Няма как да се случи. Не знам къде бъркам, не знам как да променя нещата. Да ги променя, че да не развалям този начин на живот. Не искам да се връщам във Варна. Въпреки искрената ми болка по моите ученици. Те ще ми липсват, ще ми липсват и приятелите, но... да е жив и здрав нета, аз ще съм на линия за тях, както и сега. Но не искам да напускам Посабина. Не знам на кой Господ да се моля, за да се случи чудото и да имам шанс да си намеря и започна работа тук някъде. Иначе СОУ „Любен Каравелов“ – то е и ще бъде най-свидното ми училище. Давала съм толкова много от себе си за училището, учителите и учениците му. Благодарна съм на всички!
Но животът в Посабина няма как да го съвместя. А мисля, че в чисто личен план, имам право да искам, да се стремя, да постигна.
Тежи ми тези дни. Броя вече оставащите дни и часове. Не искам да водя такова броене. Искам да съм тук. С всичките проблеми.
Ще се смеете, но когато тези дни видях кравешко шкембе, бях ужасена от размерите му. Да, ама не само трябваше да го гледам, а трябваше да го измия. Петър ми гу тръсна и ми каза, че можело с пръчка да го обръщам, ако ме е гнус и се върна в съседите. Почти на първата минута разбрах, че трябва да го пипна. Е, измих го. Даже ме похвали. Само аз знам какво ми костваше.
И това е нищо в сравнение с усещанията ми, когато трябваше да нося главата на кравата. Дорито ми я връчи, като все едно ми дава кофа с пипер. Ама вместо дръжка, имаше рог, за който да я хвана. На всичкото отгоре имаше и две очи, които ме гледаха. Петър се бори с нея – сега във фризера има мозък и език – деликатеси са си. За ценители.
Иначе тези дни Петър се боричка с бъдещата ни дневна. Започна да прилича на нещо си. Ще стане! Аз се ровя в бахчата – зеленчуковата градина. Затварям разни буркани... и броя дни. Тъжна съм.
19 август 2015
Няма коментари:
Публикуване на коментар