LXIX част

Дълго се чудих тази вечер къде да напиша това, което искам да разкажа. Вероятно тук му е мястото, защото все пак това е блог за селския живот на едни родени-граждани. Смея се на определението. Но все пак си бях гражданка 46+ години на фона на общото 48+. А за Петър пропорцията е още по-внушителна. 

Та заваля първият сняг и ние закъсахме с колата. Тя, нашата французойка, си е капризна. Винаги е правила проблем, когато й е студено. В случая, обаче, скъсахме ремък, до като я насилвахме все пак да запали. С много нерви, малко пари и точни приятели нещата се оправиха. Като черешка на торта се появи и алтернативен транспорт за работа. Все пак предпочитам да си ходя с колата на работа. Колкото и да не ми се вярваше - прав се оказа Петър - лесно се свиква на хубавото и личната кола наистина е блаженство.
Като казах Петър, бързам да си кажа, че той този месец на два пъти сериозно ме притесни. Без повод вдигна кръвно над 200 на еди колко си, при това два пъти. Като резултат от това утре ще влезе в болница в София. Днес го изпратих на гарата в Попово, прибрах се сама и тези дни ще си кукувам тук. Притеснено ми е за него. Съветвах се и със сестра ми - тя нали е кардиолог, макар и в Германия. Не искам да му правят коронарография, не се и налага, защото той няма симптоми, които да я налагат. Дано само той не стане част от онези пациенти, които са благодатна почва да се източва здравната каса. Каквото и да стане, нека да е най-доброто за него!

Прибрах се в къщи, имах за простиране, пуснах следваща пералня, храних животните, разтребвах тук-там и седнах да инсталирам новия училищен лаптоп. Не мина без проблеми, но даже нямам сили да ги описвам.

Важно е утре да нямам проблеми с колата. Даже смятам да й пусна една духалка към 5:30 ч., за да я стопля, докато стане време да я паля.
След тревогите по Радо през уикенда, днес той е неотлъчно до мен. Сега се е прострял и спи - видимо доволен, че сме в къщи, че печката приятно е стоплила и не само телата ни, но и душите ни са се размекнали. Въпреки притесненията.