Известно време нямах време за драсканици. Нещата се понатрупаха и не знам дали ще мога да ги предам така, както бих го направила, завладяна от конкретната емоция.
Та... Петър каза „Искам пуйки“. Понеже на пазара в Попово нямаше или не ни харесваха, започна едно лудо издирване от къде да намерим. Разбира се, започна се от наше село. Дорито не заведе при една жена, за която знаеше, че гледа такива птици. Интелигентна жена, на видима възраст около 55-60 годишна. Оказа се, че знае 5 езика, била е преводач във Варна. Грижите по болните родители я върнали на село. Животът тук й харесал и останала и след смъртта на родителите си. От какво живее не зная, но сделка не стана. Не искаше да продава.
Разбрахме, че през едно село, в Славяново, има жена, която гледа пуйки. Запалихме колата и с питане намерихме Анифе. Но и там не стана. Бяхме на 6 км от родното село на баща ми – Горица. Там над 35 години няма какво да ни върне, освен спомените. Още повече, че Горица се насели с цигани. Не знаехме дали някой гледа пуйки, как ще разберем кой е, въобще тръгнахме повече заради детските ми спомени. Пък и много бях разказвала на Петър за Горица, виждаме светлините й вечер, като седнем под ябълката, трябваше да отидем. А сега имахме и причина, освен носталгична емоция.
Още пред първите къщи на Горица спряхме до две жени да си зададем въпроса за пуйките. Те се почудиха, а после се сетиха, че Виолета Попова има пуйки, но живеела на другия край на селото. Питах ги дали към гробищата, но се оказа, че не е натам. Започнаха да обясняват, питах ги дали можем да минем през центъра, покрай бившата фурна и те разбраха, че познавам Горица. Казах коя съм. Те веднага се сетиха за баща ми, разказаха, че дядо е бил голям артист (играл е в Народния театър, но баба Радка му пишела писма с химически молив, който се размазвал от сълзите й и дядо не издържал и се върнал в Горица). Стана ми мило, стана ми родно...
Намерихме Виолета. Пасеше няколко кози и си носеше пластмасов стол, на който да посяда. Първо се изплаши от непознатата кола. Като разбра, чия дъщеря и внучка съм, седна на стола, държеше се за сърцето и повтаряше „Радалия, Радалия“. Помнеше ми името, а аз и днес не си спомням да съм я познавала. Дадохме и вода, поуспокои се, разговорихме се... Но пак си тръгнахме без пуйки.
Е, вчера качих снимки на нашите пуйчета. Купихме от люпилня в с. Тополи. И петел взехме. Вече нямаме нужда от будилник.
14 август 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар