Ходихме в Горица. Почистихме гроба, направихме планове какво да носим следващия път, за да изправим паметника, запалих свещичка, даже и импровизирах, за да не я загаси вятъра, цветя натопих... И ми беше болно. Болеше ме, че така и нямах време да се запозная с баба и дядо – дядо почина, като бях на три, а баба след две години. Имам, разбира се, някакви съвсем избледнели детски спомени. И толкова. Помня прекрасно къщата им – татко я продаде след земетресението в Стражица, когато я обявиха за опасна. Има я още. Не само в спомените ми. Но селото, изглежда го има само в спомените ми. Боли ме, защото все не намирахме начин да отидем до гроба на баба и дядо. Все едно, че сме ги забравили. А не е така. Съжалявам, че нямах време да ги опозная, че те нямаха време да ме познават, но се успокоявам, че не биха се срамували от мен. Даже нескромно си мисля, че биха се гордяли с мен. Може би, ако бяхме купили къща в Горица... не се оправдавам, но разумът, мисля, надделя. За сега спокойствието ми ще продължава, докато виждам светините на Горица на отсрещния баир. До кога ли?
Боли ме за умиращите ни села. Синът ми смята, че това е в реда на нещата. А аз си мисля, че съм объркала времето, в което съм се родила. Прекалено много „замиране“ има в моя живот. Видях толкова много смърти. Не на хора. Смърт на живот. Пиша абсурдизми. Но повсеместната разруха ме убива. Аааа, да, нашето поколение би трябвало да е мост, по който да минат бъдещите поколения. Дано само основите да не са ни гнили.
7 ноември 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар