LXXI част

Така сме на село. Печката бумти, на нея се препичат филийки хляб, малко преди това се е сварил боба. Оцетът ни е в някакво случайно попаднало шише, но е истински винен. Има надпис, за да не го бъркаме с другия - ябълковия. Да, напук на всякакви диети и рецепти за здравословно хранене, замезваме с тънко нарязана сланина. Не пропускаме и лютите чушлета, приготвени през есента по различни начини - да има за всеки вкус. Неделният сладкиш изстива. Чайникът къкри на печката с билков чай, а през прозореца слънцето е напекло и осветява побелялата земя. Някъде далеко пуши комин - колкото да сме спокойни, че съседите са в къщи. Къщата е украсена, очаквайки наближаващите се празници. Тъжни ще са тези празници, защото къщата ни няма да се напълни с хора като миналата година, но пък от нас зависи какво ще ни бъде настроението. Зелето е готово, та ще има от прочутите петрови сармички, ще има разни нещица, само да сме живи и здрави.

До тогава има още една работна седмица. До преди малко си подготвях нещата за нея, след малко ще продължа. После ще нахраня животните, Петър ще донесе дърва, ще запали бойлера. А навън бавно ще мръква. Ще засияят сякаш изсипаните от кош звезди. Луната намалява, така както намаляват и дните от тази година. Хубава година беше. С много добри хора се запознах, много човещина срещах през нея. Опитвах се и аз да бъда добра и отзивчива. И сега ми е топло на душата.

LXX част

Нереален пейзаж. Колкото и да избягвам да снимам залези, този нямаше как да го пропусна. Свърши работната седмица. Е, работата не е, но друго е като няма да мисля как ще стигна до работа, колко хора ще ангажирам, за да стигна. Не знам, но дали размерите на големия град или заради нещо друго, но тук много повече усещам, че до мен има човеци. Не хора, а човеци. Не някаква тълпа, която минава покрай мен, без дори да забележа очите на отделните тела. Тук е друго. Тук, дори непознати хора ме поздравяват. Не само поздрав, а и обръщение - кой с "Раде", кой с "госпожо Касърова". Идея нямам как, кога и по какъв начин са ми научили името. 

Да оставим това.

Още миналата година, докато се принасяхме, забелязах и написах за начина, по който ни изпратиха съседите и този, който ни посрещнаха тук. Тази голяма разлика в отношението продължава да е част от ежедневието ми. Тези дни, нали Петър е в болница, бях сама. Вече не веднъж разказвах, че имаме проблеми с колата. Единият ден съседът Исмет ми свали акумулатора, принесе го в къщи да се зарежда, не намерихме зарядното, донесе неговото, сутринта стана и запали колата, защото тя пак се инатеше. На другия ден, вече сигурна в акумулатора си, реших, че ще се справя сама. За неопитен шофьор като мен, да вмъкна леко, че съм и жена, беше амбициозно решение. Не беше лесно - тя пак не запали. Бутах я през шофьорската врата, като отлепи, сядах зад волан. Не стана първия път, пак трябваше да изляза и да я бутна, и така три пъти. В крайна сметка запали и толкова хубаво вървеше, че й се радвах. Малко преди да стигна Светлен, селото, в което работя, колата взе да губи скорост, докато съвсем спря. Дето се казва, още не се бях обадила на шефката и тя дойде на помощ. Зарязахме колата, по-късно мъжете в училище я докараха пред него, въртяха се около нея, ходиха за бензин, за антифриз... днес продължи суетнята около колата на цялото училище. Шефката така трепери над мен, че нямам идея как мога да й се отблагодаря за човешкото отношение. Какво ми остава, освен да работя като за световно?
Мръкна вече навън, комшийката Дора мина да ме види, да си разкажем това-онова.  На тръгване, видяхме, че небето над планината е червено - значи сняг да чакаме, каза Дора. Печката бумти, изключих фурната, където бях метнала едно пиле, за да оправи въздуха и да замирише на дом. Сега ще стана да панирам едни печени пиперки, да подредя масата. След 10 минути ще пристигне влака, с който Петър си идва от София. Оня същият влак, който миналата година гонех и мразех, защото ме откарваше далеч от дома.

LXIX част

Дълго се чудих тази вечер къде да напиша това, което искам да разкажа. Вероятно тук му е мястото, защото все пак това е блог за селския живот на едни родени-граждани. Смея се на определението. Но все пак си бях гражданка 46+ години на фона на общото 48+. А за Петър пропорцията е още по-внушителна. 

Та заваля първият сняг и ние закъсахме с колата. Тя, нашата французойка, си е капризна. Винаги е правила проблем, когато й е студено. В случая, обаче, скъсахме ремък, до като я насилвахме все пак да запали. С много нерви, малко пари и точни приятели нещата се оправиха. Като черешка на торта се появи и алтернативен транспорт за работа. Все пак предпочитам да си ходя с колата на работа. Колкото и да не ми се вярваше - прав се оказа Петър - лесно се свиква на хубавото и личната кола наистина е блаженство.
Като казах Петър, бързам да си кажа, че той този месец на два пъти сериозно ме притесни. Без повод вдигна кръвно над 200 на еди колко си, при това два пъти. Като резултат от това утре ще влезе в болница в София. Днес го изпратих на гарата в Попово, прибрах се сама и тези дни ще си кукувам тук. Притеснено ми е за него. Съветвах се и със сестра ми - тя нали е кардиолог, макар и в Германия. Не искам да му правят коронарография, не се и налага, защото той няма симптоми, които да я налагат. Дано само той не стане част от онези пациенти, които са благодатна почва да се източва здравната каса. Каквото и да стане, нека да е най-доброто за него!

Прибрах се в къщи, имах за простиране, пуснах следваща пералня, храних животните, разтребвах тук-там и седнах да инсталирам новия училищен лаптоп. Не мина без проблеми, но даже нямам сили да ги описвам.

Важно е утре да нямам проблеми с колата. Даже смятам да й пусна една духалка към 5:30 ч., за да я стопля, докато стане време да я паля.
След тревогите по Радо през уикенда, днес той е неотлъчно до мен. Сега се е прострял и спи - видимо доволен, че сме в къщи, че печката приятно е стоплила и не само телата ни, но и душите ни са се размекнали. Въпреки притесненията.

XLVIII част

Мъглата така се разля, че вече втори ден не виждам края на двора. Не мога да кажа, че ме е затиснала, по-скоро ми харесва да поглеждам през запотения прозорец и да си представям едва видимите силуети на дърветата. Дали заради нея или удоволствието от изпълнение на внезапно породилото се в мен желание, не излязох на двора. Знам, че имам работа там, но някак времето навън предполагаше да се задействам и да замирише в къщи на печени сладки с ябълки и канела, на карамелизирана захар и топъл хляб. Като се добави към тях пилешката супа с няколко люти чушлета от бидона, идилията сякаш изпълва не само духовните усещания, но и чисто физическите.
След кратка следобедна почивка, почукването на кълвача по стъблото на ябълката ме накара да си сложа якето и да изляза на двора. Събрах последните окапали ябълки за прасетата, изрязах три туби, за да покрия розите - идват студени дни, а аз не искам да ги погубя. Заслах на кокошките много нова слама, за да им е мекичко и топло, а те пощуряха да я ровят. Говореха си нещо на техния кокоши език и видимо бяха доволни. Пренесох изсушена коприва и трева на зайката - тя най-добре знае кое за какво да използва. През цялото време котката Джиджа ме гледаше от една греда от сайванта и ме дебнеше да остана неподвижна, за да се метне на гърба ми. Създадох ѝ достатъчните условия и тя не изпусна момента. Така се гушна в мен и замърка, че въпреки мократа от мъглата козина, я приютих под якето. Ходихме си така известно време, а след това й омръзна и хукна да дебне да хване я някое мишле, я някое врабче. Често влиза при кокошките, защото там идват врабчета. Идея нямам как котешкия й акъл прави разлика между малките пиленца и врабчетата. 

Утре ще набера малко димитровчета, за да им се радвам в стаята. Една от най-тъжните за мен гледки е тази на измръзналите цъфнали цветя. Посях много пролетни цветя и вече се надявам на богата пролетна градина. Докато се щурах по двора с мотиката и един търмък си мислех, как животът ми се сведе до това да посявам семенца, да се грижа за крехките растения, които поникват, дори и в главичките на учениците ми и да се надявам, че един ден те ще разцъфтят. Няма как да не съм благодарна на живота си.

LXVII част

И така... Дните минават със своето темпо, а аз увлечена от любимата си работа, сякаш не намирам време да пиша в блога. Не съм престанала да се уча на селския живот - не е тайна, че в селската къща и двор работата никога не свършва, но вече значително намаля. Всъщност не ми вярвайте. Днес изкарах почти цялата светла част на денонощието навън, при това по къс ръкав. Засадих ягодите, които Дора ми даде, събрах разните колове и други зарязани по двора неща, които и догодина ще ни трябват. Категорично закрих за годината летния ни хол, преместих мястото на един храст, който лятно време криеше гледката, а есента, когато цъфти не се вижда от къщата, откъдето е нормално да му се радваме, когато температурите станат такива, че повече прекарваме вътре, отколкото навън. 

Иначе тук вече втора вечер си правим женски партита. Петър замина за София и ние с Дора, а снощи и с майка ми, намираме начин да си прекараме хубаво времето. Нали се сещате - ей така задушевно, както жени на всяка възраст могат да си прекарат времето, когато са далече от мъжки очи и уши. Преди малко Дора си замина, аз поработих по сайта на училището и реших, че ми стига за днес - все пак е почивен ден. 

Сега съм се размекнала пред двата монитора - този на компютъра и другия - на телевизора, попийвам на малки глътки бира, боцвам си сирене и кашкавал, пиша си тук и хвърлям по половин ухо и око на Сексът и градът. 

Иначе вече и дворът е изоран, работата навън се свежда до правене на разни подобрения, при това те не са задължителни така, както обирането и прибирането на зеленчуците и плодовете.
Вчера, като се прибрахме с майка, Исмет беше оставил в къщи една козя кожа, та днес трябваше да се занимая и с нея, предвкусвайки удоволствието сутрин, когато с боси крака стъпя върху нея. Но има време до тогава.
Сега, сега... ами хубава вечер от мен!

LXVI част

Тези дни бях изпаднала в компютърна невъзможност. Докато бях в Англия, синът ми поръча нов лаптоп. Дойде новата ми играчка и инструмент, и средство, и... още по много начини мога да го нарека, инсталирах му операционна система, офис пакет, още някоя и друга програма, която използвам и уж всичко беше наред, а не беше. Интернетът ми се губеше по всяко време, нали се сещате тука има, тука нема. Ден след ден се изнервях на ситуацията, докато тази сутрин не седнах отново пред лаптопа с липсваща всякаква мрежа и не убих драйвера му. В дивайс мениджъра не съществуваше и помен от устройство, което да поддържа така ценния уайерлес. Инсталирах си нов драйвер и взе, че проблемът се реши. Вече се чудете какво е общото между селянката и разните разрешения на ай-ти проблеми. Ами има няколко. Едната е, че ако нямам техника, няма как да пиша този блог. Другата е, че все пак се отнася за мен. Третата е, че тези месеци забелязвам нещо странно. Когато някой разбере, че говори с жена от село, усещам едно леко странно отношение - едва ли не чувам думи от сорта "сега обяснявам на една селянка", усещам го по досадата в гласа, а и често ми обясняват как нещата, с които съм се захванала не са по силите ми. После в продължение на разговора, тонът се променя рязко, вече има изненада, че насреща не е някаква леля от село, а що годе образован човек...

А този що годе образован човек днес цял ден, че и вчера, беше зает с разчистване на двора, прибиране на последната за годината реколта и подготовка за оран. Ето, отиде си още една година и вече няма помен от насажденията зеленчуци - месеци наред повод за работа, за тревога, за радост, за гордост...

Няма ги вече, земята ще бъде изорана, ще си почине няколко месеца, ще събере сили, за да може догодина пак да ни радва с плодородието си - ще осъмваме и ще замръкваме покрай насажденията, ще ни се пълнят сърцата с доволство от живота, който избрахме да живеем.

LXV част

Нямам много време за селска работа, нали станах и селска даскалица, някак се разми едното с другото. Начало на учебна година, работа по проекти, нова среда - някак остана на заден план това да съм си просто селянка. Защото няма как да съм проста селянка.

Днес направих една лудория. Изкарах си часовете, убедих се, че нищо не е на пожар в училище и си тръгнах. Ама не обичайното - да се обадя на Петър, той да докара колата, а аз да прибера всички ни. Посъветвах се с телефона, т.е. с джипиеса във вид на Гугъл карти и си плюх на петите. Съветът ми беше нужен, за да съм сигурна, че няма да изтървем влака, с който се очакваше да пристигне майка ми.

Вървях пеш по някакви селски пътища, влизах в едни ниви, за да събирам ябълки, уж по-чисти, но от дървета покрай пътя. Гледах нивите, хълмовете, горичките, полските пътища и пътеки. Наслаждавах се на околността, на далечината, на спокойствието, на удоволствието от изминалата работна седмица, поемах миризмата на презрял бъз и коприва, покрай които минавах. Даже не забелязвах преминаващите покрай мен коли и камиони, но забелязах белите гъби в дъбовата горичка и закъснелите есенни пеперуди. Не знаех, че мога да ги видя още.

Стигнах до язовира, поседях покрай въдиците, гледайки потрепванията на водната повърхност, проследих падането на няколко есенни листа във водите, попивах светлината на сребристите риби, които бяха достатъчно наивни, за да се уловят на въдицата. После посрещнахме майка, обядвахме, пихме кафе и двете тръгнахме на разходка. Радо бягаше покрай нас щастлив, гонеше си неговите неща, пиеше вода от локвите, даже се изкъпа в една по-дълбока, а аз... сякаш изкъпах себе си. Дори и не посмях да си дам сметка, че точно това исках през последните години. Някъде дълбоко в мен се появи страхът: "А сега накъде?". 

После се прибрахме, запалих печката, нахраних животните, сипах им чиста водица, вечеряхме. Говорихме със сина в Англия, със сестра ми в Германия, и на село имаме техники, за намаляване на разстоянията. 

Изпратих майка ми да си ляга. И някак съвсем неочаквано, но в същото време в реда на нещата, тя видя запалената печка в стаята си и съвсем по детски наивно попита: "А ще виждам ли по тавана...?" Обещах й ги, защото знаех, че ще ги има онези зайчета, които топлят дори само с присъствието си.