LXVI част

Тези дни бях изпаднала в компютърна невъзможност. Докато бях в Англия, синът ми поръча нов лаптоп. Дойде новата ми играчка и инструмент, и средство, и... още по много начини мога да го нарека, инсталирах му операционна система, офис пакет, още някоя и друга програма, която използвам и уж всичко беше наред, а не беше. Интернетът ми се губеше по всяко време, нали се сещате тука има, тука нема. Ден след ден се изнервях на ситуацията, докато тази сутрин не седнах отново пред лаптопа с липсваща всякаква мрежа и не убих драйвера му. В дивайс мениджъра не съществуваше и помен от устройство, което да поддържа така ценния уайерлес. Инсталирах си нов драйвер и взе, че проблемът се реши. Вече се чудете какво е общото между селянката и разните разрешения на ай-ти проблеми. Ами има няколко. Едната е, че ако нямам техника, няма как да пиша този блог. Другата е, че все пак се отнася за мен. Третата е, че тези месеци забелязвам нещо странно. Когато някой разбере, че говори с жена от село, усещам едно леко странно отношение - едва ли не чувам думи от сорта "сега обяснявам на една селянка", усещам го по досадата в гласа, а и често ми обясняват как нещата, с които съм се захванала не са по силите ми. После в продължение на разговора, тонът се променя рязко, вече има изненада, че насреща не е някаква леля от село, а що годе образован човек...

А този що годе образован човек днес цял ден, че и вчера, беше зает с разчистване на двора, прибиране на последната за годината реколта и подготовка за оран. Ето, отиде си още една година и вече няма помен от насажденията зеленчуци - месеци наред повод за работа, за тревога, за радост, за гордост...

Няма ги вече, земята ще бъде изорана, ще си почине няколко месеца, ще събере сили, за да може догодина пак да ни радва с плодородието си - ще осъмваме и ще замръкваме покрай насажденията, ще ни се пълнят сърцата с доволство от живота, който избрахме да живеем.

LXV част

Нямам много време за селска работа, нали станах и селска даскалица, някак се разми едното с другото. Начало на учебна година, работа по проекти, нова среда - някак остана на заден план това да съм си просто селянка. Защото няма как да съм проста селянка.

Днес направих една лудория. Изкарах си часовете, убедих се, че нищо не е на пожар в училище и си тръгнах. Ама не обичайното - да се обадя на Петър, той да докара колата, а аз да прибера всички ни. Посъветвах се с телефона, т.е. с джипиеса във вид на Гугъл карти и си плюх на петите. Съветът ми беше нужен, за да съм сигурна, че няма да изтървем влака, с който се очакваше да пристигне майка ми.

Вървях пеш по някакви селски пътища, влизах в едни ниви, за да събирам ябълки, уж по-чисти, но от дървета покрай пътя. Гледах нивите, хълмовете, горичките, полските пътища и пътеки. Наслаждавах се на околността, на далечината, на спокойствието, на удоволствието от изминалата работна седмица, поемах миризмата на презрял бъз и коприва, покрай които минавах. Даже не забелязвах преминаващите покрай мен коли и камиони, но забелязах белите гъби в дъбовата горичка и закъснелите есенни пеперуди. Не знаех, че мога да ги видя още.

Стигнах до язовира, поседях покрай въдиците, гледайки потрепванията на водната повърхност, проследих падането на няколко есенни листа във водите, попивах светлината на сребристите риби, които бяха достатъчно наивни, за да се уловят на въдицата. После посрещнахме майка, обядвахме, пихме кафе и двете тръгнахме на разходка. Радо бягаше покрай нас щастлив, гонеше си неговите неща, пиеше вода от локвите, даже се изкъпа в една по-дълбока, а аз... сякаш изкъпах себе си. Дори и не посмях да си дам сметка, че точно това исках през последните години. Някъде дълбоко в мен се появи страхът: "А сега накъде?". 

После се прибрахме, запалих печката, нахраних животните, сипах им чиста водица, вечеряхме. Говорихме със сина в Англия, със сестра ми в Германия, и на село имаме техники, за намаляване на разстоянията. 

Изпратих майка ми да си ляга. И някак съвсем неочаквано, но в същото време в реда на нещата, тя видя запалената печка в стаята си и съвсем по детски наивно попита: "А ще виждам ли по тавана...?" Обещах й ги, защото знаех, че ще ги има онези зайчета, които топлят дори само с присъствието си.

LXIV част

Листата започнаха да падат. Няма как другояче. Идва есента. Сутрините са вече студени, все по-често влажни. Животът ми се промени в очакваната и желана посока. Замръквам и осъмвам тук, на село. Всеки ден поглъщам с пълни сетива и се радвам. А как да не се радвам на гулиите. Те са едни малки слънца.

За разлика от миналата година ставам около 30 минути по-късно - някъде към 5:15 - 5:30. Пускам кафето, тоалет, бързо измиване на чиниите. После сядам и си пия кафето, а радиото ме събужда с програма Хоризонт и предаването "По първи петли". Всъщност не първото провикване на петела, а второто допълва шума от радиото. Поглеждам си уроците, които ще преподавам, правя си разни бележки, макар че не са ми нужни, но така си подреждам мислите. Далеч на изток небето едва просветлява и аз отивам да нахраня животните. Ако не светна, няма да забележа, ако някой ми бръкне в очите. Наоколо пеят щурци, отнякъде се обажда закъсняла нощна птица, козите на Исмет поздравяват настъпващия ден, чуват се агрегатите, с които Дора дои кравите. След това събуждам Петър. 

Пием заедно кафе, аз се обличам, последна цигара и тръгваме. Сядам зад волана, паля колата и бавно потеглям. Изключвам от скорост, на втория завой включвам на втора, после трета и така нататък. Ден след ден се опитвам да успея да се науча да шофирам. Сякаш никога не съм го правила. Пълна забрава. Може би свръхнатоварването от последните 15-20 години ме е повредило безвъзвратно. Установих, че и колело не мога да карам. Именно промените, които забелязвах в себе си, бяха една от причините, които ме накараха да напусна предишния си живот - в големия град с големите натоварвания и проблеми. Колегите ми така и не могат да разберат, че не се изненадвам от техните училищни натоварвания и проблеми. Не само не се изненадвам, но и с лекота ги приемам. Знам, че след няколко часа ще се върна в къщи и ще видя това:

И нищо друго не ми е нужно, за да си заредя батериите. 

Докато съм в училище, Петър е близкия язовир на риболов. Вярно е, че лови риба, но хич не прощава и на раците. Наядохме се на раци, сега ги варим и замразяваме - да има за гости. Днес Петър прави и салата Ропотамо. Помните ли я? Риба, боб, грах, домати, кисели краставички. Станаха 16 бурканчета. 

Тези дни и с друго начинание се захванахме. Докато е на язовира Петър лови с рачило разни дребни рибета за стръв. Не знам колко е законно, но ако му останат (не са повече от десетина), идваме на нашия селски гьол - утайник от бившите свинарници - и ги пускаме тук. Данно пораснат и настъпи рибешко разнообразие, че за сега само каракуди има. 

Прибираме се към 15ч и .... ами хубаво ми е. Наистина се чувствам в рая.

LXIII част

Много отдавна не съм писала. Как да пиша, като освен селянка, станах и селска даскалица, а това е ангажимент, който отнема твърде много време, емоции и седене пред компютъра. Особено в началото на учебната година. Особено, ако имаш и административни задължения. Тези дни се шегувам, че дори и чистачка да стана в училище, пак ще правя образеца на училището. За тези, които не знаят, това е основният, най-важен документ на училището за учебната година. В него се описват всички ученици, кога са родени, къде, в кой клас са; описват се и всички учители - трудови договори, образование, квалификации, какво и на кого преподават... разни такива неща. Вярно е, че образецът на селското училище е много по-лесен, но пак си отнема известно време. 
Покрай писането и на другите неща (направих си сметка, че към момента съм разписала към 200 страници, а имам още много), почти не ми остава време за друга работа. Храненето на животните няма как да се пропусне и май до там ми стигат силите. Хубаво ми е, че всеки ден се прибирам тук, в Посабина и Радо подскача около мен от радост.
Направихме гаф. Пепа роди посред нощите и преди да се усетим, изпотъпкала малките прасенца. Остана само едно. Сега се грижи за него и му се радва. Мислехме да го държим в съседната клетка и да го пускаме при майка му на всеки три часа. Даже първата нощ ставахме по ред с Петър, за да го правим. На втория ден след раждането, Пепа ставаше неспокойна, като отделим детенцето й и затова оставихме решетката между двете клетки отворена - малкото да реши само къде иска да стои. 
Днес мислех да се наспя хубаво, а пак станах преди 6 часа. Навън вали, небето бавно се развиделява, аз пия на малки глътки кафе и си планирам предстоящите четири почивни дни. Има много домати за обиране - вече идея нямам какво да го правя, така и никой не дойде на гости, за да му дам. Е, майка мина за два дена, но една кофа - колко може да носи - въобще не си пролича, че е брано. Пипер, камби, патладжани, люти чушки, грозде, дюли - трябва да се обират и прибират. Дъждът се усили и май няма да мога да вляза в градината днес. Ще имам възможност да остана вътре и да си оправя къщата. Ще направя и баница и ще си попиша училищните работи. Петър смята, че трябва да направя успореден блог, в който да описвам радостите и проблемите на учителката. 

LXII част

Е, сериозно поразредих писането. Не, че няма какво да кажа. Просто се страхувам, че започвам да се повтарям. Започнах да си драскам тази история, за да можем ние двамата да си я припомняме, като започнем да я забравяме. То и тази година на няколко пъти прочитам миналогодишните драсканици, за да си припомня едно или друго събитие. А какво ще стане, когато годините не са една, а станат 10, например? А защо не и повече.

От друга страна пиша тези неща, за да остане някакъв спомен за нас. Знам ли, може пък някой мой внук или внук на Петър да се заинтересуват от нашия живот. Тогава вместо устни предания, ще може да седне и да прочете в нета. Може в онзи бъдещ свят даже да не се налага да чете, знам ли.

Мисля си тези дни какви щастливи егоисти сме с Петър. Зарязахме големия град и се заселихме в най-обикновено селско село. Защото искаме такъв живот. Все още сме сравнително млади, в смисъл, че добре се грижим за самите себе си, но неизбежно ще дойде момент, в който нещата ще се променят. Докато и двамата сме живи, все ще се подкрепяме, но все единият ще изпревари, а другият ще продължава да остарява сам. И двете ни деца са такива, че няма да ни оставят, но тогава ще им тежим и вероятно ще трябва останалият жив от нас да напусне Посабина. Изградихме тук дом. Но този дом едва ли ще остане такъв за идните ни поколения. Просто чисто егоистично си направихме дом за нашите души, както се казваше един стар български филм.

Доставя ни голямо удоволствие и изграждането на нашето малко стопанство. Душите ни ликуват, когато напълним торбичка на гостенина, който ни е посетил - така де - от село не се тръгва с празни ръце. За съжаление и синът ми, и дъщерята на Петър са достатъчно далеко, за да не могат да се ползват от продукцията ни. Но пък идват приятели, близки и далечни роднини и се радваме, че имаме какво да им дадем. 

Идва есента и отпуската ми свърши. Замина си още едно лято, изпълнено със слънце и труд, с вечери под шатрата... снощи например. Имахме гости. Направихме салата, наредихме масата, въпреки сгъстяващите се облаци над нас. Наляхме ракията и се започна. Град като грах. Силен вятър. Дъжд. При всеки порив на вятъра и аха - шатрата ще литне. И в един момент тя тръгна. Скочихме четиримата, всеки в единия й ъгъл, държим колчетата, вятърът духа, дъждът вали. Не масата, ние станахме мокри до кости. Изчакахме да поспре и се пренесохме вътре. Не ми разрешиха да сменям ракии и салати, нищо че ракията беше разредена, а салата с много сос.

Е, как да не го опиша, нали трябва да се помни!?!

LXI част

Едри капки зачукаха по листата на ябълката и асмата. Дъжд. Чакан дъжд, както се пееше в една песен от близкото (за мен) минало. Небето едва-едва просветлява, петлетата в цялото село се поздравяват с настъпващия ден. Козите на Исмет го привикват, хлопките на кравите на Дора подрънкват. От някъде се обажда куче. Хорът на дневните птички се смесва със звука на дъждовните капки - сигурен знак, че земята отново ще остане суха. Все по-ясно изплуват от тъмното нивите и баирите отсреща. И настава утро.

Станах и включих кафеварката. Докато си направя сутрешния тоалет, изпия хапчетата, сложа задължителния крем на лицето, тъмната течност ще е готова да я налея в чашата и да седна под шатрата. Нека само още малко дъждовните капки да част от звуковия фон около мен. 

Колата на Тихомир дойде и ей сега ще пуснат агрегатите, за да издоят кравите. Ето идва и камионът за млякото. Два къси клаксона и веселото подсвиркване на шофьора. Кучетата на Дора залайват приятелски и Радо отива да провери дали всичко е наред. Пепа погрухва радостно, че започва още един ден. Зайката Бори подскача в клетката си, за да извести на всички присъствието си. 

Някъде далеко блеят овце. Кокошките започнаха да се обждат и те, а гъсокът Доналд проплясква с криле. Ясно се виждат вече тичинките на космосите и ароматът на цъфналата хоста се разнася, провокиран от лекия дъждец. Към аромата се прибавя и уханието на мокрия здравец и джоджен.

Погледът ми се спира върху натежалите от плод домати. Знам, че някъде зад тях са пипера и патладжана. Краставиците отново молят за вода, а картофите и лука са вече прибрани. Лекият ветрец, който излезе ще разгони облаците и ще мога да се хвана за мотиката за сутрешното си раздвижване. 

Денят започна, кафето е почти изпито. Време е за работа. Още повече, че чакам гости - любими гости!

LX част

Разгара на лятото е. Щурците ни надвикват, персеидите падали, след малко ще стана да ги проверя. Не искам да си мисля, че след две седмици по това време ще бъда с автобуса към Звездица... Хайде да не го мисля сега.

Животът си е тук. Днес гледах някакво предаване по телевизията, повторение на 120 минути, та там стана въпрос, че бедата ни е, че сме отдалечили от земята. Тази земя, която прави ръцете ми черни, тая земя, която влиза под ноктите ми, тази земя обаче, която дава храната ми. Няма как да обясня усещането за вкус. Поглеждам си ръцете. И разбирам вкуса. Богата съм. 

Уча се, уча се да бъда селянка. Знам, че е нещо, което нося в себе си. Така се отнасям и към земеделската работа. Гладам максимално да се вслушвам в природата. До колкото мога да я чуя. Вярно е, че много чета. Не ме питайте как намирам време. Чета и даскалските новости, даже и разпределението си направих за пети клас, чета и земеделски литератури. Не се смятам за веща, правя и грешки. Но отказвам да изпълнявам, че еди кои си семенца трябва да ги хвърля наесен или напролет, ако самото растение ги хвърля сега. Мисля, че природата е най-добрият учител. 

Ако доматите или краставиците, или еди кое си има болни листа и плодове, просто обхождам насажденията и отстранявам всяко заболяло  плодче или листо. Не се копаело, растенията не обичат да ги безпокоят сега - а как да оставя поветицата да ги задуши. Та такива едни селски работи. 

Това лято нямам време за писане. Нещо много бързо заминава лятото.