LXXXIV част

И пак си мисля за живота на село. Доматите взеха да зреят по-бързо, отколкото можем да изконсумираме, а това води само до едно - да се правят консерви. Е, сезонът на тема "Зимнина" открих отдавна, но доматите са ми някакво почти божие наказание. По никакъв начин не мога да убедя Петър, че трябва да сеем по-малко, ама като си имаме наш разсад. Тая  година беше много под съмнение, щото аз и една кучка обърнахме сандъците с разсади, ама... шефката ми даде малко, нашите взеха че станаха, не стигна и това - орахме, копахме, изравнявахме, но де където беше паднала семчица миналата година взе, че покълна и сега на неочаквани места растат домати. Сеем ги на различни места, за да е в нова почва, та сега домати имам на сто места, дори и в саксията с китайската роза. Петър му вика китайския домат. Той растна, цъфна, а днес гледам, че и вързал. Буря го събори, категорично отказвам да го вържа, та се е наклонил, дори полегнал на земята, ама си живее. При един амаралис пък расте стадо люти чушки. А може да са пиперки - вече вдигам ръце и наблюдавам с научен интерес какво ще стане.
От известно време си давам сметка, че живея точно така, както си представях и искам. Ставам рано, към 6:30 съм в градината, работа има както и да я погледнеш. Ама тя не искала да я гледаш. Затова си поглеждам ръцете и в следващия момент, те вече са поизцапани, ама ми е кеф. Изпадам в нещо като медитация, когато се занивам с буренчета, връзване на домати, бране на боб - каквото и да е. Уж, мисля за това, което правя, после започвам да го правя машинално и размишлявам за разните си неща, а после спирам и това... Днес не съм чула Петър като ми вика. Ами не чувам - наслаждавам се на първите слънчеви лъчи върху голия ми гръб и си плевя. Погалвам пиперката, радвам й се, нахокам кучето, че ляга не на пътеката само, а затиска някой корен...
"Да ти имах проблемите" - ще кажат градските хора. А аз си давам сметка, че всеки си прави своя избор. Дори и това, че аз държа да имам пред къщи много цветя, те да не са подредени в стройна редичка, да е някакъв хаос от цветове, да имам опънат хамак, който да използвам точно, когато пожелая, ако ще да е два-три пъти в годината, да имам маси и места за сядане на сто места в двора, като гледам патици, гъски и подобни (не патки, щото знам, че единствената патка на адреса, на който живеем съм аз) те да имат своето езеро, в което да се къпят.

И като казах водолюбиви птици, хич не се изключвам. 

LXXXIII част

Няма да съм многословна тази вечер. Не, че животът ми е станал по-малко интересен, просто имам чувството, че вече дотягам с дребните житейски неща, които ми се случват. Тази вечер щях да снимам масата. Сама по себе си много живописна, но идеята ми беше да я покажа. Не, че беше отрупана трапеза. Салата беше от зелен пипер, нарязан на дребно, лилав лук на шайби, жълт и червен домат, краставица, откъснати преди минути от градината. Имаше и пържена рибка, наловена днес от Петър. Друг е вкуса на този вид храна, тук следва псувня като израз на възхищение ;)

Иначе живеем си нашия селски живот, изпълнен с труд, проблеми, пак труд и пак проблеми, но и с много удоволствия.

Флейката два пъти ни бяга тези дни. Вече изпитвам страх от тези прасета. "Страх" не е точната дума. Стават неудържими. Пепа наближава 180 кила. Такава свиня никога не съм виждала. Щерка й расте, но е и много буйна. Намира начин да си отвори апартамента от три клетки - някъде към 15-20 квадрата и да се разходи в двора. Вярвайте никак не е приятно преживяване, като си полегнал за следобедна дрямка някой да ти изгрухти до прозореца. После неминуемо следват едни увещания, ухажвания и подкарвания... Всеки път си мисля, че е чудо като я приберем.
Отплеснах се.

Исках да разкажа за днешната си изненада. Пазарувахме с Петър в един магазин в Попово. На опашката зад нас за касите беше едно английско семейство. Видях, че жената се усмихва лъчезарно, но реших, че нещо си говорят с мъжа си. Като платих нашата сметка, още събирах продуктите и жената дойде при мен и ми казва: "Аз те познавам. Хубава Посабина, хубаво как се става селянин, аз съм Даниела (тук не съм сигурна за името, може и Даниел да беше). Останах шашната, загубих дар слово, касиерът е той - гледам го - отворил уста и не може да я затвори... Жената продължава: "Някой път ще пием...". Аз едва смотолевям въпроса си дали са от Паламарца - това е селото, където има 100 английски къщи и обещавам да се срещнем. Изненадата ми беше тотална.
Тази вечер се опитвам да намеря въпросната жена в интернет - не успявам.
Много те моля, скъпа Даниела, ако четеш тези редове, обади се.
Наистина искам да се запознаем!

LXXXII част

"Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософстваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“.
Рей Бредбъри - "Вино от глухарчета"

Това е. Бях го забравила. Макар, че всеки ден го преживявам. И ми е толкова хубаво. Вярно е, изморявам се физически, но се освобождавам от всичките негативни емоции, които съм натрупала по един или друг начин, когато се замисля за човешкото общество. Даже се хващам, че изпадам в крайности, представям си разните бурени, като конкретни емоции, от които искам да се отърва. Поветицата за мен е символ на обвързване. На онова обвързване, което ти отнема свободата. Хваща те здраво и те притиска към собствените си норми и ти рано или късно му се подчиняваш. Троскотът е друга работа. Той впива здрави корени - като страха, като клюката - няма отърване. Дори и да прекъснеш някой корен, но го оставиш в пръстта, от него се ражда ново растение. А като натрупаш корени от троскот на купчина и не я изхвърлиш веднага, става такава мрежа, в която дори пръст не остава. Копривата е хитра, манипулативна. Както и да се стремиш да я подхванеш, тя така се извърта, че след 5 минути си с обрив. Когато прекаля с манипулациите, хм, копривата, неизбежно следа оток. Бъзака е обратното. Той е здравият разум. Да не се поддаваш на манипулации. Но когато прекалиш с разума, емоциите изчезват. И тогава плевенето става отново едно досадно ежедневие.

LXXXI част

Днес са последен път бях тук:

Това е родната ми къща. Намира се във Велико Търново. Къщата на баба и дядо. В началото на социализма - някъде 47-48-ма година, дядо и баба дошли в Търново от неговото родно село Славяново, Поповска околия, защото дядо станал обущар, вече имало в селото друг и за да не си крадат клиентите, дядо ми, като по-млад, трябвало да търси препитание другаде. Така се преместили в старата столица. Дядо, заедно с още няколко негови колеги създават кооперация Трапезица. Купува първия етаж на тази къща. Тук баба и дядо отгледаха децата си, внуците си, даже аз моят син растна тук известно време...

Отдавна бяхме взели решение да я продаваме. Имах достатъчно време да приема факта, чисто емоционално.  Времето не помага в такъв случай. Ужасна е заключената порта към обраслия двор.

Поседях на прага, където с прабаба ми чакахме дядо да си дойде от работа.

После... После махнах с ръка, защото видях паветата на улицата, чиято топлина помнят босите ми крака - колко летни вечери съм бягала по нея боса, колко зими улицата се е превръщала в пързалка. Погледнах паветата.

Мдаа, животът продължава напред.
Объркана съм между тъгата и удовлетворението. Странно усещане. От една страна продаваме това, което баба и дядо са градили за нас, а от друга животът ми така продължава, че аз се върнах в техния роден край. И направих дом от една къща. В който със сигурност моите внуци няма да живеят...

А иначе за мен ще остане тази улица мястото, където детският смях звъни, където е моето място на игри и където с разбити колене, яхнали звездите,  гонехме звездите... Там:

LXXX част

Като спрях да пиша тук, човек ще си каже, че вече този въпрос не стои пред мен - че вече съм наясно със селския живот и нямам никакви въпроси по това какво как се прави, нямам вълнения относно приобщаването ни към селото и живота тук. Всъщност, като се замисля, краят на предното изречение е почти отговор на въпроса защо не пиша. Просто животът ме обзема, не и превзема, но някак преценявам, че загуба на време е да си драскам тук. Вече минаха две години, откакто купихме къщата. Но и днес, като се прибирах от работа, сърцето ми трепна като стигнах табелата Посабина. Не знам каква магия ми е сторена, не знам какво биле съм пила, че толкова много се чувствам... себе си. Уж се опитвам да не се кланям на разни поверия, да бягам от клишетата, но видимо пак ги използвам.
Тази нощ, ех тази нощ... Никак не е случайна. За първи път спах на плажа през далечната 74-та. Сестра ми беше няколко месечно бебе. Аз и други деца на колеги и приятели на татко и майка бяхме на 6,7 - 10 години. Не знам с какъв акъл ни изведоха на оня плаж на Галата, за да посрещаме изгрева. Нашите не бяха хипари. То и в онова общество нямаше как да бъдат. Майка ми още помни печатите, които са й поставяли на краката, ако ученическата й престилка е била твърде къса. Мисълта ми е, че тогавашната власт трудно би позволила външен вид, извън общоприетия. През следващите години на моето порастване, всяка година посрещахме изгрева на плажа. Докато нашите една година не бяха глобени. Макар и по друга причина.

После те престанаха, но аз знаех, че всяка година поне веднъж трябва да посрещна изгрева в морето. Не винаги беше на първи юли, правех го, когато и както можех.
После Джулай Монинг стана модерен. После ходихме на Камен бряг. После смениха кмета на Каварна. После си купихме "нашата Посабина".

И стана прелом в мен. Не, че не трептя с всеки тон на Юрая Хийп, но някак не ми липсва. Нито морето, нито изгрева там. Не съм изгубила нуждата, за мен наистина е нужда, като обет, като оброк, но аз трябва поне веднъж да го видя. Не ми стигат зимните утрини, когато по тъмно тръгвам за работа и мога да наблюдавам изгрева по време на час. Няма как да го пропусна. Имам си нужда от моя изгрев, оня Посветеният. Когато отлепям бузата си от възглавницата, когато клепките ми са залепнали и аз почти слепешком намирам мивката... Когато глътнала половин глътка кафе, бързам. Бързам, за да остана сама със себе си, сред природата. И да видя как небето там, на изток, става тъмно розово на цвят и бавно, много бавно, за няколко секунди, златната дъга става огнено кълбо. Тогава, здраво стъпила боса на земята, с мокри крака, се оглеждам. Започвам да виждам, да чувам, да усещам. Усещам не от морската вода, а че влагата по краката ми е от росата. Чувам не прибоя на вълните, а птичите песни. Виждам не далечния хоризонт, а малките тревички. Навеждам се и бера билки.
Може би има някаква логика да изместя "моят" изгрев една седмица напред... 

Как се става селянин? - LXXIX част

Изтърсих покривката от трохите и разбрах, че децата си тръгнаха. Останахме пак като в песента "Стари баба и дядо в старо село накрай света". И се зарадвах, че идването в спокойното и отдалечено село стана преди да станем толкова стари, дори и баба и дядо не сме станали. Малко по-рано помахахме с навлажнени очи на заминаващата кола, докато се скрие зад завоя, а минути след това се ослушвах как затихва нейният звук по разбитата ни улица. Седнахме под ябълката до отрупаната маса и си помълчахме, всеки захапал собствените си мисли и потънал в спомени от изминатите дни и мечти за идващите. 

Ей така от една обикновена мечта започна поредната промяна в живота ни, а от тогава до сега всеки сезон правим по-нещо ново, сбъдваме поредната малка, малка мечтичка. Понякога е толкова малка, че външен човек не би я забелязал, но за нас е повод за радост. Всъщност постоянно имаме поводи за радост, откакто напуснахме големия град. 

Тези дни чакахме кандидат-зетя от Англия. Единственото жилищно помещение, което не бяхме бутвали беше коридора на втория етаж. Беше така порутено и занемарено, както и в първия момент, в който го видяхме. С тази разлика, че понатрупахме разни чували и торби, на които "все някога ще дойде времето". Е, като разбрахме, че Надето и Ръсел ще идват, запретнахме ръкави, даже майка ми остана ден повече, за да ни помогне, но от грозното антре спретнахме един много приличен кабинет, с тапети в 4 цвята, голяма етажерка с книги и малко светло бюро под прозореца. Още не мога да се нарадвам, че няма да налага да ровя в чували, за да намеря "онази" стихосбирка и книжка, която искам да прегледам. Та от гледна точка на интериора се подготвихме за англичанина, пък и за нашите бъдещи дни - ужасно ми липсваха книгите. 

Другата част от посрещането не ме притесняваше - съвсем по различен начин изглежда готвенето, когато голяма част от продуктите си произвел сам. Няма как да не е вкусно, а като добавим и екологичния произход, още повече се успокоявах.

При това посрещане на младежите, няма как те да не пожелаят да почувстват и другата част от селския живот - този на работата. Справиха се блестящо - вече патките ни имат езерце в двора. Имаше време и за риболов, и за разходки сред природата...

Изкарахме близо седмица заедно - в работа, в удоволствия, в хапване, в почиване.

Измих чиниите и седнах под ябълката, за да се порадвам на залеза. Ласкавите лъчи, оцветяваха отсрещните хълмове в меко розово, не се чуваше никакъв звук, причинен от човек - жуженето на насекомите в клоните на цъфналата над главата ми ябълка, птича песен, кукуригане на петел, пролайване на куче, хлопките на козите, които се връщат от паша...

А под стряхата лястовички свиват гнездо. 

LXXVIII част

Отдавна не съм писала. И как да пиша, като пролет пукна, а ние - не. Има и нещо друго - ако мъничко съжалявам за раздялата ми с градското учителстване, то е по една много тривиална причина. Изключвам, разбира се, раздялата ми с онези хлапета. Та съжалението се състои в един много прост факт. Миналата година работех от 7 до 19 ч от понеделник до сряда и до 12 в четвъртък, ако няма нещо спешно и се качвах на влака, за да си бъда селянка. А сега нямам никакви 12 часови работни дни, един вид съм си всеки ден в къщи, но колкото и да ми е хубаво това и да съм щастлива, нямам наложени правила, които да разделят учителстването от селския живот. И става една каша... Никак не мога да отделя 15-20 минути, за да драсна тук. 

А животът си тече. Пролетта така се разпуква, че всеки ден е различен. Вчера цъфна незабравката, днес бебето ми магнолия. Кокичета, минзухари, нарциси, теменужки дори не броя. 

Тая пролет ми дадоха пари да облекло (не ме издавайте), но посетих едни магазини във Варна, снабдих се с едни дрешки, които за мен са нови, а останалите парички вложих в овошки. И в поредния ремонт на французойката. (поне тя ме слуша вече - сработихме се двете един вид). 

Та купихме 36 овошки. Беше необходимо, защото предните две години ни доказаха, че от нас кой знае какви селяни не става и два декара двор не са по силите ли да обработваме. Това последното има и друг вариант - не ни трябва толкова продукция, колкото се ражда от толкова земя. Всъщност истината е в първото твърдение. Та станахме хитри и засяхме в едната част от двора овошките. Демек - овощна градина ще правим. Подозирам закачката в това отношение. Някои си мислят, че като нямат сили да обработват двор, да му метнат един райграс и пей сърце. Ама хич не им до песен с косачката и борбата с плевелите - щото той райграса хубав, ама плевелите са си напаст и ни раундъп, ни оран, ни.... абе те си никнат. Та и с нашата овощна градина не знам какво си натресохме - защото то като ти расте пред очите, сърце не ти дава да го занемариш. Е, може да не гледаш натам, ама по някое време нощем, като се сетиш... 

Ще видим какво ни чака. 

За сега решихме леко йезуитски нещата. Заградихме цялата "овощна градина" с мрежи и пуснахме птиците. Имам една надежда, че кокошките ще се справят с никнещите бурени. Днес им беше първи ден и виждам, че има напредък. 

Почти убедих Петър да изкопаем малко земя (3м/4м/60см) и да направим езерце за патките. Много ми се иска да имам лилии в двора, ама не съм проучила дали патките ще ми ги оставят или и те ги обичат.

И понеже обичам да се хваля, няма как да не споделя това видео - по случай двете години селски живот:
https://www.youtube.com/watch?v=EqDIaozP_go