Да, глаголът е правилен. Според националната статистика миграцията от града към селото е по-голяма от тази в обратната посока. Четейки тази вест, не я отдадох на нищо по-различно от това, че когато аз бях бременна, сякаш всяка втора жена, която срещах по улиците, беше бременна. Та така някак днес не ми се вижда чудно, че ние не сме единствените, които бягаме от града. За разлика, предполагам от повечето, ние не отиваме да разработваме дядови ниви и да връщаме към живот бащини къщи. Аз – варненка, той – софиянец, събрал ни в двойка негово светейшество Интернета, взехме, че си купихме къща в село, в което кракът ни не беше стъпвал. Когато видяхме, че къщата се продава (в интернет – къде другаде?) за скромната сума от 6 000 лв, първо потърсихме информация в Гугъл за селото, къде се намира и т. нат. Беше февруари тази година. На 14-ти (паметен ден) дойдохме на оглед. Мъжът каза „Купуваме!“, макар, че аз бях постресната от вида. В този ден излязох на улицата, за да видя някой съсед. Така се запознах с бай Осман. Живее през къща от нашата. Сега съм си надула музиката и той еднва ли ме чува – „през къща“ е някъде към 500 м минимум. Та тогава бай Осман ми каза, че автобус идва в селото три пъти – аз мислих на ден, а се оказа на седмица. Стреснах се – отиваме в гиндирлика. Бяхме взели приятели за коректив, та благодарение на тях си стиснахме ръцете на 5200лв. Имахме срок до 6 март продавачът да си оправи документите, а ние да съберем максимално информация за Посабина и живота на село, в поповска община и всичко...
Когото и да питах – такъв имот – 2 дка, кладенец, триазен ток, три стаи на първи етаж, още две на втори, вътрешна баня, чешмяна вода, към 100 квадрата селскостопански постройки.... струва си. А и поредната моя мечта, която е на път да стане реалност...
Дойде 6 март. Нотариус. Отново посещение на имота. Предаване на ключовете. Вече бяхме разбрали, че всички съседни къщи са обитаеми, че населението е българи и турци (вече познавах Осман).... Мина и това. На излизане от селото се запознахме и с най-ценният човек за мен тук – съседа Краси. За съжаление, много малко ни беше писано да сме съседи.
Дойде пролетната ваканция и ние пристигнахме. Носихме си багаж от първа необходимост. След всичките ми предупреждения към мъжа да има всякакви инструменти, той не беше взел най-необходимия ни. Та пристигнахме ние, разтоварихме колата. Вече знаехме кое помещение ще бъде кухня, кое дневна, кое наша спалня, кои ще са спалните за гости. Характерно, по-късно разбрахме, за района са печките между две стаи – вградени в стената – топлят и двете стаи. Веднага решихме, че стаята, от която се слагат дървата в печката ще е кухня, а съседната дневна. Но в кухнята имаше легло. Веднага то беше разглобено. Поразместихме това-онова и в дневната, поизхвърлихме малко боклуци и аз поисках да мия. Да, ама не. Петър пусна водата, тя не протече през чешмата, а през една тръба. Оказа се, че нямаме някакъв инструмент. С подръчни средства се борихме, помагах, ама нещата не се случваха. До момента, в който Краси не видял колата ни и се зададе от северозападния край на двора. Благодарение на Краси и сина му Тихомир, проблемът беше сведен до „няма проблем“. Междувремемнно взе да мръква и стана студено. Краси и Петър събраха дръвчета и запалихме джангала – така се нарича печката между двете стаи. Както бях със зимно яке, се оказах по тениска. Краси и Тишо си тръгнаха – кравите се прибираха....
През следващите дни вдигнахме падналата асма, Краси с трактор бранува двора – за оран беше късно. Никой не бше стъпвал в имота през последните три години, а през последните 10 не беше обработвано. Идвахме всеки уикенд – на 1 май засяхме домати – във Варна коренчето беше лев, а на пазара в Попово вървяха по 20 ст. Съседите Краси, Тишо, Дора – жената на Краси идваха по няколко пъти на ден – помагаха, даваха съвети... не бихме се справили без тях. Поне аз сигурно щях на рухна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар