LXX част

Нереален пейзаж. Колкото и да избягвам да снимам залези, този нямаше как да го пропусна. Свърши работната седмица. Е, работата не е, но друго е като няма да мисля как ще стигна до работа, колко хора ще ангажирам, за да стигна. Не знам, но дали размерите на големия град или заради нещо друго, но тук много повече усещам, че до мен има човеци. Не хора, а човеци. Не някаква тълпа, която минава покрай мен, без дори да забележа очите на отделните тела. Тук е друго. Тук, дори непознати хора ме поздравяват. Не само поздрав, а и обръщение - кой с "Раде", кой с "госпожо Касърова". Идея нямам как, кога и по какъв начин са ми научили името. 

Да оставим това.

Още миналата година, докато се принасяхме, забелязах и написах за начина, по който ни изпратиха съседите и този, който ни посрещнаха тук. Тази голяма разлика в отношението продължава да е част от ежедневието ми. Тези дни, нали Петър е в болница, бях сама. Вече не веднъж разказвах, че имаме проблеми с колата. Единият ден съседът Исмет ми свали акумулатора, принесе го в къщи да се зарежда, не намерихме зарядното, донесе неговото, сутринта стана и запали колата, защото тя пак се инатеше. На другия ден, вече сигурна в акумулатора си, реших, че ще се справя сама. За неопитен шофьор като мен, да вмъкна леко, че съм и жена, беше амбициозно решение. Не беше лесно - тя пак не запали. Бутах я през шофьорската врата, като отлепи, сядах зад волан. Не стана първия път, пак трябваше да изляза и да я бутна, и така три пъти. В крайна сметка запали и толкова хубаво вървеше, че й се радвах. Малко преди да стигна Светлен, селото, в което работя, колата взе да губи скорост, докато съвсем спря. Дето се казва, още не се бях обадила на шефката и тя дойде на помощ. Зарязахме колата, по-късно мъжете в училище я докараха пред него, въртяха се около нея, ходиха за бензин, за антифриз... днес продължи суетнята около колата на цялото училище. Шефката така трепери над мен, че нямам идея как мога да й се отблагодаря за човешкото отношение. Какво ми остава, освен да работя като за световно?
Мръкна вече навън, комшийката Дора мина да ме види, да си разкажем това-онова.  На тръгване, видяхме, че небето над планината е червено - значи сняг да чакаме, каза Дора. Печката бумти, изключих фурната, където бях метнала едно пиле, за да оправи въздуха и да замирише на дом. Сега ще стана да панирам едни печени пиперки, да подредя масата. След 10 минути ще пристигне влака, с който Петър си идва от София. Оня същият влак, който миналата година гонех и мразех, защото ме откарваше далеч от дома.