Няма да ви разказвам типично селска история, защото тези дни не съм типична селянка. Налага ми се да пътувам, както знаете. И пътувам с влак. Интересни са тези пътувания. Гледам хората в купето и ми е интересен всеки от тях. Гадая за причините, които са го накарали да се качи на този вече станал непредпочитан транспорт. В Англия също е непредпочитан, но причината е в пъти по-високи цени. Тук билетите са евтини, ако ги сравним с европейските, ама удоволствието да пътуваш с влак е като да се върнеш 30 години назад във времето. Вярно е, че има няколко нови вагона, но те се губят на общия фон. Иначе потракването (което си е романтично), миризмите, отварящите се, не отварящите се, затварящите се, не затварящите се прозорци, закъсненията... са си такива, каквито ги помня от детството и младостта. Спокойно, няма да пиша за БДЖ. Май вече споменах, че са ми интересни хората.
Та качвам се миналия петък в предпоследната минута на влака. Тъй-като говорех по телефона - един помощник-директор от варненско училище имаше разни въпроси за брой часове по БДП, брой ученици в групи СИП и разни такива, не влязох веднага в коридора на вагона, а останах до тоалетната. Влакът още не беше излязъл от гарата, когато една лелка се устреми към тоалетната. Попитах я дали знае къде ще отиде резултатът от дейността й там и казах, че е редно да изчака още малко. Спря се женицата. Тръгнах да си търся място в някое купе. Седнах. Гледам насреща ми един господин. С очилца (нямам нищо против хората с такъв аксесоар. Но тези очилца.. Нещо като на Джон Ленън, ама рамките бяха някак изкривени. Но човекът гледаше строго, за да си помисля, че се шегува със себе си. Поразгледах го тайно„ Костюм. Тъмносиньо тънко райе. Хубава розова риза. И лилава вратовръзка. Присвити устни. Часовник като оня на баща ми, когато бях дете. С платнена каишка и тях помня от времето на детството. Късо подстриган, оплешивяващ с обърнат кичур отгоре, за да прикрие блясъка. Бакенбарди като на Георги Минчев. Странен тип„ Погледах надолу. Черни обувки с дебели бежови чорапи. Не ми е работа да обсъждам човека, нито облеклото му, но ми се стори мнооого интересен. Усещанията ми ескалираха, когато му звънна телефона. Явно говореше с майка си. Каза й, каквото имаше, но придружено с толкова "уа" в смисъл "Добре уа" и разни такива, гласът му толкова гръмък, че сигурно машинистът го чу. Слезе в Шумен, като остави на седалката недопитата вода, опаковката от вафлите, кроасана и дъвката. И вестник. Последното ми даде повод да му кажа, че си е забравил вещите преди да излезе от купето. Той се върна и си взе... вестника.
Реших, че съм се вдаскалила и си обещах да не правя повече забележки. Зарекох се да си чета томчето на Елин Пелин и на връщане.
Така и направих. Чета аз Елин Пелин. Жена в купето ме пита дали не съм учите по литература. Казах й, че препрочитам книгите, които не съм чела вече има-няма 30 години и са ми интересни. Бях се натоварила с две торби домати, което даде основание на един младеж на 40-45 години, борчески настроен и като физика, и като настроение, да ми кажа, че мястото ми е там, откъдето мъкна тези багажи. Горкият! Идея няма, че точно заради такива като него, които напълниха градовете с тъпа, безпардонна и ограничена селяния, аз, гражданката, избрах селото.
2 септември 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар