мрачина да видиш цъфналите клони на ябълката. Да станеш, да излезеш на двора и поемеш въздух с пълни гърди, толкова пълни, че чак ще ти се пръсне душата от удоволствие от аромата на цветя, дървета и храсти. Да си направиш кафето и да изчакаш слънцето да изгрее. Да залее с лъчите си двора ти и отсрешните ниви и баири. 

Исках да ви кажа "Добро утро!" само.

XLVIII част

Тези дни пак съм селянка. Е, все още се уча. Ама ми е все така хубаво. Както Петър каза преди малко, късаме живота си на парчета. Като правя сравнение между това, което правихме преди година и сега, си давам сметка колко много, ден след ден, вече 371-ви ден все повече ставаме селяни. Дворът е фрезован, както вече писах, засяхме разни неща - лукът, чесънът, картофите, баклата. Други ще засеем тези дни. Като гледам колко боб е нагласил Петър, честно казано леко се плаша, че ще трябва да се копае. Ще ви кажа, че е седем вида. Трябва да замисля някакъв вид селски туризъм. Сигурно на някой ще му е интересно. За тази година се научих да правя куп неща. И нали съм даскал, готова съм да предам знанията и уменията си. Вече видях с какъв интерес се включиха в правенето на сирене снахата и дъщерята на Петър. На девойката много й беше интересно и месенето на хляб, бухтите. През лятото с желание се включи и в подготовката на материала за ракия... Та въртят ми се едни идеи.

Иначе днес дойде фризера, сокоизтизквачката и магнолията ми. Аз продължавам да копая "неразораната целина" в двора - правя си нови градинки за цветя. Категорично се отказвам да купувам цветя, на които трябва да се правят разсади. Никак не съм доволна от поне десетките ми опити. Знам си, че бабините цветя са най-благодарни. Понеже разположението на постройките в двора регламентира ясно къде трябва да бъдат цветята, а пространството никога не е орано, а идея нямам от колко години ръка не е пипвала, голямо копане пада. За по-лесно миналата година поразкопах едни кръгчета и в тях насях това-онова, сега свързвам кръгчетата и разширявам пространството.

Гледам да оставям пътечки - от опит знам, че не е удачен вариант да се направи една голяма цяла градинка.

Един от най-удачните начини да отдих между копането е да наблюдавам птиците. Много са ми интересни - убедена съм, че си имат свои собствени правила и закономерности. Скубя им треви, хвърлям им, те се радват... аз им се радвам. 

Накъсано стана... За първи път тази вечер сме навън. Много е приятно.

XLVII част

Тези дни... шеметни. И тъжни. Вчера татко щеше да навърши 70 години. Канеше се да направи голям празник. Не можа. 

Колкото и да ми е тъжно, трябваше да се заема с уреждането на нещата, които остави след себе си. В четвъртък ходихме с жена му в банката. Приключихме там, но все още се чудя дали да не се жалвам от обслужването. 

Реших, че паричките трябва да ги вложа в неща, за които да знам, че са от татко и още във влака си поръчах принтер. Вечерта, вече в Посабина, купих и фризер. А днес поръчах мечтаното от години лимоново дръвче, заедно с една магнолия. Така татко ще пусне корени и тук. Избрахме и мястото, където ще я засеем. А неговата родна Горица е отсреща. 

Вчера, на рождения му ден, ходих в Поземлената комисия в Попово. Задвижих и там нещата.

Нали пренесох пръст от неговия гроб в гроба на родителите му, ходихме и в Горица. А там ни посрещна:

Не познавам традициите и обичаите, правя нещата по интуиция и такъв малък факт като неочакваната среща с щъркела, сякаш ми казват, че съм на прав път.

Днес също не е случаен ден. Преди година за първи път спахме тук. Преди година Краси за първи път ни запали печката. За да ни е топло години наред. А днес се навършват 9 месеца от неговата смърт. По поръчка на Дора му направих некролог и го разпечатах на принтера, купен с парите на татко.

XLVI част

И днес ми е трудно да пиша.

С идването на пролетта става почти невъзможно да си наложа да седна на лаптопа, вместо да изляза навън и да правя нещо от хилядите неща за правене. Все повече се убеждавам, че много по-лесно се гледат щастливи кокошки и е труд, на който се вижда резултатът, отколкото  със зле измислените закони да се отглеждат щастливи ученици. 

Живеем в абсурдна държава. И тези бягства, които си правя всяка седмица не са бягства, а завръщане. В моя свят, който си създавам отново и подреждам в него идеи, цели и дела. Едно по едно, на мънички крачки, но завися само от себе си. Оазис, в който се чувствам жива. 

Прекалих с купуването на семена и луковици за цветя. Вече се чудя дали ще намеря място за всички. Презапасих се, защото искам да ми е цветно и все се страхувам, че нещо може да не поникне, а те си никнат. Добре, че дворът е голям и все още има нови територии, които да разкопая и да ги направя красиви кътчета. 

Мина една година, откакто купихме къщата и като се обърна назад в спомените си виждам колко много неща сме свършили. Вчера на пазара в Попово Дора говореше с една жена. Разбрахме, че е роднина на най-старите стопани на къщата. Била изненадана, че сме избрали къщата за наш дом, че искаме да живеем и живеем тук. И се зарадвала, и е станало тъжно, че къщата отново има стопани. А ние наистина се стремим да бъдем такива. Трудно се получават нещата, но стават. Да са ни живи и здрави съседите, че във всеки момент от времето можем да се допитаме и да получим мъдър съвет.

Не ми върви писането. Сигурно, защото се разкъсвам между селския живот и образованието и ми е трудно да си задържа мисленето на първото. Наблюдавам семенцата на разсадите. Покаже се в началото нещо беличко. Издължи се стъбълцето, а горната част е още в пръста. Младото растение е превито. Може би това е правилното състояние за нещо, което тепърва се изгражда. Има нужда от строга дисциплина и в първите години при децата. След това стъбълцето укрепва и растението се изправя. Тогава започва да търси светлината и се накланя към нея. Трябва и учителите да бъдем такава светлина за малчуганите. Да ги повеждаме след себе си... После идва моментът на пикирането. Вече можем на всяко дете да погледнем като уникален и важен индивид, да му дадем известна свобода да се развива сам, така че един ден, когато напусне училището, да бъде изграден като личност, достатъчно силна, за да дарява своята красота и плод. И да стане начало на следващо поколение.