Как се става селянин? – ХХIV част

Вчера изорахме двора. Знаете ли какво е усещането, когато видиш за първи път двора си изоран? Едва ли. Аз не го знаех. Сякаш не двора, а мислите си изорах. Преобърнах ги. Нарязах на части всеки троскот с надеждата, че семената, които ще сея ще бъдат на едно по-чисто място. Но преди това... Сега всичко е на едри буци, толкова едри, че е трудно да ходиш по тях. Просто си скачаш от мисъл на мис... опс – от буца на буца. После ще дойде зимата. Влагата в почвата и студът във въздуха ще заработят като екип и хилядите буци ще се разпръснат. После ще трябва да се заравнят, да се попрекопае тук-там, да се направят лехички и... вече е време за сеене. Всъщност още този месец предстоят първите сеитби – грах, лук, чесън. Петър ще трябва да направи и парника, че в сегашното парниче салатките нямат място за растеж. 

Загърлих розите. Вече са готови да посрещат студа и снега. Под царевичната и орехова шума ще им е уюттно и топличко. Събрах и нападалите ябълки. Не, че вече няма по дървото. Като го гледам отдалеко, бая червени петна има още. 

Обрах и последния боб. Онзи, който така и нямаше време да узрее. Тази вечер сме на бобена салата. Все пак трябва да се оползотвори. 

Има и неприятни новини. Петър загуби гъските – само една остана. Тръгнали са нанякъде и така и не си дойдоха. Тази вечер чух в селото грачене на гъски. Тръгнахме тримата с Радо по посока на звука, но се оказаха гъсоците на бай Осман. Нашите ги няма. Не съм фаталист, но имаме грях. Преди време Петър с един гостенин донесоха в къщи един дърен съндък, зарязан в изоставен и запустял обор. Скоро разбрахме от Дора, че този съндък имал религиозно значение. Тази вечер го върнахме на мястото му. 

Днес правих едни карамелизирани орехи. Преди много години бях прочела рецептата в едни мнооого стари списания „Жената днес“, останали от баба ми. Бях толкова малка, когато ги правих за първи път, че майка ми не смееше да ме остави сама около печката. Не знам как се сетих за тях, но днес ги направих. Петър ги хареса.

Иначе... иначе есента все по-явно е тук. Днес направих малко снимки. Преди харесвах повече пролетта. Есента ми действаше твърде меланхолично. Сега есенната палитра ми носи спокойствие, уют и топлина. Сигурно, защото остарявам.

Аааа и да не забравя. Днес беше сбора на Посабина. Така и останахме без гости. Не знам дали се кани за сбор. Догодина ще се поправя.

1 ноември 2015